Пореден голям актьор, спечелил огромна слава с ролите си в съветските кино и театър, си отиде, покосен от последствията на Covid-19. На 28 януари т. г. не издържа и спря сърцето на филмовия и театрален кумир на няколко поколения зрители в СССР и Русия Василий Лановой.
Само 12 дни по-рано – на 16 януари, той посрещна 87-годишния си рожден ден на легло, в Covid-отделение на московска болница, където бе настанен на 2 януари след заразяване с коронавирус. Заедно с него се лекуваше също далата позитивен тест негова трета съпруга Ирина Купченко – и тя много известна актриса.
Купченко вече се възстанови. Имало е изгледи и Лановой да преодолее болестта, но скоро след рождения му ден настъпва рязко влошаване, той е бил включен на изкуствено дишане и в крайна сметка сърцето му не успява да се справи с тежките поражения, нанесени от вируса.
Милиони хора не само в Русия, а и в повечето бивши съветски републики посрещнаха с дълбока скръб смъртта на големия актьор. Той бе мега-звезда не само в епохата на СССР, но буквално до края си остана да блести и на сцената в своя любим московски театър „Вахтангов” – последния си спектакъл изигра там на 24 декември м. г. Освен това от години развиваше и активна обществена дейност, участваше в многобройни концерти и чествания, постоянно беше пред публика.
Кончината на Лановой обаче се оказа въвлечена и в страстите, обзели сега Русия около провеждащите се протести с искания за освобождаване на опозиционера Алексей Навални. Лановой, който винаги е твърдял, че подкрепя Комунистическата партия на Руската федерация (приет е за член на КПСС през 1968 г.), а на президентските избори през 2018 г. стана застъпник на Владимир Путин, е правил нееднократно остро критични изказвания за Навални и други опозиционери. Така например миналото лято, по време на обществени дискусии относно референдума за промени в конституцията, срещу които се обяви Навални, Лановой го определи като „абсолютен враг” и каза за него, че „няма нищо общо с Русия”.
Сега, след като бе съобщено за смъртта на актьора, социалните мрежи кипнаха от хейтърски коментари на привърженици на Навални, които се радват, че най-после са се „отървали” от „путинеца” Лановой и че те той дори много е „закъснял” да си отиде. Има и доста по-груби, дори нецензурни мнения.
Това, разбира се, възмути почитателите и на творчеството, и на обществените изяви на покойния – така че и този отбор изригна в отговор със същата стилистика.
Така дори и след смъртта си Лановой се оказа отново участник в политическо и морално нажежаване, от каквото със сигурност не би избягал, ако беше жив. Верен на романтичните образи, които е играл през по-голямата част от актьорската си кариера, той със същия плам се вживяваше и в предизвикателствата на политическата сцена, вкарвайки ги в най-добре познатите му от условния свят на изкуството амплитуди между „добри” и „лоши”, без да допуска никакво „безхарактерно” поспиране по средата. Никога не прие да излезе от вечното си амплоа „или-или”. Някои му се възхищават заради това, други го хулят, но никой не може да каже, че не е бил верен на себе си.
Поклонението пред Лановой бе на 1 февруари в театъра „Вахтангов”, в който той игра почти в продължение на 63 години. Актьорът бе погребан същия ден на Новодевичевото гробище в Москва с военни почести и армейски салют. Парадоксът е, че той никога не е служил в армията, но го наричаха „Офицерът” и го смятаха за олицетворение на руската воинска чест и достойнство.
Това идва от редица вълнуващо изиграни от него роли на военни в киното и най-вече от участието му в много популярния филм „Офицери”, излязъл през 1971 г. Филмът проследява съдбите на двама приятели офицери в течение на десетилетия – от гражданската война, през войните в Испания и Манджурия, през Великата Отечествена война и до началото на 70-те. В сюжета е вплетена и историята на семейството на единия от двамата главни герои, изигран от друг голям съветски актьор – Георгий Юматов, покойник от 1997-ма. Очертан е и необичаен любовен триъгълник с жената на героя на Юматов, превъплътена от Алина Покровская, в която е влюбен и героят на Лановой. Бойното другарство и почтеността обаче карат втория цял живот да остане сам, но да не посегне към жената на приятеля. Същевременно пък синът и внукът на героя на Юматов също стават военни, всеки с изпитанията на своето време. Интересното е, че момченцето, което изпълнява ролята на внука, днес е генерален консул на Русия в Русе – това е Андрей Громов.
Силният емоционален и романтичен градус на филма, който през личните съдби „по човешки” дава широка картина на преживяното от целия народ и представя саможертвата в името на родината като висок морален дълг, го прави любим на масовата съветска публика през 70-те и 80-те.
Впрочем, твърди се, че „Офицери“ е създаден по личната „поръчка“ на тогавашния съветски министър на отбраната Андрей Гречко, който бил казал: „Нужен е филм за офицерската жена – и за двама герои край нея“. В основата е едноименна повест на много силния във военната тематика писател Борис Василиев, но сценарият е преработван от известния сценарист и драматург Кирил Рапопорт.
В съветски времена филмът е считан за „свой“ от министерството на отбраната и редовно е прожектиран из поделенията. Но той има и „втори живот”, вече в постсъветската епоха, когато пак военното министерство съвместно със Съюза на кинематографистите и други обществени организации започват да честват с внушителни концерти годишнините от създаването му. След началото на кризата в Украйна, когато официалната политика на Русия започва особено силно да акцентира върху патриотичния импулс и героичната роля на армията, тези чествания придобиват допълнителен заряд. На тържествения концерт през 2016 г. по повод 45-годишнината от излизането на екран на „Офицери” президентът Владимир Путин изтъква в приветствието си: „Този прекрасен филм покори сърцата на милиони зрители и стана голямо, значимо събитие в културния и обществен живот на страната, зае достойно място сред много изключителни произведения на родното кинематографично изкуство. Мнозина от създателите на филма са били преки участници във Великата Отечествена война, живели са в онази епоха, и затова творбата се е получила пронизващо искрена, в нея няма нито една фалшива нота. Филмът „Офицери” стана част от нашата история, изигра, а и днес играе огромна роля за възпитанието на младежта. Не едно поколение момчета, след като гледат филма, избират за себе си трудната, но много важна професия – да защитават родината”.
Ето така „Офицери” е почти канонизиран като „любимия филм на Путин”. А единственият останал жив от двамата изпълнители на главните роли Василий Лановой – като „любимеца на Путин”.
Факт е, че актьорът открай време развива активна обществена дейност и е в ръководството на различни организации, свързани с армията и с патриотичното възпитание. Редовно участва било като водещ, било като рецитатор в концерти с военна тематика и в гостувания из воински части. А пред руското министерство на отбраната още от 2013-та стои скулптурна група, изобразяваща един от последните епизоди на „Офицери” с героите на Лановой и Юматов.
Освен това, като син на украинци, Лановой е много пристрастен и към събитията в Украйна – категорично е осъждал възхода на национализма, реваншизма и неонацизма там и подкрепя присъединяването на Крим към Русия. В резултат не може да стъпи в родното село на родителите си Стримба, което е на около 160 км от Одеса – тамошните му племенници го предупреждават, че местни националистически банди се канят „да му видят сметката”, ако се появи.
Лановой е и „емблема” на зародилото се още през 2007-ма движение „Безсмъртния полк”. То ежегодно извежда на шествия в Деня на Победата над хитлеризма 9 май потомците на ветераните от Великата Отечествена война със снимки на техните извоювали Победата родители, баби и дядовци в ръце. Актьорът беше председател на попечителския съвет на движението, придобило особена масовост през 2015-та, по повод 70-годишнината от Победата. На тогавашното шествие по Червения площад той крачи със снимка на майка си редом до Путин. Самият Лановой е живял като дете три години и половина под нацистка окупация в Стримба – и затова приема съхраняването на паметта за онези години като много лична кауза.
Точно призори на 22 юни 1941 г., когато хитлеристка Германия напада СССР, 7-годишният тогава Вася и двете му по-големи сестри Людмила и Валентна слизат от влака на провинциална гара на няколко километра от Стримба. Майката и таткото – Галина Ивановна и Семьон Петрович Лановие, украински селяни, които още 3 години преди раждането на Вася през 1934 г. са се преселили в Москва и са станали там фабрични работници – изпращат през юни 1941-ва трите си деца да прекарат ваканцията на воля, при баба и дядо в Стримба. Но със слизането на гарата, небето над главите на децата се изпълва с хитлеристки самолети, които летят да бомбардират Одеса…
Следващите три години и половина от детството си Вася преживява под нацистка окупация в Стримба. За него и сестрите му се грижат бабата и дядото, а с останалите в Москва родители е невъзможна никаква връзка. В къщата на бабата и дядото е настанен немски офицер, който е добър с децата, защото самият той има три деца, чиито снимки често показва. Германецът подарява на малкия Вася своя униформен кожен колан, който момченцето много харесва заради блестяща токà и започва гордо да носи из селото. На улицата обаче го вижда друг хитлеристки войник и му заповядва да свали и да даде колана. Вася отказва и тогава войникът изстрелва автоматен откос точно над главата на детето. След този случай Вася започва да заеква…
Чак през 1944-та, когато Одеса и районът наоколо, включително Стримба, са освободени от Червената армия, майката Галина Ивановна пристига да прибере децата си. Вася вече е на 10 години и половина. Помага за плевене на полето, когато му казват, че каруцата, с която дядото е взел майка му от гарата, наближава селото. Той хуква да ги пресрещне, но от бързане отминава каруцата – просто не разпознава майка си в слабата, стопила се от тежките военни години жена, седнала на нея. Дядото извиква подире му, детето се обръща, хвърля се обратно – и майка и син дълго не могат да се откъснат от прегръдката си…
Галина Ивановна прибира децата в Москва. За нея и Семьон Петрович животът никак не е бил лесен. През цялата война те работят в отбранителната промишленост – в химически завод, в цех, в който ръчно приготвят „коктейли Молотов” с противотанкова течност. Това е много вредно производство. Всичките 72-ма работници от цеха стават инвалиди – отровните изпарения унищожават нервните връзки в краката и ръцете им. След войната и 72-мата са изпратени да се лекуват в санаториум, но родителите на Лановой си остават инвалиди – майката първа група, бащата втора. По-късно актьорът ще разказва в интервютата си: „На тях не им и хрумваше да мрънкат, да се оплакват. Приемаха нещата така – те може да са жертвали здравето си, но други хора са жертвали живота си. Това просто е бил техният, на Лановие, принос за Победата…”
В Москва на Вася и сестрите му се налага да наваксват изоставането в училище – през трите години и половина в окупация не са могли да учат. Справят се добре, Вася даже е отличник, но понеже е по-голям от съучениците си, с тях му е скучно. Намира своята среда, когато през 1947 г. заедно със свой приятел случайно попада на спектакъла „Том Сойер”, игран от самодейното театрално студио към Двореца на културата на автомобилния завод ЗИЛ. На момчетата им става интересно и се явяват на прослушване, за да се запишат в студиото. Взимат ги и двамата. Приятелят е Владимир Земляникин, също по-късно станал известен актьор.
13-годишнният Вася се откроява с физическия си облик – висок, красив, артистичен, с големи и изразителни очи. Но… Силно заеква и говори руски с украински акцент.
Майка му го води на логопед, който препоръчва срещу заекването… пеене на украински народни песни „от сутрин до вечер”. В тях има много протяжни гласни и това според доктора ще помогне на момчето да нормализира говора си. Така и става – след два-три месеца пеене Вася се отървава от заекването и за цял живот обиква украинските песни. „Без тях нямаше да изиграя нито една роля,” често повтаря по-късно той.
Това обаче не му помага да преодолее украинския акцент, както искат в студиото. Но майка му, която продължава да говори с децата си на украински, не се трогва, а отсича по адрес на театралите: „Ами да свикват!”
Вася все пак се справя и с акцента, рецитирайки с часове стихове на руски класици – и така остава завинаги влюбен в поезията на Александър Пушкин и Серей Есенин.
Той още е ученик, когато през 1951 г. заедно с приятеля си Владимир Земляникин получава първа награда на Всесъюзния конкурс на самодейните театри. Момчетата са отличени заради ролите им в типичната за духа на времето пиеса с училищна тематика „Зрелостно свидетелство”. Вася играе „красавеца на училището”, талантлив младеж, който обаче е самовлюбен, егоистичен, надменен, „откъснал се от колектива” и… в крайна сметка „поставен на място от колектива” и от най-близкия си приятел.
След този успех изглежда предопределено и бъдещото следване за професионална актьорска кариера. Вася завършва училище със златен медал през 1953 г. и действително се явява на конкурс в престижната Висша театрална школа „Шчукин”. С безспорните си данни без никакъв проблем минава всички кръгове на изпитите и е приет. Но в последния момент размисля и вместо за актьор в „Шчукин”, се записва да учи за журналист в Московския държавен университет „Ломоносов” – училищният златен медал му гарантира приема там. Изкушават го мечтите да обикаля света като кореспондент. Остава в „Ломоносов” обаче само половин година, докато разбира, че не е на мястото си, и се връща в театралната школа при любимото си актьорство.
За това помага вероятно и фактът, че междувременно, още докато се мъчи да следва журналистика, идва дебютът му в киното – през 1954 г. го канят да изиграе „своята” роля във филмова екранизация на пиесата „Зрелостно свидетелство”. Партньор му е отново приятелят Земляникин.
Дебютът на Лановой на големия екран е истински фурор – не заради филма, който е доста схематичен, а заради изключителното физическо и емоционално излъчване на красивия и талантлив младеж. Макар образът му по замисъл да е отрицателен в началото и чак след „превъзпитанието на колектива” да става приемлив, публиката го харесва именно заради силната индивидуалност, която носи. Потребността от такива герои явно е назряла с времето – филмът излиза една година след смъртта на Сталин и дори във въздуха вече се носи усещането за наложително обновление, което скоро, на ХХ конгрес на КПСС през 1956 г., ще бъде формулирано и като официална политика.
Така младият Лановой дава силна заявка да е едно от ярките лица на своето поколение. Да не говорим, че цялата женска публика в СССР поголовно се влюбва в него. Включително, разбира се, и повечето студентки по актьорско майсторство, с които следва, или млади актриси, с които работи. Той даже се разглезва от прекомерното внимание – поне така разказва години по-късно в едно интервю също много известната актриса от неговото поколение Зинаида Кириенко, според която по онова време „Вася прекалено си беше навирил носа”.
Сред многото красавици наоколо Вася си избира за съпруга своята съкурсничка Татяна Самойлова, с която се женят през 1955 г. Звездата в младото им семейство е той, а Таня все още е „никоя”. Студентският им брак е зареден със силни емоции – обичат се, но обичат и професията си, особено Вася. През 1956-та той не пропуска своя „дар от съдбата” – случайно падналия му шанс да изиграе иконичния образ на Павел Корчагин в екранизацията по романа на Николай Островски „Как се каляваше стоманата”.
Първоначално за тази роля е определен споменатият Георгий Юматов – 8 години по-възрастен от Лановой, той вече е утвърден и ценен актьор, макар и да няма актьорско образование. Но още тогава бившият фронтовак Юматов, воювал първо като матрос в Крим, а после освобождавал Будапеща, Букурещ и Виена, раняван и награждаван, има проблеми с алкохола, в който се опитва да „дави” последствията от фронтова контузия. И след като по тази причина за пореден път проваля снимките на филма „Павел Корчагин”, режисьорите Александър Алов и Владимир Наумов решават да му намерят заместник. По чиста случайност в съседното студио в епизодична роля се снима Лановой – по онова време третокурсник в Театралната школа „Шчукин”. Асистентите на Алов и Наумов го виждат, предлагат го на режисьорите, правят му проби, той влага целия си хъс – и е одобрен да играе любимия на целия Съветски съюз герой Павка Корчагин.
След това години наред Юматов не му говори от обида, че го е „изместил”. Двамата се сдобряват чак по време на снимките на „Офицери”.
Лановой разказва, че е изпитвал много специално чувство към образа на Павка Корчагин още от детските си години под окупация. Тогава старият селски учител в Стримба събирал в дома си децата от селото, заключвал вратата и им четял тихичко на глас „Как се каляваше стоманата” – това е бил първият досег на бъдещия актьор до вдъхновявалия цялата съветска младеж роман.
С тази емоция той се хвърля да пресъздава и „своя” Павка на екрана. Нищо не може да го възпре от тази „звездна” роля – нито суровите условия за следване в „Шчукин”, които забраняват на студентите да се снимат в киното, докато учат, нито вълненията на младата съпруга Таня Самойлова, която трябва да остане сама цяло лято, докато вървят снимките на „Павел Корчагин” в Украйна.
Вася Лановой се надява преподавателите му в „Шчукин” да не забележат, че той нарушава правилата и е ангажиран във филм, летейки непрестанно до Киев и обратно, защото голяма част от снимките съвпадат с лятната ваканция. Но надеждите са му напразни. Екранизацията на такъв роман няма как да мине незабелязана от пресата. Веднъж при поредния полет Киев-Москва той отваря вестник „Правда” и вижда портрета си на първа страница с надпис: „Третокурсникът от Театралната школа „Шчукин” Василий Лановой играе Павел Корчагин”.
Скандалът в „Шчукин” е голям, за такова нарушение се полага изключване. Но от друга страна, образът на Павел Корчагин носи и важен идеологически заряд – не може актьорът, който го играе, да върви с клеймо на наказан нарушител. Така че на Лановой му се разминава само със „строго мъмрене” – и продължава да следва. А ролята на Корчагин го изстрелва към върха на славата. Той вече не е просто красив любимец на женската публика, а истински всенароден герой за пример и възхита. При това младият актьор се справя наистина талантливо с всички сложности на образа, включително и с психологическите тънкости в епизодите, когато Корчагин вече е парализиран и прикован към леглото. Ясно е, че съветското кино се е сдобило вече със знаково младо дарование от висока класа.
По същото време обаче Таня Самойлова преживява дълбока драма. Тя е бременна от любимия си и вече толкова прочут съпруг, но прави аборт – решение, което тежко ранява Лановой. В тези отношения никой страничен не може да е съдник, а и всяка интерпретация на участниците е пристрастна. Публикациите по темата дори не са единодушни кога става това – дали през онази лятна ваканция, когато Таня се чувства изоставена от мъжа си, препускащ на кон като Павка из украинските степи, дали година по-късно, когато самата Таня получава предложението да се снима във филма на Михаил Калатозов „Летят жерави”, който ще стане вече нейния залп към славата. Според част от версиите Самойлова прави аборта, именно за да не изпусне разтърсващата роля на Вероника в този филм, излязъл през 1957 г. и донесъл на СССР голямата награда на кинофестивала в Кан.
Така или иначе, бракът на младите и заблестели на звездния небосклон Лановой и Самойлова е пропукан безнадеждно. И през 1958 г. те се развеждат.
Ще се срещнат десетина години по-късно пак – на снимачната площадка на екранизацията на романа на Лев Толстой „Анна Каренина” през 1967 г. Главната роля играе Самойлова, а изкусителният ѝ любовник – офицера Алексей Вронски, е Лановой.
На екрана страстта им омагьосва зрителите, но всъщност отношенията им по време на снимките са били много обтегнати. Това само доказва високата актьорска класа на двамата. Или пък вечната максима, че между любовта и омразата има само една крачка. Впрочем, когато снимат „Анна Каренина”, и Самойлова, и Лановой вече имат други половинки.
След развода със Самойлова през 1958-ма обкръженият от всеобщо внимание Лановой има богат избор от желаещи да го утешат хубавици. Той избира пет години по-голямата от него актриса и режисьорка от телевизията Тамара Зяблова.
Двамата са младоженци, когато през 1961 г. Лановой се снима в Крим в ролята на още един романтичен герой – капитан Артур Грей, в екранизацията на приказната повест на Александър Грин „Алените платна”. Това е вълшебна притча за сбъдването на мечтите и за силата на любовта, завършваща с въжделенното за момичетата от онази епоха пристигане на красивия принц на кораб с алени платна.
Партньорка на „принца” Лановой във филма е прелестната 16-годишна Анастасия Вертинская, но той не ѝ обръща никакво внимание извън сценария, защото е изцяло отдаден на любовта си към своята Тамара. Тя пък точно по същото време е в почивния дом на киноактьорите в Ялта. И Лановой убеждава режисьора на филма Александър Птушко да издигнат алените платна на кораба на Грей още много преди той да стигне мястото на снимките, като пътьом се отбие в Ялта. Целият град се струпва на брега, за да види чудото – от борда с лодка пристига прекрасен принц и поднася чуден букет на застиналата от изумление на пристана Тамара Зяблова…
Те живеят заедно десет години и съюзът им е смятан за идеален в артистичните среди. И двамата са отдадени на кариерите си, но същевременно много държат един на друг и винаги се подкрепят. Това е и най-плодотворният период на Лановой в театър „Вахтангов”, където той е поканен да играе още през 1957 г., веднага, щом завършва „Шчукин”. Блести в ролите на принц Калаф в „Принцеса Турандот”, на Цезар в „Антоний и Клеопатра”, на Маяковски в „Конармия”, на любимия си Пушкин в „Стъпките на Командора” и т.н.
В киното най-значимите му изяви през тези години са в екранизации по Толстой – споменатата „Анна Каренина” и 4-серийната епопея „Война и мир”, заснета от Сергей Бондарчук между 1964 и 1968 г. Лановой настоява пред Бондарчук да му даде ролята на княз Андрей Болконски, но режисьорът не го вижда в този образ. Предлага му ролята на съблазнителя на Наташа Ростова – Анатол Курагин. Лановой сърдито отказва. Минава време обаче и размисля – връща се да потвърди, че приема Курагин. Тогава пък Бондарчук вече не го иска, защото е утвърдил друг актьор. Другият обаче в един момент се отмята – и така Лановой все пак изиграва Курагин, като тази роля също е един от големите му успехи. Превъплъщенията му в аристократите Вронски и Курагин – маниерите, осанката, излъчването – карат режисьори, зрители и критици да повярват във „вродения аристократизъм” на Лановой, сина на украински селяни от Стримба…
1971-ва е годината, в която се снима вече описаният тук филм „Офицери”, сдобрил Лановой с Юматов и станал кинохит в СССР. Но същата година е и много черна в личния живот на Лановой – в автомобилна катастрофа загива любимата му Тамара и той е погълнат от огромната мъка по нея. Да я надделее му помага отново работата – той се снима много, играе непрестанно и в театъра, по радиото записва аудиопиеси и т. н.
Именно така, насред вечно напрегнатите актьорски делници, среща и третата си съпруга – по-младата от него с 14 години Ирина Купченко, заедно с която играят в трупата на „Вахтангов”.
По онова време Купченко вече е фокусирала вниманието и в киното още с първите си две роли, които изпълнява като студентка през 1969 и 1970 г., когато е съответно на 21 и на 22 г. – това са екранизациите по Чехов, режисирани от Андрей Михалков-Кончаловски, „Дворянско гнездо” и „Вуйчо Ваньо”. Младата актриса изгражда дълбоки чеховски образи и не отстъпва на партньорите си в двете продукции – все именити актьори като Беата Тишкевич, Инокентий Смоктуновски, Сергей Бондарчук.
Вглъбена в себе си и избягваща шумните студентски компании, Ирина излиза от този „пашкул” на снимките на „Дворянско гнездо”, когато се влюбва в художника на филма Николай Двигубски. Двамата се женят веднага след премиерата и заживяват в ателието на художника. Спят на стар, изтърбушен диван със стърчащи пружини. Но романтиката бързо изветрява, надделява неуреденият бит, и скоро идва разводът.
Когато Купченко и Лановой започват да се сближават като колеги във „Вахтангов”, и двамата вече са сами – тя разведена, той вдовец. Оказва се, че живеят недалеч един от друг, че и той, и тя имат кучета, които много обичат, и започват да ги разхождат заедно. Всичко това завършва със сватба през 1972 г. – и с продължил над 48 години щастлив брак.
През 1973 г. се ражда първият им син Александър, кръстен така в чест на Пушкин, а през 1976 г. – вторият, Сергей, като Сергей Есенин. Първият става историк, вторият – икономист. Уви, през 2013 г. 37-годишният Сергей умира от сърдечен удар – и само силната взаимна подкрепа помага на родителите му да надживеят болката.
През годините и Купченко, и Лановой продължават да градят много успешна актьорска кариера, като избягват да се снимат заедно в киното. В съветския период имат само един съвместен филм – излезлия през 1977 г. „Странна жена”.
В гилдията, а постепенно и в по-широките среди започват да ги наричат „Офицерът” и „Декабристката”. Защо Лановой е „Офицерът”, вече обяснихме. А Купченко е „Декабристката” заради участието си в излезлия през 1975 г. филм на режисьора Владимир Мотил „Звезда на пленителното щастие”. Той разказва за съпругите на „декабристите” – така са наричани офицерите благородници, вдигнали на 14 декември 1825 г.в Санкт-Петербург въстание с искане за конституционна монархия и отмяна на крепостното право. Бунтът е разбит, петима от организаторите са обесени, а останалите са изпратени на заточение в Сибир, като повечето са последвани доброволно от съпругите си. Именно за тези всеотдайни жени, разкъсали нормите на съсловието си и избрали да подкрепят мъжете си, е филмът на Мотил. Купченко покъртително играе в него княгиня Трубецкая. Оттам е и прозвището ѝ „Декабристката”.
Интересното е, че самата Купченко също е дъщеря на офицер, служил след войната във Виена – именно там е родена малката Ирина през 1948 г., преди семейството ѝ да се прибере в Москва.
В семейството, което изгражда с Лановой, дискретната и предимно мълчалива Ирина е тази, която пази интимния им свят от публичност. Подкрепяща във всичко мъжа си като истинска „Декабритска”, Купченко оставя предимно за него бурната обществена дейност, която очевидно го окрилява. Докато самата тя, Ирина, предпочита в извънактьорския си живот да е по-далеч от прожектори и камери.
Силното, доминиращо присъствие на Лановой, както и многобройните персонажи на владетели, изиграни от него в последните десетилетия, му печелят сред актьорите още едно прозвище – шеговитото „Вася Величество”. Впрочем, сред „величествата”, в които той се превъплъщава, е и византийският император Константин VIII в амбициозната поредица на татарския режисьор Булат Мансуров под общото заглавие „Сага за древните булгари”, включваща 7 филма и снимана в периода 2004-2011 г. Мащабният проект, който разглежда днешните казански татари и чуваши като преки потомци на средновековната Волжска България (Булгария – според филма), така и не е завършен, защото Мансуров умира през 2011-та.
В последните години Лановой и Купченко все пак престъпват собственото си правило да не играят в общи филми и пиеси – и се появяват в доста такива проекти. Най-много са общите им изяви в театъра. Интересен е например спектакълът „Последни луни”, съставен от две пиеси – от италианския автор Фурио Бордон с участието на Лановой и от германския автор Харалд Мюлер с участието на Купченко. Съпрузите хем уж играят в обща постановка с общи послания за състраданието, а в същото време са в различни сюжети.
Именно цитат от „Последни луни” привежда Лановой в едно свое интервю отпреди години, когато се опитва да опише емоционалната си реакция след разпадането на СССР: „Златното ключе, който ми бяха купили, за да откривам света, се оказа безполезно – направо под носа ми бяха сменили ключалката. Изкуствто, което бях обичал, се оказа победено. Чувствата, които ме вълнуваха, се оказаха смешни. А онова, което на мен и изглеждаше смешно, не предизвиква смях у днешното поколение. То не ползва моя речник. Да ходя из това време без да се спъвам вече ми е тежко. Пъхаш се в някой процеп – и живееш с миналото…”
През дългия си живот Лановой е получавал десетки високи отличия. През 1985 г. е обявен за Народен артист на СССР, а през 2019 г. – за Герой на Труда на Руската федерация. Носител е на ордените „За заслуги пред Отечеството” 3-та степен и „Петър Велики” 2-ра степен, на медала „В памет на героите на Отечеството”, на наградата „Златна маска” и много други.
Самият Лановой, когато обявяват излизането му на сцената при един или друг концерт, държи най-вече да не пропускат отличието, което той смята за най-важно за себе си – присъдената му през 1980 г. Ленинска награда за озвучаването на текста на водещия в излязлата през 1978 г. поредица на режисьора Роман Кармен „Великата Отечествена”. Специално подготвената за американска публика версия на многосерийния документален филм с уникални кадри носи името „Неизвестната война”. Водещ е актьорът Бърт Ланкастър, чиито коментари и пояснения имат ключова роля в представянето на хрониката на войната. На руски неговите думи зад кадър се озвучават от развълнувания глас именно на Лановой.
Ето как актьорът описва в едно свое интервю момент от работата си над „Великата Отечествена”/ „Неизвестната война”: „Роман Кармен ме покани да озвучавам филма. Имаше един епизод – панорама в едър план по лицата на ленинградчани, записали се като доброволци за фронта. Хора на различна възраст, включително жени, момичета, майки. Думите, които трябваше да озвуча, бяха: „Вгледайте се в тези лица. Запомнете ги. Никой от тези хора няма да се върне жив…” Няколко пъти започвах да произнасям този текст и не можех да завърша – думите като буца засядаха в гърлото ми, избиваха сълзи…”
Другата особено чувствителна за Лановой тема, освен паметта за войната, е Украйна. И така е още доста преди събитията от 2013-2014 г. Той е противник на самата идея за независимост на Украйна. През 2006 г. отказва дори да се снима в украински филм за Богдан Хмелницки, защото смята, че сценарият носи националистически послания. А през февруари 2014-та заедно с певеца Йосиф Кобзон (роден в Украйна) и с други водещи личности от културния живот в Русия подписва апел към тогавашния украински президент Виктор Янукович „да приложи цялата власт и сила, за да въведе ред в страната”. През март с. г. подписва още едно обръщение на 100 дейци на културата от Русия – в подкрепа на линията на Москва спрямо Украйна и Крим.
Разбира се, че всичко това му спечелва лютата омраза на украинските националисти, неонацисти и екстремисти, които го вкараха в своите „черни списъци”. В още един списък – на „лицата, представляващи заплаха за националната сигурност на страната” – Лановой бе внесен през 2017-та вече на официално ниво, от украинското министерство на културата. В отговор актьорът обвини Киев, че го „лишава от родина”. Известни са и следните думи на Лановой: „Онова, което става днес в украинско-руските отношения, предизвиква у мен невероятна болка: от няколко години Украйна разсмива света, а на мен като украинец това ми горчи…”
На 28 януари т. г. Лановой отнесе тази горчивина и всички други силни емоции на максимализма си във вечността – и тя тепърва ще има думата…
