В категории:Анализи / Европа / Италия / Свят

Новата Италия – няма ляво, няма дясно, има крайнодясно

Внимателен анализ на коалиционното споразумение между Лигата и Движение „5 звезди” показва, че новото правителство няма никакви намерения да се изправи срещу интересите на капитала. Вместо това предлага още мощ в ръцете му за сметка на работническата класа и предложения, които са реализиран мокър сън на неолиберализма.

Кадър от манифестация на Северната лига. На плаката Бенито Мусолини поздравява с репликата „Салвини, чаках те!“. Снимка: lindipendenzanuova.com

Два месеца и половина след изборите от 4-ти март, Италия най-сетне е готова да обяви новото си правителство. Крайнодясната Лига и провъзгласилата се за антисистемна партия Движение 5 звезди подписаха крайния вариант на „Договор за правителство на промяната”.

И наистина, Италия се нуждае от сериозна промяна. Огромният държавен дълг, започнал да расте лавинообразно след кризата от 2008 г., през март удари 2,3 трилиона евро и страната окончателно се застопори на трето място по най-висок дълг по съотношение с Брутния вътрешен продукт (132%), след Япония и Гърция. Именно нарастването на държавния дълг послужи за извинение на всички последни правителства за прокарването на политики на строги икономии и трудови реформи, отнемащи правата на работниците. В резултат италианският дълг не само не успя да влезе в параметрите на Маастрихт, но и продължи да расте, докато милиони италианци изгубваха своите домове, работа, сигурност и надеждите си за по-добро бъдеще.

Така Италия се превърна в поредното емпирично опровержение на неолибералната мантра за „оздравителен остеритет”, доказвайки, че подобна политическа линия изстисква всички живителни сили на народа, само за да налее допълнителни капитали в джобовете на финансовите акули. Индустриалните зони, с които беше прочут италианският производствен модел, днес приличат на призраци, а хората са обезверени. Младите заминават, за да търсят работа в чужбина, най-вече в Германия, и цели градове се обезлюдяват.

На фона на тази ситуация съвсем закономерно се появиха и процъфтяха партиите, които днес се готвят да съставят новото правителство. Но кои са те и какви цели са си поставили в заветния документ на промяната?

Матео Салвини и Луиджи Ди Майо

Матео Салвини е 45-годишният лидер на крайнодясната партия Северна лига, преименувала се за последните избори в „Лига”. Става въпрос за открито фашистка партия, която проповядва расизъм, ксенофобия, консерватизъм, сепаратизъм и саморазправа. От самото си създаване Северната лига се обявява за отделянето на богатата Северна Италия от по-бедната южна част на страната.

Когато е 16-годишен, Матео Салвини симпатизира на комунистическите идеи и посещава прочутия червен социален център „Леонкавало”, за да премине няколко години по-късно на крайнодесни позиции. През 1991 г. става активист на Северната лига и след две години, едва 20-годишен, става общински съветник на Милано. Затихват юношеските му страсти по идеите за равенство и в защита на трудещите се и онеправданите, а на тяхно място избуява омраза към всякакви малцинства. Образованието му е средно и никога не е работил нищо извън политиката. Обявява се за “журналист”, но журнализмът му се свежда до дописки за партийния вестник “Падания”.

Последният скандал, свързан с него, е от 2017 г., когато в Салерно групата „Ние със Салвини” разпространява плакати с надпис „Фашизмът направи Италия велика”. В крайна сметка това не е учудващо, тъй като от години на мероприятията на Лигата присъстват знамена и плакати с лика на Мусолини.

Прошафистки плакат в подкрепа на Матео Салвини. Снимка: ilgiornale.it

Луиджи Ди Майо е 31-годишният син на строителния предприемач Антонио Ди Майо, дългогодишен член и активист на “Италианско социално движение” – партията, наследничка на фашистката партия на Мусолини. Закърмен с идеите на фашизма, антикомунизма и консерватизма, Луиджи също е с диплома за средно образование и никога не е работил, дори и в семейната строителна фирма, от която притежава 50%. Въпреки липсата на образование, само 25-годишен вече е вицепрезидент на Камарата на депутатите. Младият Ди Майо проявява политическите си симпатии още в училище, където представя списък с кандидатури за представители на гимназията си, която нарича „Memento audere semper” на името на ескадрона на Черния принц – Юнио Валерио Боргезе, командир от италианския военен флот по времето на режима на Националната фашистка партия на Бенито Мусолини и виден крайнодесен неофашистки политик в следвоенна Италия.

Няма ляво, няма дясно, има крайнодясно

В България се наблюдава необикновения феномен “беден, но десен” – въпреки масовото обедняване, гласоподавателите се самоопределят вдясно на политическия спектър. В Италия подобно нещо не може да се случи, тъй като населението там добре знае, че левите идеи защитават работническата класа в противопоставянето ѝ на интересите на капитала.

Подобоно на България обаче, „демократичната левица”, представяна от различни правителства, последното от които на Ренци, предаде трудовите хора и наложи куп десни политики, поради което изгуби доверието на избирателите. В подобна ситуация е съвсем естествено да пожъне успех една партия като Движение 5 звезди, декларирайки, че не е „нито лява, нито дясна”. Да се твърди, че вече няма ляво и дясно, означава да се твърди, че е изчезнало основното противоречие в обществото (това, между интересите на трудовите хора и капитала) точно в момента, когато това противоречие е най-изострено. В крайна сметка, настоящата криза се дължи точно на защитата на интересите на капитала – индустриалци, търговци и финансови играчи – за сметка на хората, които могат да разчитат единствено на труда си, за да живеят.

Но дали коалицията между крайнодясната Лига и „неутралната” 5 звезди ще се изправи срещу интересите на капитала? Естествено е избирателите да очакват най-накрая да се предприемат политики в интерес на работническата класа, която включва безработни, студенти, пенсионери, с две думи – всички онези, които не могат да се издържат от капитал, който притежават. Нека видим какви политики са включени в споразумението между Лига и 5 звезди.

Както всички досегашни правителства, основната задача, която новото си поставя, е „намаляването на държавния дълг” (т.8). Но тук идва и амбициозното намерение това да бъде направено не чрез политиките на остеритет и намаляване на дефицита, които до момента се доказаха безсилни да постигнат резултати, а чрез „увеличаване на БВП чрез увеличаване на националното търсене, благодарение на инвестициите и повишаването на покупателната способност на семействата”. Благородно намерение, което безспорно си струва да се подкрепи. Но както всички благородни намерения, се нуждае от определени инструменти, за да постигне тази цел. Какви ще бъдат те?

Плосък данък

Силвио Берлускони. Снимка: Wikimedia Commons

Берлускони е първият политик, който се опитва да прокара идеята за въвеждане на плосък данък. Тогава населението реагира така, че Берлускони само успява да намали най-високата ставка на 43%, дотогава 54% за доходите над 100 000 евро. Този подарък за богатите води до увеличаване на дефицита, а оттук и на дълга, и благодарение на него в момента в Италия се прилага прогресивен данък с необлагаем минимум от 8000 евро годишно, с 23% за най-ниската и 43% за най-високата ставка.

Сега новото правителство се готви да направи немислимата за Берлускони „смела и революционна” данъчна реформа. Тя се свежда до приемането на плосък данък, от който се облагодетелстват предимно хората с високи доходи. Действително подобна реформа е „смела и революционна”, тъй като не съществува нито една развита държава с плосък данък. Толкова „смели” държави са само най-бедните в Европа, и по-конкретно бившите социалистически държави.

Оказва се обаче, че Конституцията на Италия не позволява подобно нещо. В чл. 53 се казва: “Всички са длъжни да участват в публичните разходи според своите възможности. Данъчната система следва критериите на прогресивността.”

Ето защо в крайна сметка програмата поднася вместо плосък данък, забранен от конституцията, един, нека го наречем, полуплосък – 15% за доходите до 80 000 евро и 20% над 80 000. По този начин постъпленията в бюджета ще се срутят с 50 млрд евро.

Обяснението, че тази реформа се прави с цел повишаване на покупателната способност на хората, е лъжливо. Ако целта е да се увеличат доходите на най-бедните, то е достатъчно или да се вдигне необлагаемият минимум (според официални изявления, правителството смята да направи точно обратното – да го намали на 7000 евро), или да се намали само най-ниската данъчна ставка от 23 на 15%. Парите от така образуваната много по-малка дупка в бюджета могат да се попълнят по елементарен начин – достатъчно е да се върнат данъчните ставки за облагане на най-високите доходи отпреди реформата на Берлускони. Новото правителство твърди, че с увеличаване на покупателната способност ще се увеличат приходите от данъците върху потреблението и така полуплоският данък ще се самофинансира наполовина. Само че не отчита, че богатите не харчат всичките си доходи и следователно тяхното потребление няма да се увеличи.

Безусловен базов доход

Движение 5 звезди от години пропагандира въвеждането на т.нар. Безусловен базов доход. Веднага след обявяването на споразумението на новото правителство, в социалните медии се разпространиха радостни възгласи по този повод. Разглеждайки внимателно предложението, откриваме, че не става дума нито за безусловен, нито за базов, нито за доход. Точка 19 от споразумението изяснява, че той има редица условия. Първо, сумата ще се изплаща единствено на хора в риск от бедност. Ето, че безусловността отпада. Второ, сумата е определена на 780 евро на месец на човек, което би било достатъчно за семейство от три или повече лица, но абсолютно недостатъчна да покрие базовите нужди на сам човек или двойка – градовете е почти невъзможно да се наеме самостоятелна квартира за по-малко от 500 евро на месец. Трето, сумата ще се дава само на хора, които са безработни и записани в бюрата по труда, което показва, че не става дума за „доход”, а за помощи за безработица. Освен това, ако безработният откаже три пъти в рамките на две години предлаганата му работа, която не е задължително да отговаря на неговата професионална квалификация, нито на минимално заплащане на труда, ще губи автоматично въпросните помощи.

Днес помощите за безработица се равняват на 80% от получаваната преди това заплата и се изплащат за период до две години, което означава, че 780 евро получават само хора, работили на минимална заплата. Всички останали взимат повече. Не е ясно по какъв начин отмяната на помощите за безработица и заместването им с еднаквата за всички сума от 780 евро на месец ще подобри положението на изгубилите работата си. Тази мярка не само не е „безусловен базов доход”, но и ужасяващо прилича на сега действащата безславна германска „социална” програма Харц 4, която представлява реализирания мокър сън на неолиберализма.

Тъй като помощите по програмата спират в случай на неявяване на предложена работа, работодателите в Германия публикуват офертите си сутринта, като от безработните се изисква да се явят на интервю още същия ден. Сами разбирате, че е напълно невъзможно да организирате личния си живот, след като сте задължени да сте винаги на разположение. Освен това, в Германия по тази програма се стига до абсурдното заплащане от 1 евро на час! И наистина, защо работодателите да дават повече, след като безработните са длъжни да приемат работата (разбира се, временна, и без никакви обещания за бъдещо развитие), за да не им се спрат помощите? В действителност това е пример за премахване на социалната държава и поставянето на държавата в услуга на фирмите, гарантираща им работници на ниска цена без никакви права. В приемането на подобна политика от страна на новото правителство „на промяната” няма нищо учудващо – Бепе Грило, комикът-баща на Движението 5 звезди, отдавна се декларира в подкрепа на Харц 4. Но беше неочаквано моменталното ѝ налагане под благовидното наименование „безусловен базов доход”.

Работник за еднократна употреба

След като описахме двете най-сериозни реформи, които стоят в дневния ред на правителството и изяснихме, че са изцяло в интерес на бизнеса и следователно, в ущърб на работниците, е време да погледнем какви цели си поставя то в точка 29, посветена на заетостта. Италия  през март 2018 г. е с 11% безработица и с 31,7% младежка безработица, като с по-лоши показатели са единствено Гърция и Испания. Несигурността на труда е големият бич за населението.

След неспирните реформи на десни и обявяващи се за леви, но в същността си също десни правителства, пазарът на труда в Италия е така гъвкав, че вече почти не се сключват постоянни трудови договори. Още второто правителство на Берлускони успя да наложи през 2003 г. т.нар. ваучери (приети и в България през 2016 г.), с обявената цел да подпомагат заетостта и да изкарат наяве сивата икономика. След 14 години опит стана пределно ясно, че ваучерите не само не водят до изсветляване на икономиката, но точно обратното – позволяват на работодателите да наемат работници на черно и да декларират положения от тях труд само доколкото е необходимо. Така работниците се трудят без всякакви осигуровки и на минимално заплащане. Ето защо, след множество сигнали и образувани следствия, през март 2017 г. Италия стана и първата държава, която официално обяви системата от ваучери за неработеща и я премахна. Това беше едно от най-разумните действия на правителството на Ренци и вероятно единствената действително лява политика.

Новото „няма ляво, няма дясно” (има крайнодясно) правителство си поставя за цел… да върне еднодневните ваучери. И го прави, след като в първия абзац на т.14, посветена на работата, обявява на висок глас, че иска да „гарантира достоен живот и труд, в условия на свобода, справедливост, сигурност и достойнство”. Явно новото правителство вижда някаква сигурност и достойнство за работниците във възможно най-несигурната и най-зле заплатена форма на заетост. Не само, че по никакъв начин не е обяснено във въпросната точка как ще се защитят интересите на работещите, но в нея се повтарят до болка втръсналите мантри за преквалификация на работниците, пригаждането им към нуждите на предприемачите и, разбира се, поредната ясно изразена подкрепа за „малките и средните предприятия” и новосъздадените фирми. Отново куп безсмислени мерки в интерес на капитала, вместо гаранции за подвеждане под отговорност на всички работодатели, които плащат на черно или редовно закъсняват с изплащането на заплати и осигуровки.

Както винаги, най-важни в една политическа програма, са икономическите цели. Тук виждаме програма, която по първи оценки ще струва между 108 и 126 млрд евро, които до момента е неизвестно откъде ще дойдат. Дефицитът, както знаем, може да се финансира единствено от дългове, но Италия не може да си го позволи.

Нарушените обещания

Вероятно това правителство е единственото в историята, което наруши множество от предизборните обещания на съставляващите го партии още преди да поеме управлението. И потъпка тъкмо онези обещания, които са в интерес на бедните и онеправданите. Има ли учудени?

На първо място безплатните детски ясли, които в предизборната кампания трябваше да се осигуряват и на работещите имигранти, се оказаха запазени само за италианчета. Да му мислят българските емигранти, щом не притежават нужното количество италианска кръв във вените си.

Второ, всички обещания за излизане от НАТО и Европейския съюз, присъщи и на двете коалиционни партии, се оказаха само катализатори на протестния вот и не намериха никакво отражение в програмата.

Трето, много медии, включително български, повториха посланието от предизборната кампания, че „5 звезди са единствената надежда за бедния юг”. Благодарение на тази предизборна стратегия немалко гласове дойдоха от Юга. В подписаното споразумение обаче на Юга е посветен точно един абзац (точка 25), в който ясно е казано, че противно на обещанията, правителството не предвижда никакви специални програми за неговото развитие.

Друго обещание, с което Движение 5 звезди си спечели симпатиите на голяма част от младите хора с ясно изразени екологични позиции, беше спирането на безумния проект за високоскоростната подалпийска линия Торино-Лион. Протестите не спират от 2001 г. и огромна част от успеха на 5 звезди се дължи на тях. В първите чернови на споразумението присъства твърда позиция за спиране на свръхскъпия (25 милиарда евро) и безсмислен проект, което предизвика реакцията на местната власт и засегнатите предприемачи. Явно е имало смисъл в контрареакцията на капитала, защото в подписания вариант тази позиция на противопоставяне на проекта е изчезнала.

Но не нарушените обещания са най-притеснителното. Може би най-сериозният проблем, на който си струва да обърнем внимание, е как италианците реагираха на коалиционното споразумение. След сключването му между крайнодясна партия и партия „няма ляво, няма дясно” в Италия, то беше подложено на онлайн гласуване сред избирателите. Оказа се, че не само създателите му не разполагат с икономическа и политическа култура. Самите избиратели, които всъщност са представители на същата обезверена работническата класа, която ще понесе на плещите си резултатите от програмата, по-страшна и от най-страшните неолиберални реформи до момента, я подкрепят.

Това е поредното доказателство, че невежеството е най-големият враг на обществото.

Даниела Пенкова

Икономист, преводач, автор на статии на икономическа тематика в български и чуждестранни медии. Завършила е Икономическо развитие, социално и здравно международно сътрудничество и управление на конфликти в Университета във Флоренция, Италия. Създател на сайта за документални филми на социална тематика dokumentalni.com.

Оставете коментар