В категории:Европа / Свят

Управлението в Испания – заложник на „пауни“

Педро Санчес и Пабло Иглесиас не могат да се разберат как да се сглоби новото правителство в Мадрид. Какви са им разногласията, защо десните също са в разнобой и кое кара коментатора Иняки Габилондо да обобщи, че „в испанската политика има твърде много кралски пауни накуп”?

Педро Санчес и Пабло Иглесиас по време на безплодната им среща в парламента в Мадрид на 9 юни. Снимка: El Pais

Испанците с потрес и нарастващо възмущение наблюдават препирните между водещите си политици за това, как и дали изобщо може да се сформира ново работещо правителство на страната, или наесен отново ще трябва да се ходи до урните. Случващото се силно ядосва гласоподавателите, защото те много категорично, с масово участие (над 70%) в състоялите се четири изборни процеса в рамките на един месец – на 28 април и на 26 май – дадоха ясния си вот кои сили предпочитат да ги управляват. Но ето, че нито една от партиите, класирали се на челните места в извънредните парламентарни (28 април), европейските, общинските и местните (26 май) избори, не дава признаци за отговорност и за способност към компромиси в името на държавната стабилност.

Във фокуса в момента са най-вече все още действащият премиер социалист Педро Санчес и лидерът на „Подемос” Пабло Иглесиас, за които повечето наблюдатели, а и избиратели дълго бяха убедени, че са сигурни партньори в сформирането на новото правителство. На дело обаче те двамата влязоха в непримирими спорове какъв точно да е характерът и съставът на бъдещия кабинет. Дотолкова непримирими, че вече открито се заговори за сянката на задаващи се през септември-октомври нови избори.

Но не са само социалистите и „Подемос”. Вдясно положението не е по-различно – с изключение, разбира се, на политическите идеи. Иначе в постоянни дрязги помежду си е и „тройната десница”, както испанската преса често нарича консервативната Народна партия, либералната „Сюдаданос” и ултрадясната „Вокс” (влязла в националния Конгрес на депутатите, а и в много местни и общински съвети). Минало е вече единството на десните от онзи период в края на зимата, когато трите партии с общи усилия наказаха Санчес заради търсенето му на диалог по каталунската криза, бойкотираха приемането на държавния бюджет и предизвикаха насрочването на извънредните избори на 28 април.

Вотът обаче, както и следващият – „три в едно” – на 26 май, произведоха резултати, които изискват сложни комбинации и сериозни компромиси. Нещо, за което никой от политиците не се оказа готов. Така не само националното правителство увисна в неизвестност, но и част от местните и общински управления, включително в Мадрид и Мурсия, където също вече се говори за нови възможни избори.

На фона на всичко това известният коментатор Иняки Габилондо обобщи наскоро, че „в испанската политика има прекалено много кралски пауни накуп” – тоест прекалено силни лични егота на политическите лидери. Защото именно това, а не някакви дълбоки принципни мотиви подхранва блокажа и вляво, и вдясно.

Нека видим първо каква ситуация се оформи между Санчес и Иглесиас и какъв е контекстът.

Санчес, чиято Испанска социалистическа работническа партия (ИСРП), убедително победи и на парламентарните избори – с 29%, и на европейските – с 33%, откъсвайки се с 12-13% от класиралата се втора Народна партия, все пак се нуждае от сериозна партньорска подкрепа в парламента, за да може да управлява. Конституцията изисква абсолютно мнозинство от 50% плюс един глас (176 гласа в 350-членния парламент), за да мине една премиерска кандидатура. Ако това не стане на първо гласуване, се отива на второ два дни по-късно – на него вече е достатъчно просто мнозинство. Ако и тогава не се стигне до решение, най-вероятният изход са нови избори.

Логично е да се очаква, че Санчес, който вече обяви, че ще представи премиерската си кандидатура за гласуване на 23 юли, ще получи подкрепата на „Подемос”, защото я имаше досега, допълнена и с гласовете на по-малките националистически партии, включително каталунските. Именно с това мнозинство миналото лято при вот на недоверие бе свален предишния премиер от Народната партия Мариано Рахой и Санчес седна на мястото му. С активния принос на „Подемос” бе изработен най-социалният бюджет, който Испания е имала, и бе обещана също много социална пенсионна реформа. Но десницата (Народната партия и „Сюдаданос”) бламира бюджета и предизвика предсрочните избори, разгневена от стъпките към диалог с каталунските сепаратисти, които предприе зависимият от гласовете им Санчес.

