В историята на Беларус и другите бивши съветски републики няма по-кървава и страшна страница от Великата отечествена война. Тя донесе толкова смърт, болка и разрушения в Беларус и въобще в тази част на Европа, че завинаги остави дълбок белег в съдбата на народите от някогашния СССР.
В очите на висшето ръководство на Третия райх денят 22 юни 1941-ва е началото на края за всички народи в СССР, без да се изключват беларусите. “Струпването на животни”, “славянското семейство зайци”, “180-милионната смес от раси и народи, чиито имена са непроизносими и чиято физическа същност е такава, че единственото, което може да бъде направено с тях, това е да бъдат разстрелвани без никаква жалост и милосърдие”[ref]Да не бъда голословен – Vogt M. Herbst във „Führerhauptquartier“ – Berichte Werner Koeppens an seinen Minister Alfred Rosenberg, Кобленц, 2002 г.[/ref] – такива са ни виждали върховните ръководители на тогавашна Германия.
Целият куп документи по подготовката на основния план „Ост”, според който беларусите се лишават от своята етническа територия и се превръщат в роби, „планът на глада” [ref]Gesine Gerhardt, Food and Genocide: Nazi Agrarian Politics in the Occupied Territories of the Soviet Union, Cambridge University Press, 2009 г. Абстракт / Онлайн издание[/ref] на Херберт Бакe с призива да не се проявява „никаква престорена жалост” към мирното население на Изток, заповедта за отмяната на съда над войниците на вермахта за военни престъпления, тлеещите села, превърнатите от нацистите в руини градове, унищоженото от тях гето – всичко това би трябвало де е известно на всеки образован човек.
Напоследък обаче в Беларус динамика набират политически тенденции и социални течения, които виждат нещата по коренно различен начин, по-скоро сходен с тълкуванията на историята, доминиращи в момента в съседната на Беларус Украйна. Едва ли тази подмяна е спонтанна.
Днес в Беларус се намират хора, които се възхищават от хитлеристите и възприемат датата 22 юни „съвсем нееднозначно”.
Разбира се, за нацистите би било проблематично да претворяват в живота своите планове без локалните колаборационисти, най-вече полицаи, готови по свирката на господарите си и без да им мигне окото да убиват своите съседи, приятели, роднини без значение на пол и възраст. Струва ли си да напомняме, че едно от най-страшните и вледеняващи душата престъпления на тази война – изгарянето на беларуското село Хатин – е извършено именно от колаборационисти?
Впрочем, в съвременна Беларус има хора, които изразяват своята симпатия към лицата, които доброволно са сложили на ръката си превръзката със свастика. И доцентът от Историческия факултет на Беларуския държавен университет Зинаида Антонович не е единствената с такива възгледи. На 9 март тази година актьори от Националния академичен драматичен театър “Якуб Колас” във Витебск, който е държавен, посетиха гроба на един от най-плодовитите нацистки публицисти от времето на окупацията Франтишек Олехнович (1883 – 1944).
В периода 1942-1944 той е главен редактор на пропагандния вестник „Biełaruski hołas” (Беларуски голас, Weissruthenische Stimme), който се издава на т.нар. беларуска латиница. На страниците му четем възхвали на “вожда на Германия Адолф Хитлер”, зверски антисемитизъм, русофобия и полонофобия, похвали за “новия ред” и окупационния режим – традиционен набор от статии за колаборационистката преса. Олехнович пише и в одиозния вестник „Беларуская газета”.
В своите спомени, публикувани още приживе в окупационните издания, „видният деец” не скрива своята ненавист към евреите:
За последните дни, които отделих за своето пътешествие, Каунас още повече е изменил своя външен вид. На улиците е пълно с болшевистка армия и … евреи. Боже! Колко ги има тук? Или те спира, за да те попита как да стигне до някаква улица, или започваш да се пазариш с търговец – навсякъде около теб с любопитни, даже нахални очи те гледат млади синове Израилеви, напират към теб. Чувстваш се като в сън, в който искаш да избягаш от нещо страшно, но краката не те слушат, нямат сили да отблъснат ужаса; искаш да крещиш, но от гърлото ти излиза само тежък стон. Но от съня се събуждаш, а този тук не престава: навсякъде, на всяка улица и уличка виждаш островърхи болшевистки шапки и евреи, евреи, евреи … Къде да се денеш?
Този предател ще налее още масло в огъня на Холокоста на страниците на своите вестничета, разпалвайки ненавист и прославяйки фюрера …
Олехнович признава, че се изпълнил с радост, когато е разбрал за началото на войната и че бомбардировaчите на „Луфвафе“ (Luftwaffe) летят, за да громят съветските народи:
Сега ми е ясно. Сега повярвах. От радост даже забравих да попитам Жидков кой е той и от чие има ми дава заповеди. Нима има значение? Най-важното е войната. Край на моите митарства, край на бездомния ми живот, ще имам възможност да се върна у дома и да живея като човек. Червената нечиста сила вече няма да ме достигне (…) На небето се появиха самолети. Бяха немски самолети! С каква радост ги гледах! Скоро се чуха звуци от взривове. За мен това беше най-красивата мелодия, която съм чувал в живота си.
Националистическата историография, която се стреми да „избели” нацисткия помагач, създаде митове за това, че той всъщност дълбоко в душата си не е обичал немците, бил е член на Беларуската партия на независимостта (която е била толкова „нелегална” и „независима”, че се поддържала от Абвера (Abwehr) и подготвяла диверсантите от батальона на Далвиц под ръководството на СС (Schutzstaffel)[ref]Piotrowski Т. Poland‘s Holocaust: Ethnic Strife, Collaboration with Occupying Forces and Genocide in the Second Republic, 1918-1947, Лондон, 1998 г.[/ref] и уж бил застрелян от самите немци – нещо, за което няма никакви доказателства, освен спекулации на избягали полицаи.
Отделен повод на възхищение е „мъченичеството” на Олехнович, пострадал от сталинските репресии през 20-те и 30-те години на 20-ти век.
Нека обаче припомним, че и други са преминали през такива изпитания и въпреки това не са се превърнали в почитатели на нацизма и предатели на народа си. А напротив – когато Третият райх напада родината им, геройски я бранят. В подземията си НКВД измъчва например Василий Коржа, който след това става легендарен партизански командир и страшилище за хитлеристите. На зверски изтезания е бил подлаган и беларуският поет Кузма Чьорний, освободен през 1939 г., който след нападението на хитлеристка Германия над СССР през 1941 г. посвещава таланта си на битката с агресорите, пишейки в агитационни вестници. Герой от антихитлеристката нелегална съпротива е и Константин Заслонов макар семейството му да е било разкулачено и изселено на Колския полуостров. Бащата на Героя на Съветския съюз Пьотр Машеров е бил разстрелян. И двамата родители на пионера-герой Марат Казей са репресирани (по-късно майка му, попаднала под окупация, криела у дома ранени партизани, за което е обесена от немците през 1942). На мъчения и побои са подлагани бъдещите маршали на Победата Рокосовски и Кирил Мерецков. Но въпреки преживяното, тези хора не са изпитвали радост от шума на самолетите на Гьоринг и душата им не се сгрявала от пожарите на мирните градове. Те просто защитават своята Родина и бъдещето на своя народ.
Олехнович е застрелян на 3 март 1944 г. във Вилнюс. Според една версия – от съветски, според друга – от полски партизани. За последен път негови пиеси са поставяни в Беларус през 1943 г. Но Националният академичен драматичен театър във Витебск е решил да възроди славните традиции на райхскомисариата Остланд и сега на главната сцена на града поставят пиесата на нациста “Сянката на нашата мисъл…”, за да, “приврекат вниманието на обществеността към името на драматурга и неговото творчество, да съдействат за връщането му в белоруската култура,” както пишат на официалния сайт на театъра. Явно искат да възродят ненавистта към евреите и носталгията към бомбардировките над детските домове, училищата, болниците, жилищните квартали на Минск. С тази нелека мисия се е заела режисьор-постановчикът Нина Обухова. В спектакъла на „расово верния” драматург играят Наталия Аладко, Георгий Лойко, Уляна Атясова, Роман Соловьов.
Не е учудващо, че сътрудниците на Витебския Национален академичен театър са срещнали разбиране у „Дружеството за беларуска култура в Литва”, което е подпомогнало да се организира спектакъл по същата пиеса на Олехнович и във Вилнюс. Това „дружество”, което се занимава с организирането на срещи със Зенон Позняк и с беларуски наемници, заминали „да трупа опит” в Донбас за „сваляне на диктатурата”, нарича създаването на беларуския Хитлерюгенд „най-славният момент в историята ни” и представя палача Вилхелм Кубе като човек, който е искал да предаде управлението на окупираната територия “от немските ръце в беларуски”.
Освен това тази „почтена“ организация се обръща към световната общественост с призива “да не признава диктатора Лукашенко и неговата хунта” и разсъждава върху възможността за лустрация на чиновници. И точно с тези “защитници на родното” тясно сътрудничи държавна структура, финансирана от бюджета на Република Беларус. Нелош избор на театралната администрация, а? Готова ли е дирекцията да понесе отговорност за това, че е превърнала Драматичния театър в националистически приют за хитлерофили?
Какво да очакваме от Драматичния театър във Витебск в бъдеще? Постановка на “забравения от Съветите драматург Паул Йозеф Гьобелс”? Бил е добър драматург: още преди встъпването си в нацистката партия пише произведения като „Юда Искариотски”, „Хенрих Кемпферт”, „Борбата на работническата класа”, „Семе”, „Странникът”. Само поставянето им във ФРГ нещо не се получава. Пречи им „съветското мислене”, навярно…
