Венец от бурени и тръни

Свила го е дивата природа над потънали в забрава руски военни паметници в Северна България. Не само състоянието им, но и пътят до там, оставят впечатление за безстопанственост и безвремие

Снимки: Къдринка Къдринова, „Барикада“

Откъде започва Родината? Руснаците смятат, че от картинките в твоя буквар. И „от добрите и верни приятели, живеещи в съседния двор… Или, може би, с шума от колелата на влак. И с този междуселски път, на който края се не вижда“. Поне така се пееше в една тяхна популярна песен.

В дъждовния юлски ден група хора от три националности с интерес към историята потегляме към паметните места от Руско-турската освободителна война през 1877-1878 г. Съвременна България започва с пейзаж като в онази песен, но не чак толкова оптимистичен. С първокласно шосе, което прилича на междуселско. С оклюмали селища с много къщи и дворове, в които отдавна не живее никой. През деня впечатленията ще продължат с рядката гледка на влакове с 2-3 вагона, които сякаш обслужват западащо миньорско селище, а не северната ж.п. магистрала на страната. А ако щете и с детайли, които отдавна не ни правят впечатление, като например липсата на… тоалетна хартия и сапун в музеите. Иди – обяснявай на чужденците, че невинаги е било така. В групата има руснаци, предполагаме, че са свикнали с подобни пейзажи, все някак си ще ни разберат…

След внезапния край в нищото на магистрала „Хемус“, пътят е обвит с буренаци и клони, които са надвиснали дори над указателните табели – доколкото ги има, запазени изцяло или частично. Началото на лятото е период на буен растеж на растителността. Но нали затова си има стопани? И от пръв поглед личи, че преминаваме през територия, останала без стопанин. Изпълнява главно функциите на транспортен коридор, неособено добре поддържан при това.

Първата ни спирка е Горна Студена – село по главния път София-Русе, намиращо се в община Свищов. Тук е била разположена първата и може би най-важна квартира на руския император Александър II през 1877 година. В лятната къща на търновски търговец са чертани военни и дипломатически планове, приемани са доклади на генералите, шетали са министри и свита, гостували са чуждестранни военни кореспонденти… В съседство с Главната квартира на руското командване са били разгърнати съюзническият бивак на румънския крал Карол I, палатките на военен лагер, голяма полева болница, в която е работил и знаменитият хирург Николай Пирогов, дори редакция на военен вестник. Всичко това научаваме от гостоприемната и сладкодумна уредничка на музея Елена Адамова, благодарение на която, може би, той все още съществува като такъв. Силите на една историчка с договор за четиричасов работен ден обаче не стигат за поддържането и на 50-декаровия парк край къщата. Създаден е навремето от местното население, когато селото е било живо.

Музеят в с. Горна Студена, община Свищов – първата квартира в България на руския император Александър II.

Извън музея ни посрещат вездесъщите бурени. Те са обхванали парка, както и още две паметни места в селото – гробовете на над 3000 руски воини, положени в братска могила, както и в двора на запустялата местна църква „Свети Димитър“, където са погребвани главно лекарите от военновременната болница. Сред тях са главният ѝ лекар и главната медицинска сестра, паднали жертва на тифа, от който лекували войниците. Войната заварва селския храм в строеж. Осветен е в присъствието на руския император, който дарява 6 камбани, излети специално в сибирския град Красноярск. При снимането на филм преди няколко десетилетия две от камбаните повече не се връщат в селото. Неизвестно кога е изчезнала и иконата, дарена от Александър II.

Братската могила, в която в свищовското село са погребани 3000 руски воини, загинали за свободата на България.

В интерес на истината, потънали в бурени са не само паметните места – така изглежда цялото село със затворено училище, пусти улици и замрял стопански живот. От историята на войната, лека полека разговорът ни с г-жа Адамова се прехвърля върху по-близки исторически събития. Към края на социализма Горна Студена е село с около 1000 жители. Днес се е стопило до 350 души, предимно възрастни хора. Музеят с паркът са били любимото място на местните хора за провеждане на народни събори и честване на годишнини. На официални празници пред чардака на историческата къща и площада отпред се е провеждал нещо като парад. Но не с танкове и оръдия, заредени със снаряди, а с комбайни, трактори, ремаркета, заредени със зърно, плодове и зеленчуци. Всяка от бригадите на ТКЗС-то дефилирала гордо със своята продукция. Забелязвам как нашите гости слушат разказа с подчертан интерес. След като са разгледали Музея на войната, те започват да разглеждат Горна Студена като музей на открито.

Условно бихме го нарекли Музей на разрухата. Уви, в това българско село съвсем не е единствената му експозиция.

Уредничката в музея в Горна Студена Елена Адамова ни превежда през бурените към гробовете на руските военни лекари в запустялия двор на местната църква.

Следващата спирка  – Панорамата в Плевен, ни зарежда с малко оптимизъм. Уникалният музей работи на пълно работно време, екскурзоводи поемат посетителите през половин час. Повечето туристи са българи, но е осигурен превод на основни езици за чужденци без предварителна заявка. Ако изключим споменатата по-горе липса на хигиенни консумативи и малко занемареното пространство около Панорамата, можем да си помислим, че всичко е почти както преди. Последният обект по обратният път към София обаче ни връща в реалността.

Разходка през времето в плевенската Панорама.

На двайсетина километра западно от Плевен непосредствено до главния път в красива местност край язовир „Горни Дъбник“ се намира мемориалният парк „Генерал Лавров“. Създаден е през 50-те години върху 320 декара. Някога е бил любимо място за отдих и туризъм на плевенчани и жителите на околните селища, имал е собствен персонал за поддръжка, сега е занемарен като всичко останало. Разрухата е видима още от табелката на шосето, която липсва наполовина и само човек, който знае къде отива, може да попадне на мястото. Още през 90-те години изложените на открито оръдия са прибрани от Военноисторическия музей, за да не бъдат задигнати като старо желязо за претопяване. В началото на новия век паркът е реставриран по програма „Красива България“, сумата за проекта е неизвестна, но съдейки по резултата е похарчена напразно.

В центъра на Мемориален парк „Лавров“ край с. Горни Дъбник

Новата сграда на музея е затворена, няма постоянен уредник. Издигнат е и параклис – един от многото, които никнат като гъби в цялата страна, за да стоят заключени и в тях да не влиза почти никой.

Неприятните изненади следват още от разклона. Пътят към парка се разклонява, всяко от трасетата е с напукан асфалт, в който никне трева. Наоколо няма жива душа. Хващаме единия път, за да ни изведе буквално в… джунгла. Саморасляци са обгърнали алеята и са образували над нея венец. Не лавров обаче, венец от забрава и немара.

Природата е свила естествен лавров венец над паметника на генерал Василий Лавров

Връщаме се и от втория опит успяваме да стигнем до централната алея на парка. Всичко наоколо е осеяно в паметници, потънали в дива зеленина. Ето ги картините, познати ни от нашите буквари, учебници, пощенски картички… За руснаците те имат друга сантиментална стойност.

Гостите заемат мястото на липсващия екскурзовод и ни разказват, че тук е погинала част от руската гвардия. Лейбгвардейските Павловски, Измайловски и Финландски полкове са били абсолютният елит на императорската армия, активиран само в най-важните битки и войни. През октомври 1877, след няколко кръвопролитни атаки, те превземат османския укрепен район при с. Горни Дъбник, с което Плевен е окончателно обкръжен. Победата има висока цена – в боевете падат 3500 от гвардейците на императора, включително командирът на Лейбгвардейския Финландски полк генерал Василий Николаевич Лавров, който имал навика лично да повежда войниците си в атака и чието име днес носи паркът.

Паметници, познати от стари учебници и пощенски картички, тънат в забрава

Привечер разходката ни приключва така, както е започнала в предиобеда – от трън, та на глог. Буквално. За късмет, докато разглеждаме паметниците, не настъпваме някое влечуго, не попадаме и на труженички на любовта, чието предпочитано работно място, според местни медии, е именно между могилите на парка „Лавров“. Значи мисията може да се счита за що-годе успешна.

А сега от историята към настоящето. Не знам дали си даваме сметка как изглежда България извън курортите?

Вероятно си мислите, че в очите на руските посетители приличаме на страна от Евросъюза, макар и от по-слабо развитите. Сигурно може и така да се каже. Конкретният отговор обаче гласи: „Като природа – на Крим, като състояние – на Киргизстан“.

Не бързайте да се обиждате, гостите които цитирам, са пътували доста – и на Запад, и на Изток, и в самата Русия, и в постъветското пространство. Излишно е да казваме, че са впечатлени от контакта с обикновени хора като Елена Адамова. И че не влагат нищо обидно в констатацията си. Освен това, сигурно не знаете, че по оценка на западни делови източници, „в последните десет години икономиката на Киргизстан напредва въпреки политическата нестабилност; безработицата спада, износът се увеличава“. Киргизската икономика има сходна структура на нашата – изнася основно непреработена земеделска продукция и изкопаеми суровини, отчетлив дял има енергетиката, опитват се да развиват туризъм. Информацията в Уикипедия за тази средноазиатска държава е илюстрирана със снимка на общински път, който по нищо не се отличава от повечето сходни шосета в България. Но пък страната има с какво да се гордее – това е първата бивша съветска република, присъединила се към Световната търговска организация. Пак по оценка на същите източници, „след разпада на СССР Киргизстан провежда по-ускорени реформи от останалите бивши републики в региона. До 2008 г. поддържа висок растеж на БВП от около 8%, но Световната финансова криза го намалява до 2,9%. Безработицата през 2011 г. възлиза на 8,6%, а над 33% от населението живее под линията на бедността“. Да ви звучи познато отнякъде? Дали не е копи/пейст от доклади на световните финансови институции и за България?

По обратния път, естествено, правим равносметка на видяното и преживяното. Опитваме се да обясним на гостите, че не всички паметници от Руско-турската война са в подобно състояние, има и къде-къде по-поддържани. И че така по принцип изглежда Северна България, но на Юг е малко по-добре.

„А-ха, като в Молдавия, значи?“.

Журналист в различни печатни и електронни медии от 1996 г. В последните години е бил заместник-главен редактор на списание „ТЕМА“ и редактор в сп. „a-specto“. Завършил е психология, специализирал е политически мениджмънт.

Оставете коментар