Изборите обаче засилиха позициите на ИСРП. Ако в досегашния парламент тя имаше 85 депутати, сега получи 123. Но разяжданата от вътрешен разкол „Подемос” загуби около един милион от избирателите си. И вместо досегашните 71 депутати, съюзът ѝ с Обединена левица (Izquierda Unida), наречен „Унидас Подемос”, вече има 42. Тоест, дори и с нейната подкрепа Санчес не може да си докара абсолютно мнозинство. А да се връзва пак с националистите той вече не иска. Разви скептицизъм и спрямо толерантната към тях „Подемос”.

Имаше период между изборите, когато окриленият от победата си Санчес очевидно се надяваше да съживи един свой стар пакт от 2016-та с либералната „Сюдаданос” и да получи поне нейното „въздържал се” при издигането на кандидатурата си – защото такова гласуване също е в негова полза. Но лидерът на „Сюдаданос” Алберт Ривера отдавна вече е негов върл противник (пак заради Каталуня) и хилядократно се зарече, че никога и за нищо няма да подкрепя Санчес.

Ривера не се влияе и от европейски натиск по тази тема. А такъв беше открито упражнен по линия на либералите, включително и лично от френския президент Еманюел Макрон, авторът на идеята за съюз между социалистите и либералите в ЕС. След евроизборите той бързо се сближи със Санчес – новият силен човек на социалистите в Европа, осигурил най-силното представяне на ИСРП на евровота по сравнение с останалите соцпартии на континента. Идилията Макрон-Санчес обаче се пропука след отмятането на французина от общия им фронт при инфарктните договорки в Брюксел за евровърхушката. И шансовете за смекчаване на Ривера на испански терен съвсем изветряха.

Така че единствен възможен съюзник на ИСРП за ново правителство начело със Санчес остана „Подемос”. Още повече, че очевидно и очакванията на голяма част от избирателите са за ясно изразено ляво, социално управление, защото вотът им бе в аванс – за да се даде възможност да бъде реализиран изработения точно от тези политически сили социален бюджет и обещаната пенсионна реформа.

Но преговорите Санчес-Иглесиас, които действащият премиер дълго отлагаше, се оказаха сблъсък на два остри камъка. Иглесиас постави като условие за подкрепата си „интегрално споразумение” между ИСРП и „Подемос”, което да включва програмна база за бъдещото правителство, а то да е непременно коалиционно и министерските постове да са разпределени пропорционално на местата в парламента за всяка от двете сили.

Санчес пък настоява за „правителство на сътрудничеството” с „Подемос”, но не желае за министри активни политици от тази партия, а най-много предложени от нея експерти (което Иглесиас отхвърли и дори нарече „идиотизъм“ в едно интервю). Санчес твърди, че между ИСРП и „Подемос” има много различия по фундаментални въпроси, сочейки за пример каталунската криза. Смята, че по-стабилна и по-добре работеща за държавата ще е формулата за кабинет, която именно той предлага.

Впрочем, трябва да се отбележи, че Иглесиас вече беше предложил партията му писмено да се ангажира с лоялност към решенията на бъдещия премиер за Каталуня и за външната политика, което обаче явно Санчес не е взел насериозно.

Санчес и Иглесиас имаха една среща във вторник, 9 юли, на която не стигнаха до разбирателство и тя бе определена от наблюдателите като явен провал. Но и двамата след нея обявиха, че преговорите ще продължат, защото никой не иска нови избори. Очакваше се да се видят отново в петък, 12 юли, но накрая само разговаряха по телефона близо час. Също без никакъв напредък. От отбора на Санчес се чуха изявления, че преговорите са трудни, но продължават с ясната цел да се постигне компромис. Завъртяха се версии, че депутатите на „Подемос” може да гласуват с „въздържал се”, което може да позволи на Санчес да управлява  със соцправителство на малцинството.

Но по-късно вечерта на 12-ти Иглесиас изненада всички с решението си да проведе допитване до членската маса на „Подемос” за това каква договорка да се постигне с ИСРП. Санчес научи от медиите за допитването и какви опции предлага то. А те са такива, че изглежда предопределят провал на преговорите и много вероятен вот против Санчес от депутатите на „Подемос”.

Ето и опциите. Първата: „За да стане премиер Педро Санчес, е необходимо да се стигне до интегрално споразумение за коалиционно правителство (програма и екипи), без ограничения, в което коалиционните сили ще бъдат представени пропорционално на гласовете си”. Втората: „За да стане премиер Педро Санчес (независимо дали с гласуване „за” или „въздържал се”), стига и предложението на ИСРП за правителство, сформирано само от ИСРП, сътрудничество на административни нива, подчинени на правителството, и програмно споразумение”.

