В категории:Общество

„Паразит“ – прозорец към южнокорейския неолиберализъм 

Филмът на Пон Джун-хо е възхваляван за това, че откроява класовите разделения в южнокорейското общество. Той обаче успява да изобрази и едно по-дълбоко заболяване на капитализма – начина, по който постоянното търсене на препитание подкопава човешкото достойнство

Макс Балхорн, Jacobin

Седмият филм на режисьора Пон Джун-хо – „Паразит“, пожъна огромен успех както сред критиците, така и сред публиката. Голяма част от творбите на този режисьор (Snowpiercer, Okja, The Host, Barking Dogs Never Bite) са фокусирани върху маргинализирани персонажи, борещи се с потисничеството. „Паразит“, който спечели „Оскар“ за най-добър филм и най-добър режисьор, е акламиран като изключително ярка и пряма критика на неравенството в южнокорейското общество.

Филмът обикновено е интерпретиран като алегория за необузданото класово неравенство и масовата неудовлетвореност от липсата на социална мобилност в най-богатите азиатски държави. В обзор за Jacobin Елийн Джоунс възхвалява „Паразит“ за това, че отива отвъд обикновените алегорични увертюри и „показва ясно какво представляват преживяванията на семейство от ниските класи, борещо се за шанс „да успее“, и представя всичко това по начин, от който да ви заболи“.

В New York Times Брайън Чен описва филма като конфронтация между „имащите и нямащите“ и интерпретира измамите на семейство Ким като отмъщение за „огорчението и безсилието“ в едно общество, проектирано да гарантира, че само богатите успяват. Друг критик от Forbes нарича филма „брутален социален коментар“ за живота на богатите, разчитащи на труда на непризнатата долна класа, която „едвам може да си позволи да живее в цивилизацията, в чиито основи стои“.

Срещата между семействата Ким и Парк в „Паразит“ наистина е доста очевидна метафора за класовите антагонизми в южнокорейското общество. Но фокусирането единствено върху материалния аспект създава риск да бъде пренебрегната по-фината и в крайна сметка по-опустошителна критика, скрита във филма на Пон Джун-хо. Защото „Паразит“ също така насочва прожекторите към отнемането на достойнството на хората от работническата класа, тяхното самоуважение и обществено положение, тъй като нашата работа, както и целият ни живот стават все по-прекариатски заради грубата динамика на неолибералния капитализъм.

Живот от заплата до заплата 

Сюжетът на „Паразит“ се върти около бедното работническо семейство Ким, което успява да се инфилтрира в света на богатите чрез поредица от гениални измами. Първо, синът в семейството Ки-уо получава предложение за добре платена работа като частен учител на дъщерята на богатото Парк. Той обаче е изправен пред малко затруднение – не е влязъл в университет, защото семейството му не може да си го позволи. Предполагайки, че семейство Парк ще приеме само студент, той им представя фалшива диплома, изготвена от  талантливата му сестра.

Изненадан от наивността на богаташите, Ки-уо се заема с поредица от заговори в стил „Мисията невъзможна“, за да вкара цялото си семейство като служители на фамилията Парк. Сестра му Ки-жонг става „арт терапевт“ на причудливия и труден малък син на богаташката фамилия. Баща му Ки-тек е назначен за личен шофьор на Парк, а майка му Чунг-Сук се намества като нова икономка, след като Ким успяват да прогонят жената, заемаща длъжността дълги години.

Благодарение на новите си работни места, криещите роднинските си връзки Ким успяват да избягат от привидно неизбежната си бедност само в рамките на няколко седмици. В един пазар на труда, в който липсват стабилни и добре платени позиции и в който работниците често прибягват до самонаемане или работа на парче, Ким изглежда са ударили джакпота.

Ким олицетворяват тежкото положение на южнокорейската работническа класа. Те живеят, наблъскани в мръсен полу-сутерен в Сеул, където всяка нощ трябва да търпят пияници, уриниращи пред кухненския им прозорец. Жизненият им стандарт контрастира рязко с този на Парк, които се радват на рядката привилегия да притежават луксозен, ограден дом с широк и добре окосен преден двор (нещо, практически нечувано в гъсто застроените градове в Южна Корея).

Символиката на „Паразит“ не свършва там. Ким оцеляват на евтина пица и дори когато имат пари, те празнуват, като ядат в стол за таксиметрови шофьори – евтин начин да се нахраниш добре в Сеул – един от десетте най-скъпи градове в света, където цените на основните продукти са най-високите в цяла Азия. Същевременно семейство Парк пълни хладилника си с газирана вода и храни кучето си с висококачествена органична храна за домашни любимци и японски морски деликатеси.

Диетите на имащите и нямащите наистина са един от поразителните показатели за неравенството в столицата на Южна Корея. Според проведено през 2018 г. изследване над 20% от жителите на Сеул с ниски доходи не се хранят по начин, който да осигурява необходимите хранителни вещества. Това е четирикратно по-голям дял, отколкото средното за цялата страна. Също така 10% от жителите с ниски доходи страдат от хранителна несигурност, т.е. нямат надежден достъп до храната, нужна за здравословен и активен живот. Освен това бедните в Сеул страдат от по-високи нива на проблеми с кръвното налягане, диабет, затлъстяване и сърдечни заболявания.

Без план 

В една сцена в средата на филма Ки-тек вози бащата на семейство Парк и се опитва да се представи като шофьор-ветеран, измисляйки си история за дългата си любовна история с това поприще. Господин Парк кима и отговаря: „Уважавам хора, които работят в една и съща сфера дълго време“. В целия филм се появяват подобни теми за професионалната отдаденост, или това „да имаш план“ и да разчиташ само на себе си.

Когато Ки-уо тръгва за интервюто за работа, държащ фалшифицираната диплома в ръка, той казва на баща си: „Не считам това за престъпление. Все някога ще отида в този университет. Така сякаш просто съм получил документите малко по-рано“. Баща му отговаря: „О, значи имаш план!“. Когато съседът им от горния етаж сменя паролата си за Wi-Fi, Чунг-Сук пита съпруга си: „Телефоните ни още са изключени. Сега останахме и без Wi-Fi. Какъв е планът ти?“

По-късно, след като апартаментът на Ким е наводнен и те трябва да спят в училищен физкултурен салон, Ки-тек казва на сина си: „Ки-уо, знаеш ли кога плановете не се провалят? Когато изобщо нямаш план. Знаеш ли защо? Ако си правиш планове, животът никога не се подрежда според тях.“

За по-възрастните жители на Сеул тази сцена вероятно предизвиква асоциации с честите наводнения на близкия квартал Мангвон през 80-те – беден район, намиращ се в съседство със сметище. Градската управа съзнателно пренебрегва дигите, задържащи река Хан, което води до опустошителни наводнения, разсипващи живота на бедните и възрастните хора, живеещи там. Жителите на  Мангвон завеждат групово гражданско дело срещу града и спечелват компенсации. Това дава началото на „Адвокати за демократично общество“ – първата адвокатска организация в страната, занимаваща се с човешки права и демокрация.

През цялото време в „Паразит“ прекариатския характер на квартала на Ким е поставян в контраст със сигурността и спокойствието, на което се радват Парк благодарение на натрупаното богатство. Преди да се уредят с измама като служители на богаташите Парк, Ким Ки-тек и семейството му са пробвали всякакви начини, за да свържат двата края. В една от началните сцени на филма Ким сгъват картонени кутии за пица за близкия ресторант – срещу мизерно заплащане на парче. Ки-тек споменава как в миналото се е опитвал да направи магазинче за тайванско пържено пиле, както и че е работил като шофьор на повикване.

Става въпрос за услуга, при която шофьорът вози пияни хора в собствените им коли нощно време – широкоразпространено занимание за безработни в южнокорейските градове. Заместващите шофьори на повикване трябва да са на разположение през цялото време, като често са принудени да чакат по улиците, без да има къде да си починат, да се скрият от лошото време или дори да отидат до тоалетната. Мнозинството от занимаващите се с това печелят по-малко от 1750 долара месечно (двойно-по-малко от средния доход за Сеул)  и често страдат от различни здравословни усложнения, включително мускулно-скелетни проблеми, умора и стрес.

Шофьорите в град Тегу сформираха свой синдикат през 2005 г., но им бяха отказани синдикални права на национално ниво, тъй като не са служители на постоянен трудов договор. Въпреки обещанията на дошлия на власт през 2017 г. президент Мун Дже-Ин, неговата администрация същи отказа да регистрира национална организация на шофьорите на повикване.

Това обаче може би е на път да се промени. Поредица от съдебни решения от ноември 2019 г., приети в резултат от натиска на организирания труд, признаха тези шофьори за „служители“ заедно с други професии като разносвачите на храна. Според конституцията на страната това отваря вратата за създаване на техни синдикални организации. Така те биха получили възможността да водят колективни преговори и да оставят прекомерно ниските заплати в миналото. Без подобни права, за шофьорите всъщност би било изключително трудно „да работят дълго в една и съща сфера“ и да заслужат адмирациите на господин Парк.

Опасните моди на капитализма 

Във филма настъпва драматичен обрат, когато прокудената икономка се връща, докато семейство Парк са заминали за уикенда, и се моли на Чунг-сок да я пусне в къщата. Разчорлена, отчаяна и говореща несвързано, тя се втурва към тайно помещение в мазето, където се оказва, че от четири години се укрива мъжът ѝ Геун-сае, преследван от лихвари. След като са успели да избягат от собственото си окаяно мазе и да се настанят в дворцовия разкош на къщата на Парк, семейство Ким открива, че друго семейство от работническата класа е водело още по-мизерно съществуване в мазето под краката им.

Геун-сае обяснява, че тази ситуация е изцяло негова вина. Той е заел пари от кредитни акули, за да отвори магазинче за сладки  “king castella” – мода, тръгнала от Тайван и избухнала в Южна Корея през 2017 г. Заради ниските разходи за започване на такъв бизнес, много корейци използват спестяванията си, за да отворят магазинчетата „king castella“ с надежда да забогатеят. Пазарът скоро се пренасища и балонът се пуква, оставяйки стотици, ако не и хиляди хора затънали в дългове, които не могат да изплатят.

Този тип истории са обичайни в Южна Корея, където липсата на стабилна заетост с пълно работно време и осигуровки тласка много семейства да се опитват да започнат собствен бизнес с надеждата да пратят децата си в университет и да се пенсионират с някакви спестявания. През 2017 г. забележителните 25.4% от южнокорейците са били самонаети, често в малки магазинчета или будки за пържено пиле. Това е значително по-голям дял от средното ниво в страните от ОИСР от 15.3%.

Всяка година около 8000 такива магазинчета за пилета затварят врати в страната. За хората, които и без това едвам свързват двата края, провалът на семейния бизнес често води до още по-дълбоко пропадане в задължнялост и отчаяние. Това отчаяние, болезнено познато на зрителите в Южна Корея, представлява фона, на който се развива животът на двете живеещи в мазета семейства от „Паразит“. В крайни случаи като този на Геун-сае отчаянието може буквално да те вкара под земята.

Да печелиш „уважение“

Когато в крайна сметка бащата на семейство Ким е принуден да се крие в тайното мазе в къщата на Парк, той става свидетел на налудния и странен ритуал, с който Геун-сае благодари на неподозиращия собственик на къщата. Той застава прав пред страница от финансово списание, на която има статия за господин Парк като „главен изпълнителен директор на годината“, и му благодари, че „го приютява и храни“ – след което се провиква „Уважение!“. Обърканият Ки-тек пита: „Правиш това всеки ден?“ След това Геун-сае обяснява как използва намиращите се в мазето ключове за осветлението, за да благодари на семейство Парк чрез морзов код. Неспособен да направи паралел между собственото си положение и това на другия мъж, Ки-тек пита: „Как можеш да живееш на подобно място? Какво ще правиш занапред? Нямаш ли план?“

През целия филм се появяват сцени с изрази на благодарност за „доброжелателността“ на богатите. След като цялото семейство Ким започва да работи при Парк, Ки-тек предлага да започнат вечерята с „молитва на благодарност на великия господин Парк“ за доходите, които осигурява на семейството.

Персонажите от работническата класа в „Паразит“ интернализират логиката на късния капитализъм – който кара хора като семейство Ким да считат бедността за последствие от собствените им морални провали, а не за резултат от системата, изградена върху експлоатация и перманентна несигурност. Тази логика води до незаслужени изрази на „уважение“ към богатите от страна на набутаните в мазетата бедняци – което им пречи да се идентифицират едни с други и да намерят сила в солидарността.

План за печалба 

Освен, че е страхотен филм сам по себе си, „Паразит“ резонира сред публиката, защото насочва прожекторите към икономическата несправедливост в образа на семейство Ким и техния полу-подземен апартамент. В една напрегната сцена малкият син на Парк казва, че шофьорът, икономката и двамата частни учители миришат по един и същи начин – последствие от миризмата на мухъл, която апартаментът на Ким оставя върху дрехите им. След излизането на филма по кината се появи цяла вълна статии, туитове и Facebook публикации, използващи „полу-сутерена“ като символ на колективните преживявания на непривилегированите класи в Сеул – преживявания, които са напълно чужди на онези, които са родени с богатство и възможности.

Но това, което прави критиката на Пон Джун-хо на живота при капитализма толкова изобличаваща, не е подчертаването на неравенствата, а представянето на цялостната деморализация на работниците при неолиберализма. Приклещени в постоянния цикъл на бедността, семейство Ким постоянно са на лов за работа, безплатен интернет и начин да избягат миризмата на „варен парцал“, която ги жигосва като бедняци. Те постоянно кроят нови схеми в опит да напишат за себе си житейска история, достойна за уважение.

Животът на семейство Парк от своя страна излъчва постоянство и стабилност. Те живеят в къща, построена от прочут архитект – което непрекъснато е изтъквано с гордост пред посетителите. Те се наслаждават на лукса да могат да прекарват време заедно вечер, както и да празнуват рождени дни с ваканции извън града през уикендите.

Милионите южнокорейски работници, които са прототип за семейство Ким, нямаше да са под толкова силен натиск да гонят прекариатски работни места, ако страната имаше по-добра защита на труда. Южна Корея има силно и гордо работническо движение, но никога не е имала ляво управление, което да пренапише трудовия кодекс. Въпреки ранните обещания на президента Мун Дже-Ин в тази насока, досега той не е изпълнил почти нищо, а хората от  работническата класа продължават да жонглират с по няколко работни места, за да свързват двата края.

По този начин филмът на Пон Джун-хо подлага на майсторска сатира неолибералната култура на самодостатъчност, която се е наложила в южнокорейското общество – култура, която иска от работниците да поемат пълната икономическа отговорност за себе си, като в същото време ги заклеймява като незаслужаващи уважение и милосърдие, когато капитализмът преобърне живота им с главата надолу. Твърдението на Ки-тек, че е по-добре „изобщо да нямаш план“ е диагноза за живота в Южна Корея след неолибералното преструктуриране: когато работниците са атомизирани и изолирани, те губят способността да планират за бъдещето, да се чувстват сигурни и спокойни, и да намират смисъл и цел в живота си. В крайна сметка някои от тях не издържат.

Южна Корея е изправена пред редица социални проблеми като избутването на хората с ниски доходи от бързо „джентрифициращите“ се квартали, замърсяването на въздуха, поскъпващите цени на храните и жилищата и несигурността на работните места, които карат много млади хора да се чувстват предадени. Изследване от септември 2019 г. показва, че едва 23% от хората под 30 годишна възраст, идващи от ниската средна класа или бедни семейства, казват, че са оптимистични за вероятността качеството им на живот да се подобри.

В този контекст не е изненадващо, че южнокорейската публика приема филма толкова добре и разпознава лицемерието на ситуация, в която на хората се казва, че „трябва да имат план, но същевременно не им се предоставя никакъв ясен път към стабилност. Фактът, че „Паразит“ е приет толкова добре и от зрителите на Запад подсказва, че изобразените условия в Сеул не са много далеч от това, което хората преживяват навсякъде по света.

"Барикада" е независимо издание, което се издържа от своите читатели. Стани един от тях! Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар