Работилият за американската агенция Асошиейтед прес южновиетнамски фотограф Хуин Конг Ут, когото колегите му наричали Ник Ут (и така остава известен и до днес), прави на 8 юни 1972 г. разтърсваща снимка, превърнала се в един от символите на жестоката военна агресия на САЩ срещу Виетнам. Самият фотограф, който печели наградата „Пулицър” за нея, ѝ слага наименованието „Ужасът на войната”. Но днес тя е много по-известна като „Напалмовото момиче”.
Защото в центъра на кадъра е тичащо голо момиченце, което пищи от ужас и болка – дрехите му са изгорели от пламналия отгоре му напалм. Личи и силно обгорената му лява ръка със свлечена кожа. Дясната също е обгорена около китката. Обгорен е и гърбът му, макар това да не се вижда точно на тази снимка.
Минути по-рано детето заедно със свои братя и братовчеди е хукнало да бяга от родното си селце Чан Банг край Сайгон, където зареден от американски инструктори самолет на южновиетнамската армия е хвърлил 4 напалмови бомби. Напалмът е химикал, който се възпламенява няколко пъти по-лесно от бензина.
Дрехите на 9-годишното тогава момиченце, което се казва Фан Тхи Ким Фук, изгарят мигновено, но напалмът продължава да гори по кожата. Детето вижда пламтящата си лява ръка и с дясната отръсква от нея лепкавия горящ химикал. Само краката не са пострадали и Ким Фук хуква да бяга заедно с двамата си братя, с братовчедка си и братовчедчето си – това са децата, които тичат от двете ѝ страни на снимката. На други кадри, направени пак тогава от Ник Ут, както и от други присъствали като него фотокореспонденти и оператори, се вижда и бабата на всички тези деца, която, ридаеща, носи телцето на най-малкото от внучетата си – 3-годишно момченце, загинало при атаката. Повечето от хората във военна униформа край тях, всъщност са военни фотографи – с униформа тогава е бил и самият Ник Ут.
Снимката му излиза на първа страница на „Ню Йорк Таймс” – и се твърди, че мощното ѝ емоционално въздействие е един от важните фактори, повлияли за още по-голямото засилване на антивоенното движение в САЩ и в крайна сметка за прекратяване на американската намеса във Виетнам. Разказва се също как тогавашният президент Ричард Никсън заподозрял, че снимката е фотомонтаж, пуснат нарочно от пацифистите. На което авторът Ник Ут винаги е реагирал много възмутено, защото кадърът му е болезнено автентичен.
Около символната снимка, фотографа и „напалмовото момиче” през десетилетията са се натрупали много писания и разкази, като в част от тях фактологията не е съвсем точна. Покрай 50-годишнината от деня, в който е направена фотографията, много от тези истории отново бяха припомнени из световните медии.
Една от най-популярните е за топлите отношения между Ник Ут и оцелялата благодарение на снимката му (такава е популярната медийна версия) Ким Фук. В много интервюта фотографът разказва, как след като направил серията си снимки, се заслушал как момиченцето крещи: „Пàри, пàри!” – парели обгорелите части на тялото ѝ. За да ѝ помогне, той я облял с шише вода. А после я закарал в болница, където установили, че състоянието ѝ е доста тежко. Но след като снимката излязла в „Ню Йорк Таймс” и взела да се тиражира из цял свят, различни благотворителни организации и известни хирурзи осигурили безплатни операции и лечение на Ким Фук, така че тя била спасена.
Но има и други разкази. Например, човекът, който дал на Ким Фук да пие вода, а после я полял с остатъка, всъщност бил друг от присъствалите и също снимали фотографи – Кристофър Уейн. Има и филм, включващ видеокадри с „напалмовото момиче”, дело на британския телевизионен оператор Алън Даунс и на виетнамския му колега Ле Фук Дин. Заснети на мястото кадри с Ким Фук после влизат и в документалния филм за войната във Виетнам на режисьора Питър Дейвис „Сърца и умове” (1974 г.), удостоен с „Оскар”.
Що се отнася до лечението на Ким Фук, при първоначалното ѝ попадане в болницата в Сайгон нея направо я отписват и не я лекуват – когато родителите успяват да я открият чак три дни по-късно, тя е изоставена в… моргата, а раните от изгарянията ѝ са загнили… Родителите вдигат аларма – и чак тогава лечението на детето се подхваща сериозно. През годините Ким Фук преживява общо 17 операции. Последната е направена през 1984 г. в Германия.
Освен това и като дете, и особено по-късно, вече като девойка, тя страда от дълбока депресия заради ужасните белези по тялото си – най-вече едната ръка и гърба. Вижда, как дори близките ѝ приятелки, се притесняват да я гледат. Това я кара да търси утеха първо в специфичната виетнамска религия Као Дай, а по-късно става християнка евангелистка.
В онези години заминалият и установил се в САЩ след края на войната във Виетнам Ник Ут дори чисто физически не е имало как да помага за лечението на останалата в родината си Ким Фук, независимо от това, какво разказва той сега. Но е факт, че ѝ помагат различни международни организации. Същевременно това, че хората по света постоянно я свързват с образа на „Напалмовото момиче” и с военния ужас, е допълнителен депресиращ фактор за нея, когато тя става вече млада жена.
През 1986 г. Ким Фук е изпратена от виетнамската държава да следва в Хавана, Куба, където се влюбва в свой сънародник и състудент. Двамата се женят и им се раждат две деца.
През 1992 г., когато светът вече осезаемо се е променил, семейството все още живеещи в Хавана виетнамци обявява, че ще си направи „сватбено пътешествие” (макар от сватбата вече да е минало доста време) до Москва. Взимат полета на „Аерофлот”, който прави междинно кацане в Канада – и там, на канадското летище, искат убежище. Получават го и оттогава живеят в Канада, в предградие на Торонто, като канадски граждани.
Стабилизиралата се психически и физически Ким Фук разработва доста успешно славата си, свързана с фотографията на Ник Ут. Развива активна обществена дейност, изнася публични лекции, основава собствена фондация, а от 1997 г. е и посланик на добра воля към ООН.
На много прояви се повява съвместно с Ник Ут – и двамата започват да поддържат легендата за дългата си топла връзка и за постоянната грижа на фотографа към нея.
А от 1996-та е популярна и друга легенда – как по време на нейна среща с американски ветерани от войната във Виетнам някой от публиката ѝ изпраща кратката бележка: „Аз бях”. Оказва се, че това е ветеранът Джон Пламър, който твърди, че е пряко отговорен за напалмовата бомбардировка над селото на Ким Фук на 8 юн 1972 г. Виетнамката публично и благородно го прощава – а медиите неудържимо тиражират трогателния епизод.
В действителност Джон Пламър само е отговарял за авиоподдръжката на самолетите в едно от поделенията на южновиетнамските ВВС. А същинският извършител на бомбардировката е южноветнамски пилот. Самият Пламър си признава по-късно това, но се оправдава, че се „поддал на емоцията” при срещата с Ким Фук.
Реалният живот често криволичи встрани от символите на една или друга драматична страница от историята. Но е факт, че снимката на Ник Ут си остава красноречиво и разтърсващо свидетелство за една от най-жестоките трагедии на ХХ век – дългата и коствала безброй човешки страдания война във Виетнам.
Дали заради снимката или заради наистина масовата в онези години международна солидарност с виетнамския народ, Ким Фук наистина все пак е имала късмета да оцелее. Но колко много други неизвестни на света виетнамски деца са загинали от ужасния американски напалм или от „обикновените” американски бомбардировки… Кошмарно наследство е оставила и употребата на отровата „Ейджънт Ориндж” – изсипвания от американски самолети дефолиант, от който да окапят листата на дърветата във виетнамските джунгли, където се криели партизаните, та да бъдат „прочиствани” по-лесно… Отровата, попила в почвите и водите, и до днес продължава да взима жертви – в районите, където е използвана, все още се раждат деца с малформации…
С който и да е виетнамец да говорите, където и по света да го е отнесъл животът, всеки от тях ще ви каже, че няма по-голямо щастие от мира.
Защо ли 50 години след „Напалмовото момиче” голяма част от останалото човечество сякаш е забравила това…