Тези формулировки очевидно предопределят отхвърляне на втората опция от членската маса, а пък първата е неприемлива за Санчес.

Срещу инициативата на Иглесиас се обявиха включително негови изявени критици вътре в „Подемос” като популярната лидерка на партията в Андалусия – Тереса Родригес. Тя определи формулировките като „тенденциозни” и „обида за интелигентността”. Натякна, че изобщо се пропускат други възможности – като например споразумението между социалистите, комунистите и Левия блок в Португалия, което дава възможност на тамошния соцпремиер Антонио Коща да управлява с правителство на малцинството, базирайки се на парламентарната подкрепа на двете леви формации. Впрочем, португалският модел отдавна е любим на Санчес.

Нека припомним, че вътрешният разкол в „Подемос”, който доведе до сегашните слаби изборни резултати на партията, тръгна още от 2016-та, когато Иглесиас реши да гласува против тогавашната кандидатура на Санчес – продукт на пакта на социалиста с Алберт Ривера. Така се стигна до парадокса Санчес тогава да бъде провален с гласуване „против” от страна на дясната Народна партия и на лявата „Подемос”. Онзи вот предопредели нови избори и последвалото връщане на власт на Рахой за още две години – нещо, което доста съпартийци на Иглесиас и до днес не могат да му простят. Той и сега играе много рисково, защото върви към повторение на онова фиаско. Ако сега Санчес пак бъде провален и се отиде на нови избори, „Подемос” съвсем очевидно ще загуби още повече гласове.

Иглесиас съвсем открито извива ръцете на Санчес, защото наистина никой не иска избори, и явно разчита, че в последния момент ще го изнуди за коалиционно правителство. Даже изглежда нарочно проточва времето, защото е обявил, че допитването сред „Подемос” ще се провежда до четвъртък, 18 юли, когато ще остават вече само броени дни до гласуването в парламента на кандидатурата на Санчес на 23 юли.

Това притискане, естествено, се приема с голямо раздразнение в ИСРП, откъдето се разбра, че Санчес дори бил тръгнал към компромис да приеме някои министри на „Подемос”, но сега се очаква и той да се втвърди.

Най-големият спор очевидно е около желанието на самия Иглесиас да стане социален министър (а според някои информации – и вицепремиер) и нежеланието на Санчес да вижда тъкмо него в новото правителство – защото знае, че много трудно ще може да излиза на глава с него и никога няма да е застрахован от изненади. Сегашният ход с допитването несъмнено доказва правотата на такива притеснения.

Факт е, че личните егота на испанските политици играят много важна роля в постоянно разсипващия се пъзел около новото правителство на страната. И това рефлектира не само в казуса Санчес-Иглесиас, не само в заричането на Ривера никога повече да не играе със социалистите, но и в другия, най-химеричния вариант, който потенциално би могъл да улесни одобряването на Санчес в парламента на 23 юли или на второ гласуване. Той е свързан с Народната партия по един доста нестандартен начин. 66 от 68-те депутати на ИСРП, които преди 3 години гласуваха „въздържал се” и така улесниха поемането на нов мандат от премиера на Народната партия Мариано Рахой, сега изпратиха писмо до ръководството и депутатите на НП с молба те да върнат жеста и да направят същото за Санчес на 23 или на 25 юли. „Не ви молим да се въздържите или да подкрепите едно социалистическо правителство. Молим ви да се въздържите, за да може Испания да има правителство. Не ви молим да правите нищо, което ние самите не сме правили по-рано”, пише в писмото.

Парадоксът в тази молба е, че ако НП откликне на нея, това ще облагодетелства Санчес. А през 2016-та той беше върл противник на Рахой и на решението на „бароните” в ИСРП да се даде възможност на лидера на НП да управлява чрез социалистическо „въздържал се”. Тогава Санчес дори се отказа официално от депутатското си място, само и само да не му се наложи, съблюдавайки партийната дисциплина, да гласува в полза на Рахой. Нарицателна стана фразата на Санчес от онзи период, изразяваща отношението му към Рахой: „Не значи не”.

Така че съвсем логично сегашният лидер на НП Пабло Касадо припомни тази предистория и отсече, че партията му твърдо ще гласува против Санчес и няма да му дава шанс с „въздържал се”.

В същото време наблюдатели отбелязват, че писмото е сигнал за вътрешно помирение в ИСРП, в която явно старите разногласия от 2016-та се преодолени и сега всички партийци са включени да се борят за прокарването на премиерската кандидатура на Санчес.

Отсега е ясно, че на парламентарния вот на 23 юли абсолютно мнозинство е невъзможно да бъде постигнато, дори и при хипотетично споразумение с „Подемос”, защото общите им гласове със социалистите не стигат. Така че погледите са фокусирани към второто гласуване на 25 юли, когато е нужно просто гласовете „да” да са повече от гласовете „не”, като „въздържал се” не се броят. И главният въпрос, разбира се, е дали ще се намери коя сила да даде своето „въздържал се”, за има шанс Санчес.

Както вече беше споменато, сред „тройната десница” – Народната партия, „Сюдаданос” и „Вокс”, също се вихрят дрязги и съперничества. Но имат все още нещо общо – и трите партии не искат социалистите на власт.

Това е мотивацията им и при сформирането на местни правителства – та дори заинатяването да води и до пълни блокажи с перспектива за нови избори, каквито са случаите в Мадрид и в Мурсия. Натискът на европейските либерали Алберт Ривера да отвори своята „Сюдаданос” към сътрудничество със социалистите не дават никакъв ефект, но затова пък същият натиск проработи по другото си направление – „Сюдаданос” да се въздържа от пактове с ултрадясната „Вокс”, защото на еврониво либералната линия е да се опъват „санитарни кордони” около подобни формации. „Сюдаданос”вече  допуска да координира действията си по места и да сключва споразумения само с Народната партия, но не и с „Вокс” (макар че в началото на годината не пропусна да се възползва от „Вокс”, за да лиши социалистите от управлението на Андалусия). От друга страна, НП пък няма скрупули да се съюзява с „Вокс”. Но само техните гласове не стигат, за да се поеме управлението на Мадрид, примерно. А „Сюдаданос” се дърпа от ултрадесните. И предпочита нови избори. Ривера не спира да мечтае да изпревари Народната партия по резултати и да направи партията си водеща десноцентристка сила.

На целия този фон много испански медии вече открито негодуват и обвиняват политиците в безотговорност, изразявайки, впрочем, доста точно и обществените нагласи. Испанците се чувстват измамени, след като така съзнателно и така масово излязоха да гласуват на 28 април и на 26 май. Те изпълниха своя граждански дълг и дадоха ясна карта за съотношенията на политическите предпочитания в обществото. Политиците обаче ги подвеждат сега, след като вместо да следват тази карта, се запъват на личните си амбиции, пристрастия, обиди и отказват да свършат собствената си работа – да намерят балансите между партньори и опоненти за доброто на гражданите и страната.

Коментаторът от в. „Ел Паис” Луис Барберо открито и поименно натякна на лидерите на първите четири политически сили – Педро Санчес (ИСРП), Пабло Касадо (Народна партия), Алберт Ривера („Сюдаданос”) и Пабло Иглесиас („Подемос”), че се излагат на фона на други едни политици, които помни Испания от времената на драматичния си преход от франкизъм към демокрация. Много търпение и базисни отстъпки се изискваха от „бащите” на онзи преход, за да остане той мирен. Затова авторът на „Ел Паис” пита и обобщава: „Разликите между Санчес и Ривера да не би сега да са по-големи, отколкото бяха онези между Фелипе Гонсалес и Адолфо Суарес? Онова, което отдалечава Касадо от Иглесиас, да не би да е по-непреодолимо от дистанцията между Мануел Фрага и Сантяго Карийо? Очевидно не. Може основателно да се каже, че контекстът е различен, че Испания от 1978-ма не беше като днешната. И това е така – тогава беше много по-трудно”.

Сложността на противоречията между настоящите партийни лидери все пак не е за подценяване. Те също преживяха своя малък преход през последните четири години – откак двупартийната испанска система стана четирипартийна и премина сътресенията на парламентарни блокажи и на свиквани на два пъти предсрочни избори. Политическата култура на компромиса и баланса не се изгражда лесно, а освен това избирателите вкараха в голямата игра „Подемос” и „Сюдаданос” точно като алтернативи отляво и отдясно на безпринципните договорки и корупцията на властвалата преди тях политическа „каста”. Така че сегашната сложност на испанския политически живот е търсен избор. И, може би, не е толкова лош. Покрай неспирните политически битки и под постоянния надзор на своите противници на политиците поне не им остава време да крадат…

 

 

Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар