В категории:Анализи / Икономика

Как се е появила частната собственост?

Либертарианците често се объркват, когато са изправени пред този простичък въпрос.

Мат Брюниг, Jacobin

Може би най-интересното нещо за либертарианската мисъл е, че тя не може да даде солидно оправдание за първоначалното придобиване на собственост. Как се овладява нещо, което преди това не е било владение на никого, без това да наруши свободата на другите? Невъзможно е. Това означава, че либертарианската система от виждания буквално не може да се отлепи от земята. Тя е заклещена в нулевата точка на хипотетичната история без път напред.

Не е нужно да ми вярвате за това. Сериозните либертарианци малко или много го признават. Ето какво казва Робърт Нозик:

„Ще е неправдоподобно да се гледа на подобрението на даден обект като на предоставяне на пълна собственост, ако броят на обектите, които могат да се подобрят, е ограничен. Защото обект, който става собственост на един човек, променя положението на всички останали. Докато преди те са били свободни (в смисъла на Хофелд) да използват обекта, то те вече не са.

А ето и какво казва Мат Зволински:

„Ако аз оградя едно парче земя, което преди това е било достъпно за всички, обявя го за моя собственост и започна да използвам насилие срещу всеки, дръзнал да влезе в тази земя без мое разрешение – със сигурност ще изглежда, че аз съм този, който използва сила или заплашва да използва сила срещу останалите. Аз ограничавам свободата им да се движат там, където някога са били свободни да го правят. Аз постигам това, като ги заплашвам с физическо насилие, освен ако не спазват моите искания. И аз не правя това в отговор на някаква провокация от тяхна страна, а просто защото ще мога по-добре да използвам ресурсите без намесата им.

Забавното на това прозрение не е толкова в това, че то е убедителен контрапункт на либертарианството, а по-скоро това, че то предполага, че либертарианските принципи сами по себе си забраняват собствеността.“

Разбира се, либертарианските философи са разработили различни начини за преодоляване на този проблем. Лок ограничава придобиването до случаите, в които има достатъчно количество и не по-лоша като качество собственост за останалите. Нозик продължава да разсъждава в тази посока, стигайки до заключението, че буквалното условие на Лок е невъзможно да се изпълни и предлага подобно ограничение – придобиването на собственост е възможно, стига да не влошава „позицията“ на другите, като „позицията“ се дефинира по мъгляви условия, напомнящи леко за социалната държава. Зволински обаче отива още по-далеч и от Нозик, заявявайки, че вредите от придобиването на първоначална собственост трябва да бъдат компенсирани с базов доход.

Нито едно от тези заключения обаче не разрешава основния проблем – а именно, че придобиването на собственост нарушава свободата на другите. Те просто се опитват да компенсират това по някакъв начин, напомнящ за компенсацията при експроприация. Това не е толкова лошо, стига мнозинството от либертарианците да не беше така агресивно настроено срещу духа на подобни компенсационни схеми.

Въздишката на Каплан

В нейния дебат по време на „Liberty Con“ Елизабет Брюниг попита Брайън Каплан как може нещо, което никога преди това не е имало собственик, да се сдобие с такъв. Той се затрудни с въпроса по време на дебата, като отговорът, който в крайна сметка даде (и който е по-добре доразвит на сайта му), разчита на някакви половинчати интуитивни норми („народна моралност“, както го нарича в други случаи):

„Има много ясни случаи на правдиво придобиване; след като ги разберем, можем да ги използваме, за да анализираме и по-неясните такива. Какви са ясните случаи? Човек, който живее сам на един остров си отглежда храна, построява си къща, пренася камъни или си извайва статуя. Ако някой друг пристигне на острова, той ще бъде морално задължен да уважава тази собственост. Това е така не само „според мен“ или „според либертарианците“, а според почти всички, с изключение на осъзнатите социалистически философи. Други ясни случаи – ако двама души взаимно се съгласят да обединяват своите ресурси и усилия, след което разделят резултата според изрична формула – 50 на 50, 90 на 10 или нещо подобно. Или: Плащам ви десет фунта храна, за да ми построите нова колиба.“

Тук обаче възникват два проблема. Единият е тясно свързан с примера, който Каплан използва, а другият е по-широко свързан с избрания от него метод.

Първият проблем е, че като ситуира своя пример на самотен остров с един човек, той премахва проблема с нарушената свобода, който прави придобиването на собственост толкова проблематично. Какво ще стане, ако вместо един човек, на острова има 10? Какво ще стане, ако един от тях се провъзгласи за собственик на даден ресурс и обяви, че ще атакува всеки, който не уважава владението му? Това е много по близко до реалните случаи на придобиване на собственост, тъй като на планетата ни не живее само един човек. Всъщност примерът на Каплан ясно показва колко проблематично е първоначалното придобиване на собственост, щом му се налага да измисля едно хипотетично общество, съставено от само един човек.

Другият проблем с този метод е, че като цяло „народната моралност“ въобще не е либертарианска. Нито една оценка на това какво мислят хората за света на икономиката няма да стигне до извода, че те като цяло смятат laissez-faire капитализма за правилен. Ние знаем това, защото нито едно общество не избирало тези институции и защото либертарианците постоянно пишат книги за това как демокрацията е лоша, именно защото хората като цяло не са съпричастни към либертарианския мироглед.

Една честна оценка на това каква е „народната моралност“ относно икономиката би изглеждала по следния начин: хората имат противоречащи си идеи за икономическия морал, като мнението им в повечето случаи е, че трябва да съществуват права на собственост, но до известна степен тези права трябва да се ограничат в името на справедливостта и общите социални цели. Не казвам, че съм съгласен с този цялостен мироглед или че трябва да изграждате вижданията си по този начин. Но ако ще заявявате, че правилният нормативен метод е „народният морал“, както прави Каплан, тогава изглежда, че всъщност трябва да вземете предвид какъв е той като цяло, а не само опортюнистично да вземете част от него.

Оставете коментар