В категории:Свят

Преговорите за Корея в огледалния свят

Докато голяма част от света приветства умерените стъпки към мир на Корейския полуостров, западните анализатори изглеждат паникьосани

Тръмп и Ким. Снимка: Wikimedia Commons

Бранко Маркетич, Jacobin

Докато Доналд Тръмп и Ким Чен Ун си стискаха ръцете по време на дългоочакваната им среща в Сингапур, един корейски репортер става свидетел на любопитна сцена. Корейците, гледащи телевизионното излъчване на събитието на железопътна гара в Сеул, започват да аплодират. Същевременно намирали се там западни туристи, смутени от ставащото, се почесват объркано по главите.

„Наистина съм смаян от това ръкопляскане”, заявява един британски турист.

Вероятно няма по-подходящ символ за оформилата се пропаст в реакциите към срещата от този епизод. Докато южнокорейците предпазливо празнуваха тази историческа стъпка в успокояването на враждебността, която тегне над тях от близо 70 години, западните медии я приеха с тревога – и дори гняв.

Враждебността към срещата, голяма част от която идва от страна на либерали и представители на Демократическата партия, се превърна във фундамент на медийното отразяване на преговорите и подготовката им през последните месеци. Често критиките идват от коментатори, които само преди няколко месеца са се паникьосвали, че нещата ще се развият точно по обрания начин. Истерията обаче достигна пик тази седмица.

Стигна се до колективна хипервентилация заради неща като символичното подреждане на знамената на Северна Корея и САЩ. Никол Уолъс от телевизия MSNBC предупреди зрителите си, че цялата среща е „тръмпистки маньовър за заблуда”, просто част от стратегията за предстоящите избори за Конгрес и за избягване на разследването за тайно сътрудничество с Русия. Сю Тери от финансирания от оръжейни компании Център за стратегически международни изследвания пък предупреди, че „мирен договор не е добро нещо” и би трябвало да се стигне до това само „в края на процеса”, защото „ще подкопае оправданието за оставането на войските ни в Южна Корея”.

Нещата достигнаха пълни обороти след края на срещата на високо равнище. Подписването на съвместно изявление бе посрещнато с почти универсален присмех и скептицизъм от западните наблюдатели и мейснтрийм медии. Посочваха се разнообразни възражения: идеята, че Тръмп е „легитимирал” Ким и му е подарил пропагандна победа; че е дал прекалено много срещу прекалено малко в замяна; че е възхвалявал твърде щедро Ким; че е използвал реториката на Самата Северна Корея за „провокативните” военни учения, както и странното и неумишлено смехотворно видео, направено от Белия дом във възхвала на срещата.

Голяма част от критиката се фокусира върху това, че Тръмп е предложил отлагане на военните игри между САЩ и Южна Корея – явно без да информира южнокорейците – както и да изтегли част от войниците от полуострова. (Критиките на мейнстрийм опонентите на Тръмп обикновено го описват като неконтролируем маниак, който всеки момент може да започне война, но на когото същевременно не трябва по никакъв начин да се позволява да намали мащаба на щатската военна мощ по света.)

Либералните медии в САЩ изглеждаха особено объркани и вбесени от споразумението. Рейчъл Мадоу от MSNBC, която някога написа книга за пристрастеността на САЩ към вечната война, успя да намери начин да свърже срещата с Русия, обяснявайки, че планът за изтегляне на войски от Корейския полуостров всъщност представлява щедър подарък за Путин. „Защо се случи това? За какво е?” попита Мадоу с учудено повдигнати вежди. Vox излязоха с материал за „шокиращо слабата сделка”, цитирайки анализ на Фондацията за защита на демокрациите – неоконсервативен тинк-танк, финансиран от републикански спонсори като Шелдън Аделсън, който години наред се бореше срещу ядрената сделка с Иран.

„Това. Е. Напълно. Безумно.” написа Кевин Дръм от сайта Mother Jones’s като реакция на сделката. Заглавието на материалът му бе „Доналд Тръмп изоставя Южна Корея”. Претегляйки отстъпките на Ким срещу това, което е получил Тръмп („нищо”) Дръм заключва, че „цялата тази работа прилича на катастрофалния начин за правене на сделки, познат от Trump Plaza Hotel”. Джонатан Фрийленд от британския Guardian нарече сделката „исторически пробив – за династията Ким”, повтаряйки буквално всички стереотипни критики, изредени по-горе. Според него „полезен способ за проверка на сделката” би било да си представим какво би казал Тръмп, ако Обама я бе договорил – странен аргумент, като се има предвид, че либералите (с право) прекараха години да се оплакват от невежите, злонамерени критики на Тръмп към иранската сделка.

Ако човек е видял само това отразяване на преговорите, може да остане единствено с впечатлението, че Тръмп собственоръчно е обрекъл Южна Корея и целия свят. Което повдига въпроса: защо самите корейци изглеждат напълно доволни от случилото се?

Различни вселени

Човек не би могъл да разбере това от мнозинството западни медии (с някои забележителни изключения), но южнокорейците приветстваха новините за споразумението с оптимизъм – често предпазлив оптимизъм, но все пак оптимизъм. Което не е изненадващо – 81% от южнокорейците искаха Тръмп да се срещне с Ким (макар че това не бе много по-висок дял от 70-те процента от американците, които се чувстваха по същия начин според проучванията).

Разчитайки само на описаното по-горе отразяване, човек вероятно не би могъл да научи, че споразумението е подкрепено от генералния секретар на ООН, който призова международната общност да застане зад целите му. Нямаше и да е чул например мнения на жители на китайски град на границата със Северна Корея, които изразяват тиха надежда за бъдещите преговори. И със сигурност нямаше да е разбрал, че срещата се счита за огромен успех от изключително популярния южнокорейски президент Мун Дже-Ин.

Докато западните колумнисти изразяваха почти идентична опозиция за срещата, Мун сияеше. Усмивката не слезе от лицето му, докато гледаше как другите двама лидери се срещат, и по-късно той приветства споразумението като „историческо събитие, което помага да се пречупи последното наследство от Студената война” – макар да признава, че „това е само началото и по пътя напред могат да се появят много трудности”.

Когато човек погледне заявленията от самите корейци е трудно със сериозно лице да твърди, че са били „изоставени”. Четейки прочувственото изявление на президента Мун, написано по-малко от ден, след като по собствените му признания не е успял да мигне цяла нощ преди срещата, човек може да се чуди как някой като Рейчъл Мадоу може да се опули пред камерата и да запита недоверчиво: „За какво всъщност е тази среща?”

Ако човек чете не-западни медийни репортажи за срещата може да се почувства като попаднал в паралелна реалност. Сингапурският вестник Straits Times нарече срещата „първа стъпка по дългия път към мира”. Признавайки оскъдността на специфика в сделката, изданието цитира експерти, които заявяват, че „дори да бъдат приети съвсем общи ангажименти, това ще осигури оперативно съдържание, което да бъде следвано”.

По подобен начин англоезичното южнокорейско издание Korea Herald декларира, че сделката „отваря вратата към нова ера на разведряване” и че това е „първата стъпка към мира на Корейския полуостров”. Вестникът също отбелязва липсата на детайли в споразумението, но посочва, че то „създава пространство за двете страни да се движат към отношения, основаващи се на сътрудничество”. Макар Korea Herald да цитира и някои по-критични гледни точки, вестникът се е допитал и до експерти, които изразяват увереност, че спецификите могат да бъдат договорени при бъдещите преговори.

На какво се дължи тази забележителна разлика? На първо място е това, че в не-западните медии централно място бива отреждано на Мун, който бе истинската движеща сила зад разговорите. Западната преса обаче е обсебена от Тръмп – както по идеологически, така и по бизнес причини – и не може да се спре да интерпретира всякакви събития спрямо отношението им към него. И така се сдобиваме с вестникарски колонки, обясняващи как сделката е просто част от „тръмписткия маскарад” и медите са се подвели по него, а пък анализатори уверено твърдят, че цялата история е част от многоизмерната шахматна стратегия на Тръмп да прецака разследването на Робърт Мълър. За този тип коментатори Южна Корея – подобно на всяка друга страна извън САЩ – изглежда просто не съществува.

Един злокобен резултат от това е, че либералите, паникьосани, че Тръмп може да обере лаврите за намаляването на риска от война в Корея, започват да стават все по-милитаристични. Би било тъжна ирония в крайна сметка демократите да се окажат тези, които ще торпилират усилията на Мун за постигане на мир.

Това споразумение разбира се е не е съвършено и подлежи на критика. Но въпреки бесните критики за това, че Тръмп си е говорил с диктатор – често идващи от хора, които възхваляват саудитския престолонаследник като модернизатор и реформатор – случващото се в Корея в момента е вероятно най-добрият изход от една лоша ситуация. Самите корейци изглежда го осъзнават. Защо не могат и западните коментатори?

Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар