Русенският театрален зрител е привилегирован спрямо сънародниците си от другите градове, включително и спрямо софиянци. Тайната, която вероятно все повече хора откриват, е, че в града край Дунава за разлика от вътрешността на страната достатъчно често гостуват румънски пиеси и театри. През 2016 г. в Русе бяха театър „Одеон“ и театър „Маска“ от Букурещ. Последният пристигна не просто с пиеса, а представи цяла концепция за театралното изкуство, базирана на живите статуи – актьорско майсторство, в което театърът на Михай Малаймаре е уникален в Румъния. Освен това от есента на 2016 г. в Русенския драматичен театър „Сава Огнянов“ се играе пиесата „Жулиета“ на румънския режисьор от унгарски произход Андраш Вишки. Тя разкрива как социализмът на север от Дунава се превръща в тест за вярата на едно семейство.
Всички тези пиеси и театрални гостувания утвърдиха представата, че румънският театър се стреми да достигне до ума на зрителя, като му представя сюжети, свързани с етични и обществени дилеми. За контраст в спектакли на български трупи, идващи в Русе, често сюжетът се върти около изневери или любовни отношения в различни формати, но основната цел е зрителите да се разтоварват от проблемите си, смеейки се, а не да се ангажират с острите социални проблеми на живота у нас и да напуснат залата с ново мислене.
Гюргево е едно възможно спасение от „непосилната лекота“ на театралното битие. Там е трупата на театър „Тудор Виану“, изградена от млади хора, но в същото време взела най-доброто от колоса в румънския театър и ветеран Михай Малаймаре. Именно в неговия екип играе до неотдавна младият директор на гюргевския театър Космин Крецу, както и някои актьори от трупата като Виктория Василаке.
Желаещите да гледат пиеси в Гюргево не трябва да се отказват заради бариерата в езика. Няколко от творбите в репертоара на гюргевския театър са мюзикъли или танцови постановки, които са подходящи и за незнаещи румънски език българи. Именно със спектакъл, базиран на салсата, театър „Тудор Виану“ гостува с голям успех в Русе през февруари 2017 г. Подобни пиеси представят модерното лице на театъра, говорейки на езика на младите.
Но трупата на Крецу не угажда на едно или друго поколение, усеща какви са противоречията в обществото и бърка смело в раните. Това се вижда ясно в пиесата „Шантаж“, която разказва за сблъсъка на генерациите. Ученици се опитват да принудят с най-различни методи на шантаж своята учителка по математика да им даде ключа за мястото в училището, където техните изпитни работи се съхраняват. Те са се провалили на изпита, решаващ бъдещето им, и отчаяно търсят начин да заменят неуспешните си разработки с подобрени варианти. Така те се надяват да избегнат фалстарт в живота.
Съпротивата на учителката отключва конфликтни отношения – първоначално между тях и нея, а впоследствие и между тях самите, които водят до разголването на противоречията, слабостите и безпомощността на всеки един от героите – и на преподавателката, и на учениците. Но е твърде вероятно самият зрител да се почувства разголен и поставен на изпитание, макар и намиращ се в публиката. Накрая на пиесата се достига до катарзис – дори успелите в шантажа си, изпитват усещане за провал. Идва времето на тежката равносметка, защото след лудостта си героите се завръщат към осъзнаването, че егоистичните им подбуди са ги превърнали в жертва на другите и на самите себе си.
Пиесата е на руския драматург Людмила Разумовская и е направена през 80-те години. Тогава министерството на културата иска сюжет, който да е за проблемните млади съветски граждани. Големият режисьор Елдар Рязанов прави филм по историята, озаглавен „Скъпа Елена Сергеевна“, но едва през 1988 г. – когато перестройката с нейната либерализация на обществените отношения вече е в ход.
Способът, по който се разгръща действието, е характерен за руския театър и разказване на истории. Той може да се види и в някои от популярните „реалити“ предавания по руските телевизии. Душите на героите са извадени на показ. Всъщност пиесата е поставяна вече на много места по света, включително в България. През 2012 г. театър „Сфумато“ ѝ прави премиера и дори самата Разумовская идва, за да види своята творба на сцена. Пиесата е била играна и в Шуменския театър.
Режисьорът Космин Крецу обаче вкарва пиесата в румънския контекст с фини културни препратки, които говорят много и на българския зрител. Володя – тарторът на учениците, признава в своя монолог, че иска да стане политик, а за политиците не е важен моралът, а интересът. Лидерът на младите споделя на своята учителка, докато за пореден път я шантажира, че те – хората, които той представлява, са „красивите и свободните“. Това понятие е еквивалент на добилото популярност в България определение за „красивите и умните“. През лятото на 2013 г. поведоха протести със силен морален апломб срещу олигархията, само за да се присъединят през 2014 г. към правителство, поддържано от нея. В Румъния т.нар. „млади и красиви“ също възприемат себе си за морален авангард, който трябва да тласка обществото към позитивни промени, но, подобно на учениците от пиесата, нарцисизмът им може да бъде манипулиран и да доведе до разруха.
Всъщност протестите от януари и февруари 2017 г. в Румъния извадиха наяве именно поколенческото разделение в Румъния. Психологът Даниел Давид посочва, че протестиращите в цялата страна са основно младите и половината от поколението на средна възраст. В същото време хората, които не одобряват протестите, са в мнозинството си възрастни и също така част от хората на средна възраст. Неслучайно и контрапротестите срещу президента Клаус Йоханис бяха основно на пенсионери.
Пиесата „Шантаж“ може да бъде видяна по различни начини – като ученическа история за житейския избор, като конфликт между поколенията, като разказ за съвременния свят. В контекста на румънското и на българското обществено развитие обаче тя разкрива по ясен начин и за кратко време как злото в междуличностните отношения по правило се извършва от хора, които вярват, че тяхната правда и тяхното „добро“ превъзхождат тези на другите. Тоест, чувството за морално превъзходство е първата стъпка към греха.
Мистиците казват, че злото е неразбрано добро. Сред достойнствата на пиесата е, че помага именно злото да бъде разбрано като механизъм. А за българския зрител тя може да бъде интересна и с факта, че поставя остри етични въпроси за съвременността. Те са представени по такъв начин, че зрителят не може да остане безучастен, усеща се част от теста на човечността, разгръщащ се пред очите му, а дълго време след края на пиесата нейното ехо продължава да отеква.
