В категории:България / Екология

Частната собственост роди домати с колци, а ние ги ядем

Нито скиорът има интерес от частна гора, нито рибарят – от частен язовир, нито майките – от частни детски площадки. Трябва да са държавни. Не, това не е комунизъм. Кога ли ще го осъзнаем?

Иван Станчов е благороден човек, но собствеността му поставя доста въпроси. Снимка: „vbox7”.

На 3 юли 2012 г. във Варна се случва нещо интересно. Заформя се една история, която хронологически няма връзка с днес, но смислово слага пръст в гола рана на актуалното ни битие – искаме зеленина, въздух, искаме паркове; историята показва как става така, че няма да ги имаме – чрез наивното глупаво съучастие на всички нас, които се борим за тях.

В този ден на кръстовището пред сградата на община Варна се събират около 1000 души. Кротко посядат на асфалта. После стават и пресичат постоянно, за да пречат на колите. Флашмобът е срещу строителството в Морската градина, това е едно от най-красивите неща, случвали се във Варна въобще – непартиен, безкористен, почти спонтанен протест на млади и стари – за зеленина, въздух, пространство. И срещу влизането на автомобили в парка. „На барикадата” се откроява беловлас мъж, който въпреки възрастта си е доста активен. Това е потомственият дипломат Иван Станчов, наследник на прочута фамилия, политик от зората на СДС, наричан „син аристократ”, съветник на президентите Стоянов и Първанов… Хората му ръкопляскат, медиите насочват камерите към него.

Случва се фарс, какъвто само истинският живот може да предложи – Станчов става знаме на протеста срещу застрояването на Морската градина, макар самият той да има на свое име… масивно строителство там (стари къщи и голяма дворна площ). Всички знаят, че притежава имоти в парка, и всички му се радват.

В интервюта впоследствие Станчов чистосърдечно обяснява защо е протестирал – защото води стар реституционен спор с държавата за терен в градината („Татко купи навремето съседното лозе…”). Държавата пък го е дала на ТИМ, ТИМ сега строи нещо там, май  хотели… Станчов чувства несправедливост. И понеже не иска сеч и нови строежи, а и говори срещу ТИМ, протестиращите му се възхищават. Във въздуха остават да висят два въпроса. Малкият: Станчов, понеже така и така си има имот в парка, не иска да му се пренаселва кварталът ли? Принципният: след като той има имоти и къщи в парка, защо всеки друг да не може; ако другите не бива да притежават, той следва ли да притежава?

Станчов, разбира се, не е единствен. В парка има десетки собственици, повечето са реститути след 1990 г. След протеста през през 2012 г. отделни хора плахо запитаха: след като аз нямам право на къща в зеления варненски оазис, Станчов откъде на къде ще се шири в такава. Протестиращите за зеленина и въздух обаче произведоха изумителни отговори. Буквално. Като например: „Станчов може, други не, понеже сградите му вече са там”; „Къщите му са стари и красиви, а новото строителство е грозно”; „Станчов е възпитан, аристократ, а новобогаташите са гадняри”. Всъщност с част от имота си бившият дипломат развива благотворителна дейност (дарил го е на „Карин дом”), заради което заслужава дълбоко уважение. Но фактът, че е добър човек не измества важния въпрос – защо той да има право на собственост в парка, а други хора да нямат; ако другите нямат, справедливо ли е Станчов и сие да притежават.

Частният имот в Морската градина на Варна огради тучна поляна. Снимка: „Барикада”

Отговорите на тези най-прости питанки биха обяснили нещо, което всеки знае, но поради страх, глупост, наивност или неосъзнат интерес се страхува да изрече – не строежите са основният проблем в парка; не движението на автомобили в нея, не сградите, нови или стари. Проблем е частната собственост там, която влече след себе си гореизброените вторични негативи. А позволи ли се на един човек частна собственост, на други няма как да се откаже.

Смее ли някой наистина да каже всичко това? Не, би било истинско светотатство на криворазбраната демокрация.

Край варненския зелен бряг от години кипи строителство. Част от него е вдигнато преди век, преди да стане парк, другото е ново. Сградите никнат върху частни имоти, придобити чрез реституция и покупка на държавни активи (складове, ведомства, военно поделение…). За 99% от варненци е несправедливо там да има частна собственост. Винаги обаче като се стигне до протести и спорове, на мушката е не тя, а начинът на експлоатиране – „Собствениците не трябва да влизат с автомобили, а да вървят пеш!”; „Не бива да ограждат алеи, а да ги оставят свободни!”… В най-тежките случаи критика отнася някой баровец,  сдобил се скоро с имот – „Ей, не се наядоха!”.

Никога гняв към реститутите, никога възмущение към частната собственост в дълбочина. Повдигне ли все пак разобличаващата питанка за справедливостта (защо някой имат право, а други  – не), отговорът е все така бетонен: „За реститутите може, защото са заварено положение спрямо комунизма”. Така реституцията спонтанно е приравнена с Божествено право – ние не знаем какво и как за нея, не питаме, просто приемаме, че е естествено присъща. Е, ако се поинтересуваме, може да установим, че при одържавяването имотите са били компенсирани, но… това са подробности, никой не ще да си утежнява живота с тях. В крайна сметка като резултат имаме частни имоти в парка, без някой да се замисли дали допускането им през 1990 г. не е било принципна грешка, и дали днес следва все така равнодушно да ги приемаме като даденост. Ами ако допуснем, че те не са неотменимо право?

Варненският случай не е изолиран. Накъдето и да се обърнем, едно и също – много иззети от частната собственост ресурси, и никога разговор докрай за нея. Искаме зеленина, природа, простор и свобода, против сме застрояването на планини, гори, паркове, протестираме срещу унищожаването заради печалбата.

Имотецът в Морската градина ще ползва даже и обществено осветление. Снимка: „Барикада”

Насочваме критиките си към начина на експлоатиране, възмущаваме се, викаме „Долу!”, но никога не смеем да изговорим темата в сърцевина – че всичко тръгва от частната собственост върху съответния обществен ресурс; че ако не беше реституиран, приватизиран, концесиониран, нямаше да ги има бедите, срещу които протестираме.  А частникът се оправдава, че е платил пари, ресурсът си е негов, че притежава ако не юридическото, то поне моралното право да е господар. Може ли да му се сърдим? В неговите съждения има и логика, и основание – той наистина е собственик.

Никакви такива дилеми нямаше да има, ако просто съответната гора, планина, язовир, поляна, парк, детска площадка или междублоково пространство бяха държавни или общински.  С други думи, центърът на недоволството следва да бъде изместен.

Вместо: Не случихме на капиталисти”, да отсечем: При обществено ценни ресурси капитализъм не бива да има!”. В частната собственост е бедата, там е заровено кучето.

Да се върнем във Варна. Протестите от 2012 г. завършват с успех. Те принуждават лично премиерът Бойко Борисов и варненските общинари на ГЕРБ да запишат в Общия устройствен план на града, че Морската градина е парк и строителство не може да има. С малки изключения (чрез вратичката „преустройство на съществуващи сгради”) забраната се спазва до днес. Обаче кучето си остава все там, където е било – именно частници продължават да „преустройват” сгради, те атакуват успешно в съда бариерите срещу автомобили… Всички продължават да виждат, че частната собственост е базовият проблем, но все така липсва смелост, а и осъзнаване да се изговори. Прозорливи хора се шегуваха през 2012 г., че един ден просто някой ще огради поляни на пъпа на Морската градина, няма да строи, а ще пусне зло куче вътре, забивайки колци с домати – и никой няма да може да го спре, понеже имотът си е негов, колците не нарушават строителната забрана; даже ще следва да бъде похвален, ако доматите са био… Публиката, т.е. протестиращите, недоволните, борещите се за зеленина, се смееха в свещеното си невежество, приемаха предупрежденията като шега.

Годината е 2017-а, март. В Морската градина на Варна се появява заграждение от около един декар – върху тучна поляна, насред дървета, където до вчера деца се въргаляха, майки посядаха… Няма строеж, няма цимент – просто ограда. Варненските медии пишат възмутено, но… новият собственик е в правото си.

Предупрежденията са се сбъднали.

Само доматите се очакват…

Историята е толкова тъпа и тривиална, че чак е нелепо да се разказва. Някакъв човечец, възрастен, нито мутра, нито нещо особено, получил имота чрез реституция. Дълги години не предприемал нищо, мъчел се да направи уедряване, и най накрая решил да побие тел – заградил си имота човекът. „Той си е негов, може да го обгради. Обаче няма право да строи, няма да му разрешим”, е „строгият” отговор на община Варна. Строгост, напълно удовлетворяваща протестите досега, нали? Май през цялото време сме яли доматите с колците!?

В тази варненска история се оглежда цялата ни държава – с още много ценни национални ресурси ще стане това, което и в Морската градина – не може да се строи, окей, частникът е съгласен, той просто идва и ви орязва достъпа; на зеленината, на която до вчера всички са се радвали, вече ще се кефи той – ако иска домати ще гледа, ако иска тен ще събира гол, ако иска ще изпасе тревата – каквото реши, това ще е. Вас топли ли ви, че няма да строи?

Впрочем, това вече се е случило на много места край морския бряг, в гъстите зелени гори… И така ще е, докато на такива природни обекти има частна собственост.

Варненските фейсбук групи са трогателно наивни тези дни. Понеже коловете на оградата са заздравени към земята с бетон, полетяха възгласи: „Ето, бетон, няма право, общината спи!..”. И община Варна се сепна, тръгна да маха заграждането поради бетона… Клети граждани, бетонът в колчетата ли ви е проблема? Утре частникът ще ги забие в земята без бетон, общината нищо няма да стори, по-хубаво ли ще ви е? Хората, които наистина искат опазването на паркове, следва да изкрещят: „На такива места частна собственост не бива да има!”.

Всичко друго са глупости, шменти-капели. И не, не иде реч за комунизъм. А просто за осъзнат интерес. Общ интерес, а и частен, защото когато обществото загуби нещо ценно, губят всички по отделно. Е, някой печели – тия, срещу които са протестите.

4. Кога ли най-после сред стотиците протести ще осъзнаем сърцевината на проблема – частната собственост. Снимка: „Барикада”

Факт е, че е рано за изричане на подобни истини. „Частната собственост” е свещената крава на българския капитализъм. Всеки, който каже, че не бива да я има при ресурси в обществен интерес, наистина ще бъде дамгосан като комунист. Трябва да минат още 3-4 десетилетия, за да се прозре, че нито скиорът, който се пуска по пистите, има интерес гората да е частна, нито рибарят – за язовирите, нито нафуканите майки от новата градска средна класа – за детските площадки. Това не е комунизъм, а интерес, но е рано да се изговори и осъзнае.

Какво може да се направи занапред, след като почти всичко вече е частно? Може ли въобще? Два са вариантите. Първият – нищо да не се прави, кой каквото взел – взел, ще сърбаме попарата някак. Вторият – да започне строителство на паркове и градини в градовете върху публични терени, със забрана да стават частни; както и да се положат усилия разпродадените гори, поляни и природни обекти, които са от обществен интерес, да се изкупуват обратно от държавата. Вторият вариант би коствал много пари, но… всяко нещо си има цена, нали?

Тези колци с домати излязоха най-скъпи.

Живеем в XXI век, национализацията е глупост. Но е интересно в исторически план, че ей след такива несправедливости – като днешните, е идвала национализацията… Ако не искаме национализацията да се завърне като фарс, просто не бива да се прекалява с частния интерес!

 

"Барикада" е независимо издание, което се издържа от своите читатели. Стани един от тях! Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар