Лаура Фатини е заместник-директор и е един от двамата режисьори на Teatro degli Arrischianti („Театърът на онези, които предприемат рискове”), базиран в Сартяно (Тоскана, Италия). Той е мястото, където развива дейността си „Новата академия Arrischianti” – театрално училище на общността, което играе пиесите си в театъра. Фатини е родена в село близо до Сартяно. Тя завършва висше образование по политическа философия в Университета в Перуджа, като пише дипломна работа за политическия театър на Албер Камю. Фатини се изявява в областта на сценичното изкуство от 4-годишна възраст. Учила е балет, танц и театър. През 2009 г. тя става първият учител в новосъздаденото „предприемащо рискове” театрално училище в Сартяно.
Teatro degli Arrischianti е театър от народа, за народа, на народа от Сартяно и неговия район (с население под 5000 души). Той е създаден през 1986 г. като любителски театър на общността. Само че актьорите самодейци и техните режисьори подхождат към театралното си хоби с професионализъм. Днес Arrischianti е театрална формация с важни социални функции, тъй като тя се опитва да даде смисъл на местните жители да останат в града и да не емигрират към по-големите населени места в търсене на работа и възможности. Много от играните пиеси разглеждат социални въпроси, изследват психологически важни исторически личности, разкриват състоянието на самота, абсурдност и болка у съвременния човек, помагат на зрителя да преодолее предразсъдъците си, да разсъждава, забавлявайки се, да промени мисленето и нагласите си.
Представители на Teatro degli Arrischianti (Людовико Коснер и Франческо Пипарели) участваха в Международния фестивал на дунавските театри, който се проведе в Гюргево, Румъния, в периода 18-22 октомври 2017 г. „Барикада” интервюира Лаура Фатини в опит да разбере как функционира нейната театрална трупа и как театърът на общността в Сартяно въздейства на местните хора.
Госпожо Фатини, много хора от различни региони на Румъния и на България страдат от проблеми, подобни на тези, с които се сблъскват жителите на Сартяно: има работни места само в големите градове, младите не намират възможности и смислен доход в селата и малките населени места, важни исторически средища губят своето население. Как театърът, от който Вие сте част, допринася за по-добрия живот на своята общност, която на свой ред участва на доброволен принцип в артистичната дейност?
Нашият град е много малък. Населението му е под 5000 души. Ние живеем в област Тоскана. Животът ни вероятно е много по-различен от този на хората, обитаващи големите градове.
Много жители от нашия регион имат проблеми да намерят работа. Обикновено подрастващите учат в гимназия не в Сартяно, а в Монтепулчано на 20 км оттук. Ако някой иска да учи в университет, трябва да отиде във Флоренция, Рим или Милано. След като приключат висшето си образование, хората често остават да живеят в големите градове.
Една от целите ми е чрез театъра да дам на местните жители причина да останат тук. Те би трябвало да могат да поработят някъде и да се върнат. Надявам се да намерят социални мотиви да дойдат обратно и тези мотиви да са свързани с изкуството.
Разбирам, че за Вашите актьори театърът е хоби, но те се издържат от нещо друго. Какви са най-често срещаните професии в града?
Сред нашите актьори има дърводелци, учители, електротехници, както и ученици. Обикновено младите хора в Сартяно вършат тежка физическа работа. Някои работят в лозя или на полето. Жените са сервитьорки, учителки. За всички тях театърът е хоби. Но те са актьори от високо качество. Работят с професионални режисьори. Миналата година ни гостува много известен режисьор от Испания. Само че нашите актьори не могат да работят срещу заплащане.
Каква е историята на Arrischianti?
Arrischianti започна преди повече от 30 години. Тогава сградата на театъра, построена през ХVIII век, бе затворена. Ентусиасти започнаха да играят веднъж в годината в неизползваема църква. Те приеха името Nuova Accademia degli Arrischianti, както се казваше старата академия в градчето. Arrischianti означава “предприемащ рискове”. Това бяха хора, които искаха да рискуват. През 2000 г. сградата на театъра бе отворена. Arrischianti тогава не бе основната театрална компания, която поставяше пиеси тук. Тя представяше спектакъл само веднъж годишно. След няколко години ние решихме, че можем да поканим театрални експерти да живеят и преподават тук. Аз бях първият учител, който преподаваше в новооткритото театрално училище през 2009 г. Преди пет години започнаха да идват за постоянно и други театрални режисьори.
Вашите представители в Гюргево казаха, че всички актьори са доброволци. Как театърът се издържа финансово?
Arrischianti е асоциация с нестопанска цел. Всеки, който иска да участва в нашата дейност, трябва да бъде доброволец.
Единствените хора, получаващи заплата, са директорът и аз. Плащат ни обаче само за част от нашата работа като театрални режисьори, докато институционалната ни дейност не е заплатена. Ние разбираме важността на доброволческата активност, но искаме и да насърчим професионалистите.
Театърът получава известна сума от общината. Имаме договор с нея и насрещни задължения (да почистваме, да се грижим за сградата, да я отключваме и да заключваме за всяко събитие, което се провежда в нея – не само за пиеси, но например и за сватби). Не получаваме пари, за да организираме театралния сезон, но имаме споразумение с общината да провеждаме 2-3 артистични събития всяка година.
През последните дни на годината и по време на лятото представяме спектакли пред многобройна публика. Това лято режисирах пиесата “Много шум за нищо” от Шекспир. В нея участваха 40 актьори. От подобни театрални постановки събираме известна сума пари, която използваме през следващия сезон за малки проекти на професионален театър. През декември една професионална актриса ще представи на сцената в Сартяно мой монолог.
Така че ние живеем в кръг – правим театър, за да можем да правим още повече театър.
Кажете ми повече за най-важната част от Вашия проект – хората. Как променяте живота на дошлите да гледат пиесите? Как доброволците участват в академията и театъра? Как влияете на общността?
Най-хубавото нещо, което се случва в нашия театър, е, че той е отворен през по-голямата част от годината. Хората често идват тук и питат има ли нещо, което да се играе в дадената вечер. Театърът е място за срещи на общността. Ако светлините са запалени, това значи, че има някой в сградата и хората влизат. Така че ние сме важна част от живота на местната общност за разлика от ролята на театъра на други места.
Хората обикновено не гледат репетициите, а чакат за премиерата. Само че учениците от моята театрална работилница идват и гледат репетициите за различните пиеси. Така че всички сме една голяма общност. Учениците не са само от Сартяно. Те идват от села, разположени в радиус от 40 км.
Как станахте главният учител в Академията Arrischianti?
Родена съм през 1979 г. в малко село близо до Сартяно. Открих страстта си по театъра, когато бях на 16-годишна възраст. Учих класически балет и танц от 4-годишна възраст. Обожавах изкуствата. Но никога не съм мислила, че моето изкуство ще е театърът, а не танцът.
Ние живеем в специфичен район от театрална гледна точка. Близо до Сартяно е Монтепулчано – селище по-голямо от Сартяно. Там се провежда вече 42 години международният фестивал Cantiere Internazionale d` Arte. Основан е от германския композитор Ханс Вернер Хенце. На този особен фестивал професионалисти в областта на музиката, театъра и танца се срещат с любители. Така че участниците преподават и живеят заедно с учениците си. На този фестивал започнах да работя с големите имена на италианския театър. Именно тук се влюбих в театъра.
Веднъж в моята гимназия организираха театрална работилница и аз я посетих. Започнах да работя като асистент на режисьора Карло Паскуини. След гимназията учих политическа философия. Тогава открих Албер Камю. Реших да напиша дипломната си работа за него, защото той е хем философ, хем драматург. Камю идва от колонията Алжир и е бил комунист по време на Втората световна война във Франция.
Миналата година написах книга за биографията на Албер Камю заедно с други двама автори. Аз развих последната част от книгата за театъра. Интересувах се от “Разбунтуваният човек” – от човека, който казва: “Не!”.
Ако правилно разбирам, фестивалите и театрите на общността са популярен начин за социално предприемачество в Италия?
Да. Когато започнах да работя в театъра, това бе в един специфичен театър на общността в Италия – Teatro Povero di Monticchiello. Той е разположен в малко село близо до Сартяно и имах късмет, че установих контакт с хората там. Техният театър съществува вече 51 години.
Те решиха да създадат театъра си през 50-те години, защото селото им умирало. Обърнали се към сценичното изкуство. Решили да отидат на площада и чрез театър да спрат миграцията, като в същото време размишляват за своя живот.
Всяко лято те играят в продължение на един месец. Тези хора са актьори в собствените си пиеси. Това са 40-50 души, които заради своята дейност и историята си получиха наградата “Юбо” (най-престижната театрална награда в Италия).
Театърът е много важно средство да изкажеш позиция, да бъдеш чут и да кажеш “Не!”. Ето защо се вълнувам и искам да говоря за сценичните си адаптации на пиесите на Камю. Започнах да разбирам, че представата ми за театър не е само свързана със забавлението, но и с потребността да се изкажат идеи и съмнения. Не вярвам на хора, които нямат съмнения.
Кои пиеси на Камю Ви предизвикаха да ги пресъздадете на сцена?
Когато се влюбих в Камю, поставих на сцена пиесата му „Калигула“ за римския император. Този император е луд, но от гледна точка на Камю той става такъв, защото открива абсурда на живота. Другата пиеса, която режисирах, се казва „Състояние на обсада“. Тя е за тиранин от чужбина, дошъл в град Кадис (най-старият съществуващ и до днес град в Западна Европа – разположен е в днешна Испания), за да вземе неговото население за заложници. Това е пиеса също за нацизма и за това как фашизмът функционира. Тя е политическа. Камю я написва, за да покаже как авторитаризмът работи вътре в дадена общност. Използвам този спектакъл, за да говоря за икономическата криза. В моята интерпретация тиранинът не е нацист, а бизнесмен. Поставих пиесата през 2009 г.
Какви други творци сте поставяли на сцена?
В Arrischianti започнах да работя с театрални школи като в големите градове. Занимавали сме се със Станиславски, с Чехов и т.н. Тези имена бяха нови тук. Ние сме малко градче. Ако хората искат да учат за актьори, те трябва да отидат в Рим и Милано.
Започнах да работя с някои колеги – режисьори и учители. Поканих ги да дойдат и да преподават тук. Организирахме театрални работилници. Не искам моето училище да е само мое. Бих искал учениците да срещат и други режисьори. След девет години труд вече работим с няколко преподаватели и организираме театрални работилници с лектори от Испания, Франция, Дания. Станахме част от международния проект “Пълната свобода на истината”, който ме срещна с хората от театъра в Гюргево. Това е проект от миналата година.
От 2009 г. училището Arrischianti се развива възходящо. Започнахме с 10 души (на възраст между 16 и 20 години). Сега в школата работят 60-70 души (от 3 до 60-годишни). Това е много важно за нас. В Сартяно жителите са едва 5000 души. Днес театърът е известен със своето обучение в областта.
Значи подхождате към театъра професионално, но дали Arrischianti създава професионалисти?
Ние няма да създадем професионални актьори. Не и за момента. Нямам такава цел. За да бъдеш професионалист, трябва да отидеш в голямо училище. Само че хората, които участват в нашия театър, могат да имат професионален подход към театъра.
В същото време ние учим публиката как да разпознава добрият театър. Каним творци от други места. Театърът е собственост на общината. Всяка година организираме фестивал. В залата има 150 места. В Италия се наблюдава тенденция големите театри да привличат публика, като поставят пиеси с участието на големи телевизионни звезди. Ние не правим това, първо, защото не можем да си го позволим, но и защото търсим нещо друго. Искаме да предложим висококачествени пиеси на малки театрални трупи, които гостуват. Работим дългосрочно с публиката. Искаме хората да разберат, че могат не само да се забавляват, но и да мислят, забавлявайки се.
Какви идеи искате да изразите с Вашите пиеси? Как ги избирате? Правите ли политически театър?
Започнах, като режисирах Камю. Обичам “Моби Дик” и поставих на сцена театрална версия на романа. Работих по “Хамлет” и “Много шум за нищо” на Шекспир. Преди шест години започнах да пиша пиеси. Сега режисирам моите собствени пиеси. Не търся политическо съдържание и не искам да заемам партийна позиция. Интересуват ме политическите въпроси, но в смисъла, че политиката е начин хората да живеят заедно. Аристотел казва, че човекът е политическо животно.
Политиката започва, когато ние заживеем заедно. Тя идва от общността, от полиса. В този смисъл ме интересува политическият театър. Искам да изследвам вътрешния живот на хората и по-дълбокия смисъл на действията им. Вълнуват ме мигрантските проблеми, болестите, трудностите, въпросът – какво е нормално и какво е странно. Когато режисирам Хамлет, се интересувам от неговите възгледи за света, защото той казва, че времето се разпада. Това е моето собствено усещане за света. Питам се кой и какво е нормално.
Четох театрална критика, че Вие винаги предизвиквате страдание у зрителя…
Да. Опитвам се да взема тема, по която е трудно да се говори – например проблем, свързан със сексуалната идентичност или друга тема табу, и да говоря за тези въпроси. Опитвам се заедно с публиката да се посмея на табутата. Така че зрителите да не се страхуват повече да мислят или говорят по тези теми.
Например, написах комедия за самоубийството. Хората се смееха. В един от моите монолози говоря за това да си транссексуален. Правя го по много поетичен начин. Хората започват да плачат, когато чуят монолога. Тогава не могат да кажат: “Мразя го, защото е транссексуален”. Започват да гледат на различния като на друг човек.
Какво е посланието Ви за разбунтувания човек и за абсурда в живота? Как тези идеи си проправят път във Вашите пиеси?
Първите три години от съществуването на театралното училище (2009-2011 г.) бяха свързани изцяло с бунта. Изследвахме теми като Удсток, рокендрола, пацифизма. Тогава поставих пиеса за това да си различен от всеки друг. Итало Калвино е написал роман за малко момче, което решава през целия си живот да живее на дърво. То не се изолира от обществото, комуникира и е част от него, но живее на това дърво. Друга пиеса беше на Камю за тиранията и тоталитаризма.
Когато казвам “абсурд”, нямам предвид, че поставям спектакли от театъра на абсурда. Интересува ме абсурдът според гледната точка на Камю, т.е конфронтацията между човека и света. Човекът се изправя срещу света и чувства абсурда на своя живот. Мисля, че публиката ще усети този абсурд в моите пиеси, ще се събуди за хуманността си, за своите ограничения, но и за свободата и за нуждата от споделен смисъл. Споделеният смисъл е важна част от приноса на Arrischianti към общността.
