Италианският парламент бе разпуснат на 28 декември, а следващите избори бяха насрочени за 4 март 2018 г. Ако се вземат предвид резултатите от последните местни избори и ако се вярва на предварителните проучвания, то поражението на Демократическата партия (бел.пр. – Partito Democratico, водена от предходния премиер Матео Ренци. Сегашният е Паоло Джентилони, също от Демократическата партия) и останалите малки центристки партии, които участват в сегашното правителство, ще бъде историческо.
Но какво ще ги наследи? Международното внимание се съсредоточава основно върху Движението „Пет звезди“ (M5S) – популистка формация, възникнала след кризата от 2008 г., която води в предварителните проучвания, но изглежда малко вероятно да успее да формира управляваща коалиция. По-правдоподобен сценарий е завръщането на Силвио Берлускони, чиято дясна партия „Форца Италия“ (Forza Italia) възстанови своите позиции. Накрая остава варианта да продължи драмата с парламент, състоящ се от разнородни членове, никои от които не може да състави мнозинство.
Дали Италия няма да въвлече Еврозоната в нова криза? Къде е надеждата след години на икономическа стагнация и висока младежка безработица?
Възраждащото се дясно
Последният път, когато италиански политик спечели изборите със своята партия и стана премиер беше през 2008 година. Този политик е Силвио Берлускони и всяко италианско правителство след падането му през 2011 г. или включва неизбрани от никого технократи, или е съставено от широки коалиции, обединяващи център-лявото и център-дясното. Икономическата криза засили още повече раздробяването сред италианските партии – проблем, който продължава да се влошава от края на Студената война. Тази тенденция по всяка вероятност ще продължи и след изборите в началото на март, като предстои отново да видим появата на нови партии и безсъдържателни коалиции.
Дори най-старата сила в италианския парламент – Северната лига, основана едва през 1991 г. – е чудесен пример за това. Само преди месец тя промени своето лого, така че името ѝ да бъде просто „Лига“. Някога родена като сепаратистка партия, целяща да отцепи богатия север, формацията на Матео Салвини се трансформира в една твърдо дясна партия, търсеща разгръщане на юг и опитваща се да се превърна в аналог на френския Национален фронт, като се бори и за избиратели от център-дясното. Предварителните проучвания дават 15% на Лигата и я поставят плътно зад партията на Берлускони. Макар двете партии да са директни конкуренти и да се борят за един и същ електорат, в бъдеще те са и най-вероятните коалиционни партньори.
Лигата и „Форца Италия“ биха имали заедно около 37%, а новият избирателен закон благоприятства формирането на такава коалиция. Берлускони създаде наново своята партия в края на 2013 година, като надеждите му са, че предизборен пакт с Лигата ще увеличи шансовете на дясното спрямо демократите и M5S. Освен това разделянето на местата преди изборите също изглежда най-сигурното средство за защита на сегашната доминираща роля на „Форца Италия“ вдясно. Очаква се такъв блок да включва и много по-малката партия „Италиански братя“ (Fratelli d’Italia), която, за разлика от Лигата, е пряк наследник на пост-фашисткото движение.
Проучванията дават на подобна дясна коалиция между 35 и 40 процента от гласовете срещу 29 процента за аналогична коалиция, сформирана на парламентарните избори през 2013 година. Възраждането на дясното се видя и на регионалните избори в Сицилия, където подобна дясна коалиция не просто спечели, но и отбеляза с 14% по-висок резултат от този преди 5 години. Новият избирателен закон не предлага гаранции за начина, по който гласовете ще се превръщат в места. Но предвид тези показатели днес дясното изглежда в по-силна позиция, отколкото във всеки един момент, откакто Берлускони напусна поста си през 2011 г. Това е така и заради сриващите се позиции на Демократическата партия.
Пред сценария за десноцентриски алианс обаче има една малка пречка – отношенията между партиите там са белязани от недоверие. Това отчасти се дължи на факта, че Лигата желае да отнеме гласоподавателите на Берлускони. Но може да се обясни и с друго – на последните парламентарни избори партията на Берлускони предпочете да влезе в широка коалиция с Демократическата партия вместо с Лигата и „Италианските братя“, като двете десни партии се почувстваха измамени от своя идеологически събрат. Дори през последните седмици Берлускони дори се заигра с идеята, че настоящият премиер – Паоло Джентилони, може да запази поста си и след изборите, ако нито една от партиите не постигне значително надмощие. Подобна слаба фигура като Джентилони няма да бъде никаква заплаха за плановете на Берлускони.
Противно на това, лидерът на Лигата Матео Салвини е заел твърда позиция против подобен развой на събитията. Той се е устремил да повиши резултата на партията си с 4% спрямо изборите през 2013 г., но антисистемните позиции на Лигата не трябва да се надценяват – напротив, интензивната конкуренция на Салвини с Берлускони маскира фактическо сближаване в политическите им позиции.
Показателна за това е позицията на Лигата относно Европейския съюз. Докато в близкото миналото самият Салвини е заемал крайни евроскептични позиции, организирайки „Ден срещу Еврото“, днес (подобно на Льо Пен) той набляга на необходимостта от „ред и законност“, а критиките му срещу ЕС са поомекнали.
Както Лигата, така и движението „Пет звезди“ са забравили за евроскептичните си призиви, когато и двете партии смятаха, че Италия трябва да проведе референдум дали да не напусне Еврозоната. Днес е трудно този въпрос да бъде видян като пречка пред преговорите за коалиция след 4 март.
Оставянето на заден план на европейския въпрос беше надеждата на Ангела Меркел. При нейното емблематично помирение с Берлускони, той обеща на немския канцлер да се противопостави на „популизма“ в Италия. Неговият парадоксален подход в това начинание включва привличането на крайната десница в правителството, което обаче да бъде под негов контрол. Неспособен да стане премиер поради присъдата си за данъчна измама (която Берлускони ще обжалва пред Европейския съд по правата на човека), той се опитва да наложи подчинена на него фигура като кандидат на дясното. Докато Салвини настоява, че самият той трябва да бъде следващият премиер, Берлускони е избрал множество алтернативи – от бивш генерал на карабинерите до президента на Европейския парламент Антонио Таяни (бел. пр. – един от съоснователите на „Форца Италия“, който на младини е членувал в Монархическата партия на Италия).
В същото време Берлускони се опитва да отмъкне „територия“ от M5S – водещата популистка сила в страната. Това съперничество става ясно не само от атаките на Берлускони срещу „безотговорността“ на M5S, но и от собственото му обещание, дадено на 28 декември – бившият премиер обеща да въведе безусловен базов доход от 1000 евро месечно, които да се изплащат на всеки италиански гражданин. Това изпреварва едно от основните предложения на Движение „Пет звезди“ за изплащане на безусловен базов доход от 780 евро.
Берлускони изрично заяви, че идеологическата основа на тази политика се гради върху „отрицателния данък върху дохода“ на Милтън Фридман, като част от по-широк пакет от данъчни облекчения. Но едновременно с това подчерта, че предложението би било много полезно за едни от основните избиратели на „Форца Италия“ – пенсионерите.
Партията в криза
Ако M5S е голяма заплаха за Берлускони, то какво да кажем за основния исторически съперник на десните – лявоцентристката Демократическа партия (PD). Голяма част от по-старата активистка и институционална база на демократите идва от историческата Комунистическа партия и в по-малка степен от християндемократите, като и двете ядра се разпаднаха още в началото на 90-те години. Под ръководството на премиера Матео Ренци PD продължи своята еволюция след Студената война и от лявоцентристка партия се превърна в една откровено корпоративна либерална партия.
През последния парламентарен мандат Ренци прие нов „гъвкав“ закон за заетостта, одобрени бяха неолиберални реформи в образованието и не на последно място – бяха въведени мерки, принуждаващи италианците в училищна възраст да работят с неплатени стажове. Ренци е кандидатът на демократите за премиер, който се надява да замени действащия Паоло Джентилони, който също е член на партията му.
Ако някогашната Северна лига днес се нарича просто Лига, то изглежда, че Демократическата партия ще трябва да се прекръсти на „Партията“. След като Ренци и съпартийците му не успяха да пренапишат конституцията на Италия и се провалиха на референдума от декември 2016 г. (губейки с 60%), се видя, че партията е отслабила позициите си. На първо място, при всички проведени досега регионални избори и проучвания се вижда, че резултатът на партията е спаднал от 35% до около 20%. Второ, появиха се и разцепления. Пиер Луиджи Берсани – бивш комунист, оглавявал Демократическата партия в предизборната надпревара през 2013 г,. и бившият италиански премиер Масимо д’Алема (1998-2000 г.) създадоха лявата Movimento Democratico e Progressista (MDP) или Прогресивно и демократично движение. Тяхната партия обаче остана в правителството заедно с тази на Ренци, депутатите на Берлускони и малките центристки сили.
На изборите през март MDP ще бъдат част от коалицията Liberi e Uguali – “Свободни и равни” (LeU). Този алианс се оформя като най-големия лявоцентристки проект отвъд Демократическата партия. Бившият комунист и някогашен премиер Д’Алема е една от водещите, но и доста компрометирани фигури в алианса. През 90-те години той бе част от тъй наречения „Трети път“ в социалдемокрацията и на практика не се различаваше с нищо от Тони Блеър и Герхард Шрьодер. Берсани изповядва същата идеология. По време на изборите във Великобритания той побърза да се разграничи от Джереми Корбин, заявявайки, че собствената му партия е по-скоро либерални и не иска да „национализира всичко“. Проектът LeU е заявил своята цел – да влезе в коалиция с Демократическата партия, за да може да придърпа позицията ѝ наляво.
Отцепването на MDP от Демократическата партия бе непосредственият резултат от неуспешното начинание на Ренци за пренаписване на Конституцията от 1947 г., която е крайъгълният камък на Италианската република поради символичните ѝ връзки със свалянето на фашизма. Магистрат Анна Фалконе, водещ активист в кампанията „Не“, която се противопостави на тези реформи, се надяваше на тази основа да възникне нов ляв съюз. Въпреки това, след доста хаотична поредица от инициативи за единство през последните месеци, силите в групата Берсани – Д’Алема, както и други малки лявоцентристки партии, в крайна сметка се озоваха под ръководството на Пиеро Грасо. Той е магистрат антимафиот и настоящ председател на Сената, като до края на октомври миналата година е бил член на Демократическата партия. Очакваният резултат на LeU е 6-7%.
Но LeU са само един от проблемите, пред които са изправени демократите и техният лидер Матeо Ренци. Заслужава си да припомним, че обещанието на Ренци да подаде оставка, ако референдума не мине, стана причина дебатът да се измести от специфични конституционни промени към по-генерално недоволство от правителството му. Поражението и оставката на Ренци не само пречупиха претенциите му, че е обичана и незаменима личност, но и хвърлиха сянката на съмнението върху все още използваната блеъристка мантра в Италия, че пътят към победата на левицата минава през центъра. Грасо наскоро подчерта, че е необходимо да „върнат вкъщи“ онези, които се прехвърлиха от „левицата“ към Движението „Пет звезди“.
Ноемврийските избори в Сицилия показаха, че дори неолиберално-центристките сили, подкрепящи Демократическата партия, са готови да я изоставят в името на предизборната аритметика. Лидерът на Popular Alternative Ангелино Алфано, който преди бе регионален координатор на Берлускони в Сицилия и негов довереник, през последните четири години се оказа твърд съюзник на правителството на демократите. Вярно е, че в момента той е външен министър в правителството на PD. Но същевременно на ноемврийските избори в Сицилия отново смени страните и заедно с платформата „Граждански избор“ на бившия премиер и технократ Марио Монти подкрепиха Forza Italia на Берлускони, което доведе до избора на десния Нело Мусумечи за губернатор.
Смяната на страните на тези десноцентристки партии и движения е показателна за кризата в Демократическата партия, чийто резултат за 5 години се стопи от 30% на 18%. Възможно е на изборите на 4-и март Демократическата партия да се окаже победител, но дори и да събере около себе си малките либерални формации, тя пак няма да има мнозинство в парламента.
Демократите са изправени пред същите трудности, с които се е сблъсквала всяка една социал-демократическа партия, заложила на центризма. Ако партията иска да спечели центристки гласоподаватели в нова коалиция, то тя би трябвало да има поне пасивната подкрепа на своята традиционна база – работническата класа и лявото крило. Това е трудно във време на строги икономии, особено когато избирателната система улеснява навлизането на нови съперници. При тези обстоятелства партията рискува да се превърне в двойник на Френската социалистическа партия и холандските лейбъристи, които бяха изтласкани от либералите, именно защото собствената им база остана обезверена, а те се изпразниха от съдържание.
Движението
Уплашен от възможността за нововъзникващ ляв съперник, Ренци реши да обвини всички, които „крадат“ от вота на демократите, в подкопаване на ценностите на антифашизма и отваряне на пътя към ново крайнодясно управление. Реториката му обаче преувеличи проблема в желанието на Ренци да представи своята кауза като бляскава. Предвид слабото неотдавнашно представяне на демократите, не е сигурно, че такива призиви за прагматично гласуване ще имат силен ефект спрямо левия избирател. За това помага и реакционната на практика дясна политика на сегашния министър на вътрешните работи от демократите Марко Минити.
През последните години Ренци се надяваше да оформи италианския политически пейзаж по подобие на Франция, където либералите поискаха подкрепата на левицата, за да спрат възхода на Националния фронт на Льо Пен. Сценарият на Ренци обаче е зле написан, твърде опростенчески и използван за борба с Движението „Пет звезди“, което бе ключов играч в победата на „Не“-то на референдума. Движението е заплаха за демократите, защото е успяло да вземе съществена част от тяхната база – младите и безработните. Днес M5S е на първо място в проучванията на общественото мнение, макар далеч да не е ясно дали движението ще вземе властта.
Основано през 2007 година като „Приятели на Бепе Грило“, движението се възползва, както от колапса на левицата, така и от икономическата криза, за да се превърне в глас на отхвърлените и потиснатите – бунт срещу „кастата“, представена от център-дясното и център-лявото. Фактът, че между 2011 г. и 2013 г. Берлускони бе обвързан с коалиционни споразумения с демократите, като и множеството корупционни скандали и мафиотски афери, помогнаха на Движението „Пет звезди“ да се дистанцира от останалите партии в Италия. M5S има сравнително малко конкретни политически предложения (свързани с пряката демокрация), а основната си сила движението дължи на обещанията да премахне стария политически елит, тъй наречената „каста“, която доминира общественополитическия живот на Италия.
Ако във Великобритания Лейбъристката партия успя да спечели на своя страна прецаканите от системата и младите, то в Италия от същото недоволство успя да се възползва M5S. Независимо от това, антисистемната реториката на M5S започна да избледнява с течение на времето. Това стана благодарение на незабележимия престой на движението в местната власт и по-широката му преориентация от страна на Луиджи Ди Майо, 31-годишния кандидат за премиер на M5S. През септември Ди Майо направи символично посещение на форума на луксозния бизнес в Чернобио, на брега на езерото Комо. Там той подчерта, че M5S не иска „популистко, екстремистко и анти-ЕС правителство“ и няма да провежда референдум за членството на Италия в Еврозоната.
Две неотдавнашни промени в устава на движението също подчертаха промяна в неговата посока, която го приближи още повече към критикуваните от него партии. На първо място, въпреки произхода на M5S като антикорупционно движение, полицейското разследване срещу кмета на Рим от M5S Вирджиния Раджи за злоупотреба принуди движението да се откаже от принципа си да суспендира членството на всеки, който подлежи на съдебно разглеждане. На второ място, осъзнавайки, че избирателната му тежест (над 25%, но по-малко от 30%) е под прага за формиране на самостоятелен кабинет, M5S изостави ключов свой принцип – отказ да прави коалиции с други партии.
M5S никога досега не е сключвала сделко с утвърдените партии и няма да участва в никакви съвместни избирателни списъци на изборите след около 2 седмици. Ди Майо е внимателен, за да не дестабилизира движението, но въпреки това не дава никакъв конкретен отговор за възможността от бъдещи коалиции. Ди Майо е заявил единствено, че движението би се коалирало с всяка партия, решила да приеме програмата му. Такива заклинания с ултимативен тон са много добре премислени, за да покажат, че M5S все още стои извън традиционната лявоцентристка и дясноцентристка рамка.
В неотдавнашно интервю за в. „La Stampa“ Ди Майо отбеляза, че той „не би изключил“ коалицията нито с левия алианс LeU, нито с десните от Лигата. Не само, че Ди Майо е много по-готов на коалиция от основателя на движението, но е готов и да го извади на по-десни позиции. Това е особено очевидно в грубата му реторика относно бежанската криза. Според Ди Майо НПО-та на практика предлагат „таксиметрови услуги“ в Средиземноморието за мигранти. Въпреки това е много съмнително, че движението може да оцелее след една евентуална коалиция с Лигата.
Всъщност през цялото време на съществуването си M5S и неговите депутати са се въздържали да коментират разделящи въпроси, като гей браковете и бежанците. Някои депутати от движението, като Роберто Фико, са се отличили с много прогресивни предложения и действия – особено на фона на деснеещия Ди Майо (основателят Бепе Грило също подкрепя гей браковете). Финансовите скандали, свързани с управлението на Рим и Ливорно от кметове на движението, още не са успели да помрачат ореола на M5S. Това със сигурност ще се промени, ако неопитното движение вземе властта в свои ръце, още повече в коалиция с Лигата. Освен всичко друго, това ще накара движението да покаже своята позиция именно по тъй наречените разделящи теми.
Тук изниква и още един интересен въпрос – може ли някой друг да заеме антисистемната позиция на движението, след като то се превърне в част от самата система? Отговорът на този въпрос идва от Неапол. Там управляващият сега кмет Луиджи де Магистрис е успял да създаде своя широка популистка коалиция, предотвратявайки по този начин успеха на M5S. Градският социален център Je So’ Pazzo, който подкрепя Луиджи де Магистрис, но не е обвързан политически с него, стартира национална кампания, целяща да привлече социалните движения, синдикати, младите безработни и прекариата.
Докато де Магистрис и други фигури в център-лявото са по-скоро готови да подкрепят LeU, то инициативата „Potere al Popolo“ („Властта на Народа“) на Je So’ Pazzo се свързва с Rifondazione Comunista („Комунистическо обновление“) – останки от старата комунистическа партия – и по-малки крайнолеви сили. Тяхната инициатива не очаква да достигне 3-процентовия праг за парламентарно представителство, но се надява да постави началото на ново истинско ляво обединение. То трябва да се справи с последствията от катастрофата на Rifondazione през 2008 година, след която крайнолевите нямат свои представители в парламента.
„Potere al Popolo“ проведе събирания в над сто населени места в Италия и се опитва да пробие в един изключително враждебен медиен пейзаж. Без съмнение, предстоящите избори са предизвикателство за левите активисти, които все още не са успели да се съвземат от краха си преди няколко десетилетия. Силата на M5S е израз на слабостта на социалната мобилизация в Италия, което я отличава от левите популистки движения, като „La France insoumise“ във Франция или „Подемос” в Испания. Въпреки това, „Potere al Popolo“ има потенциала да се превърне в сериозна алтернатива, особено ако привлече към себе си твърдите зелени активисти и протестиращите за правата на работниците.
Широки договорки
Ако десницата не успее да постигне мечтания си пробив, то най-вероятният резултат от изборите ще е ново служебно или технократско правителство; и ако трябва да се съди по историята от последните 6 години, то вероятно ще бъде водено от фигури, които дори не са били част от избирателната кампания. В края на своя мандат настоящият премиер Паоло Джентилони отбеляза гордостта си от факта, че правителството му е гарантирало работата на институциите в страната. Самодоволството му бе забележително, предвид скромния икономически ръст от едва 1%, голямата емиграция и огромната 36-процентна младежка безработици. Отношението му е типичен пример за декадентския отенък на италианския общественополитически живот. Това се вижда и от повърхностната предизборна кампания, в която толкова важни въпроси като реформата на ЕС, единната валута и продължаващата италианска банкова криза изглеждат по-малко забележими на фона на бежанската истерия и сблъсъка на междуличностно ниво.
Последният въпрос, който трябваше да бъде разгледан от италианския парламент преди разпускането му на 28 декември, илюстрира това безпомощно положение. Огромният дебат относно „ius soli“ трябваше да определи дали децата на бежанците, родени в Италия, трябва да получат италианско гражданство. Това естествено се сблъска със силната враждебност на Forza Italia, Лигата и постфашисткото дясно, които решиха да бойкотират вота в парламента и да не присъстват, за да няма кворум. Техният гамбит успя само благодарение на това, че 29 депутата на Демократическата партия и 35 на Движението „Пет звезди“ не успяха да се явят на вота, спирайки законопроекта за даване на гражданство на децата на мигрантите. Това беше подходящ край за правителството, ръководено от демократите и намалило с 87% притока на имигранти от Либия.
Отхвърлянето на възможността децата на бежанците да получат гражданство очевидно се дължи на враждебност към имигрантите и страх от мултикултурализъм. Въпреки това решението изглежда и като естествения избор на едно общество, решило да не предоставя почти нищо и за родените от италианци деца. Един неотдавнашен министър-председател отхвърли страховете за несигурна работа, заявявайки, че „да имаш стабилна работа и без това е малоумно“. Сегашният министър на труда от Демократическата партия пък си призна в съвсем прав текст, че е „по-добре младите да си тръгнат, отколкото да бъдат смачкани“.
Такова презрение към младите е лесно за една политическа класа без план за бъдещето на Италия. Нейната непоколебима ангажираност към неолибералния център не създава нито стабилност, нито стагнация, а атомизация и социално отчаяние. Днес най-големите победители от това блато на цинизма са Лигата и Движението „Пет звезди“. С разпадането на Rifondazione Comunista през 2008 г. целият период след кризата бе белязан от отсъствието на радикалната левица. Нейната задача в подготовката за изборите на 4 март и след това ще е да успее да се измъкне от ефектите на това поражение и да очертае възможна алтернатива за забравените и експлоатираните.
