Франческо Трупия има докторска степен от Философския факултет на Софийския университет. Работил е в България, Армения и Косово за различни НПО-та и изследователски организации. Изследователските му интереси са свързани с идентичностните политики, въпросите на малцинствата и на демократизацията в Централна и Източна Европа. През май 2020 г. италианското правителство разреши на стотици хиляди мигранти да легализират статута си за шест месеца, за да запълнят работните места, освободени от сезонните работници, останали по страните си в условията на сегашната пандемия. Франческо Трупия споделя мислите си за основните проблеми пред българските и румънски имигранти в Южна Италия.
Франческо, Вие сте италианец от южната част на страната и познавате добре българските и румънските имигрантски общности там. Имигрантите често работят в земеделието или в дребния бизнес. Какви са отношенията между източноевропейските мигранти и местното население?
От началото на 90-те години много източноевропейци напуснаха своите страни, за да търсят по-добро бъдеще в Италия. Не само българите и румънците, но и много албанци и украинци съставят големи имигрантски общности. В момента можем да говорим дори за трето поколение източноевропейци, което живее в Италия. Струва си да обърнем внимание на тяхната обществена роля в италианския контекст. Хората, които работят, или са работили в третия сектор – в земеделието или в дребния бизнес – са изложени на трудова експлоатация и икономическа несигурност. Последната идва от богата палитра от взаимосвързани международни фактори и вътрешни проблеми, които подкопават общите условия на труд на местните фермери и сезонните работници.
Въпреки че земеделието в Южна Италия, включително в Сардиния, е важно стратегическо богатство за националната икономика, целият сектор изпитва задълбочаваща се липса на интерес от страна на младото поколение на Италия. Синовете и дъщерите на дребната буржоазия от 60-те и 90-те години не виждат земеделието като потенциален сектор, в който да инвестират нещо. Малцина са онези, които решават да се върнат на полетата. Конкурентите от ЕС и международните търговски отношения, които Италия разви в последно време с партньори от Китай и от северноафриканските страни, наред с други причини, не засилиха италианското земеделие. Напротив, парадоксално, те принудиха местните предприемачи да преместят производствения си процес в Източна Европа. Това се случва докато много българи, румънци и имигранти от Африка запълват „трудовата празнина“.
През последните десетилетия вътрешногруповата динамика на земеделците и свързания с нея трудов пазар са промениха много. Силно обсъждания модел на „капоралато“ (незаконна система за осигуряване на сезонни работници чрез специални „трудови посредници“ – бел.прев.) е традиционно силна в някои региони на Южна Италия. В нейните рамки най-уязвими се оказват сезонните работници от Румъния и България, местните хора, мигрантите без документи и бежанците, които не разполагат с финансови средства, за да се преместят на Север. В Италия те представляват почти 40% от сезонната работна ръка. Мнозинството от тях са жени, които берат плодове или са работници във ферми. Те са постоянно експлоатирани от тази система, която е напълно съвместима със „свободната пазарна икономика“. Това не е изненадващо, поне за мен. Тези работници получават ниско заплащане, нямат правна защита, принудени са да работят часове наред на жегата, живеят в лоши хигиенни условия. Те са „най-видимите невидими“ в Южна Италия.
Други категории работници водят по-достоен живот– особено жените, които гледат стари хора и живеят в къщата или апартамента на клиентите си. На тях им се плаща за грижите, но домакинската им работа като цяло остава незаплатена.
До каква степен българите и румънците в Италия имат собствени културни и образователни институции? Успяват ли да се организират в профсъюзи и граждански организации? Протестират и предприемат ли колективни политически действия? Вие сте живели в България, така че може би можете да сравните степента на политическа и обществена зрялост на хората в тяхната родина и в миграция в Италия.
Второто поколение от българи и румънци са посещавали обществените училища и университети в Италия. Като цяло те владеят италиански език много добре. Способни са да търсят работа и да създадат собствени семейства. На културно ниво разликата между техния личен и обществен живот остава значима. Те могат да учат майчиния език от родителите си, да поддържат семейните и групови традиции живи чрез общуването с роднини и приятели.
Публичното пространство може да бъде проблематично за тях понякога. Българите и румънците нямат проблеми с италианците, но стереотипните представи и предразсъдъците за тях продължават да съществуват. В италианското обществено съзнание родните им държави са места на тъга, бедност и изостаналост. Този образ изкривява разбирането на италианците за България, Румъния и Източна Европа като цяло.
На политическо ниво формите на гражданска активност чрез колективи, чрез проекти, идващи от низините, не са популярни сред българите и румънците. Искрено се съмнявам, че политическият пейзаж на Италия може лесно да бъде сравнен с този в България и Румъния, без да се вземе под внимание историческото и политическото наследство. Не бих се изненадал, ако българските и румънските работници подкрепят Лигата или движението „Пет звезди“. Това е феномен, който до голяма степен е наблюдаван във Франция, Германия и Обединеното кралство. Политическите кампании и проектите за работническа мобилизация на левите партии, организации и съюзи, напълно са изгубили контрола върху работническата класа през последните две десетилетия – независимо от националността и социалния статут на тези работници. Процесът на работническа демобилизация не започва с злонамерената реторика на антиимирантските кампании и силната критика срещу бюрократите от ЕС, както някой лесно може да си представи. Традицията в това отношение води началото си от провала да бъдат спечелени работниците – развитие, срещукоето италианската левица и различните профсъюзи са направили много малко. В това отношение най-парадоксалното нещо, с което трябва да се справяме е, че сезонните работници осъзнават своя нередовен статут на трудово експлоатирани, разбират, че страдат от всекидневни рискове и несигурност, но само поддържат експлоатацията си. Мнозина от тях изпращат пари обратно в родината си, други използват спечеленото, за да гарантират образованието на децата си. Трети се надяват да се установят в Италия и да имат по-добри перспективи, отколкото в родните си държави.
През 2017 г. вестник „Гардиън“ публикува задълбочена статия за румънски жени имигрантки в Сицилия, които са подложени на сексуални престъпления. Статията разкри, че тези престъпления са текли в продължение на години, но по различни причини не са били докладвани на полицията и че почти никой от италианските работодатели на тези жени не е бил осъден за тях. Какви реакции последваха от това сред държавните институции, гражданското общество и имигрантските общности? Какво е настоящото състояние на проблема?
Този репортаж от 2017 г. изведе на преден план добре познатата система на трудова експлоатация и подкопаване на трудовите права в земеделието, която остава свързана със старомодните местни правила и местните бизнес интереси. В Сицилия и в Калабрия, в провинция Рагуса и в Джоя Таура и Росарно, това е реалността, с която местните и сезонните работници се сблъскват. Т.нар. „капоралато“ е форма на нелегално наемане и експлоатация на работници във фермите чрез посредник, който координира и навигира между трудовите и собственическите отношения. В същото време дългите часове на работа и ниските заплати са само повърхността на този феномен.
Подобно на „Ад“ на Данте, под тази повърхност има много концентрични кръгове, през които се преминава, за да се достигне до своеобразно робство в ежедневието на работниците. Нещо повече, много жени мигрантки без документи преживяват сексуално робство под формата на насилствена проституция през нощта. Други са третирани зле и често им се посяга сексуално от „капоралите“ (посредниците). Ежедневието на работниците е организирано в периферията на селските общества: живеят в бараки без добри хигиенни условия, електричество и основни мебели. Спорна проява на тази експлоататорска система е, че мнозинството от работниците във фермите оправдават и дават легитимност на „капоралато“. Това е единствената им възможност да спечелят нещо. Има парадокс и тук: дали да говорим от името на експлоатираните работници, независимо, че те самите не желаят да го правят? Или напротив, трябва да чакаме те сами да проговорят за злоупотребите, въпреки че е известно, че не разполагат с инструментите за това?
Видяхме как Австрия скоро потвърди, че е наела 200 медицински сестри от София и Тимишоара. Примерът само разкрива пълната неподготвеност на богатите държави в Европа да предотвратят днешната криза. Той показва и как различни сегменти от мигрантската работна ръка са експлоатирани дори преди да започнат работа. Те са в крайна сметка на милостта на капитала и на приливите и отливите на глобалния пазар.
Заради избухването на епидемията от COVID-19 кметът на Бергамо Джорджо Гори и Тереза Беланова – министърът на земеделието (която е бивш работник във ферма), изразиха своята загриженост относно ограниченията в пътуванията, които биха могли да имат негативно въздействие върху италианското земеделие, тъй като сезонната вълна от работници във фермите от Източна Европа няма да може да отиде на полетата. В момента земеделският министър се опитва да убеди правителствената коалиция да приеме закон, който регулира и признава статута на сезонните работници и техните трудови права. Не съм много ентусиазиран за това, защото виждам пореден опит за допълнителни печалби чрез поредна вълна от сезонни работници.
Вместо да се радвам за правното признаване на сезонните работници и на местните работници във фермите, според мен трябва да бъдат зададени някои въпроси. Защо регулирането на сезонните работници и техните трудови права бе поставено на изчакване толкова дълго време, само за да се обсъди в условията на дълбока икономическа криза, която със сигурност ще пренареди трудовите отношения и производствените процеси? Щом местните и сезонните работници от Румъния, България и други страни получават признание на своите трудови права, защо това не бе направено по-рано? Дали работниците във фермите, селяните, берачите на плодове и сезонните работници наистина заслужават да бъдат признати юридически или те са просто средство, за да може един голям сектор от икономиката като земеделието да оцелее в условията на дълбока криза?
Северната част на Италия е силно поразена от епидемията от коронавирус. Колко сериозна е ситуацията в Южна Италия? До каква степен уязвимите части от населението, включително българските и румънските имигранти, са застрашени от болестта? Достатъчни ли са социално-икономическите мерки на италианското правителство в подкрепа на тези групи от населението?
Като цяло южните региони имат много по-малко случаи от северните. Изглежда е възможно да си представим летен сезон в Южна Италия малко по-добър от това, което очаквахме преди няколко седмици. Италия по принцип е свързвана с това географско разделение. Никой не може да го отрече. Дори южните италианци не го отричат. Кризата, причинена от COVID-19, показа още веднъж разделението между индустриален и иновативен Север и традиционен, „изостанал“ Юг. Преди няколко дни Виторио Фелтри – главният редактор на „Либеро“ – добре известен вестник в Северна Италия, коментира ситуацията в Южна Италия, като изтъкна „социалната малоценност“ на южните италианци. Антонио Грамши – наред с много други автори, е писал обширно за т.нар. „южен въпрос“. Всички знаят, че тази „изостаналост“ е приписвана исторически на южните италианци, за да оправдае големите структурни и икономически различия в страната.
Независимо от това, състоянието на извънредно положение не представлява криза само по себе си. Но то води всеки от нас в нова посока. Принудени сме приемем определено бъдеще за нашето ежедневие. Реорганизацията на трудовите отношения и на труда след пандемията ще създаде условия за нови форми на подчинение и политическо опитомяване на много социални групи. Докато социалното дистанциране ще ограничи повече пространствата конфронтация и политически спорове в името на човешката сигурност, местните и сезонните работници, които обикновено са наемани на черния пазар и са зле образовани, ще понесат повече от други групи тежестта на жертвите, на маргинализацията и на социалното изключване. Воденото от капитализма глобално общество ще се възстанови чрез нови методи на производство и преоценяване на труда, на уменията и на услугите, превърнали се в „незаменими“, след като се премине към различи форми на „умна работа“. Колко души няма да успеят да се приспособят или ще бъдат покосени от вируса? В Италия тази криза разкри уязвимостта на скритите социални групи, чиято уязвимост на експлоатация в „пост-пандемичният сезон“ може да бъде дори по-лоша от вече съществуващите механизми за трудова експлоатация. Отново, комбинацията от расови, национални и културни фактори ще се използва, за да бъдат отречени трудовите права и за да се наложат нови властови отношения. Например, нещо типично за Южна Италия е, че патриархалните общества държат жените по-далеч от вземането на решения. В същото време земеделските работници ще останат подчинени на своите работодатели и т.н.
Друга посока на Вашите изследователски дейности са междукултурните връзки. Вие сте изследвали исляма в съвременна Югоизточна Европа. На Запад тече голямо демонизиране на исляма. Какво не се разбира добре за тази религия в Европа? Трябва ли да построим стена между нашия свят и Близкия изток или напротив, има ли смисъл да бъдем отворени и да подходим към него?
Хората, които демонизират исляма, нямат представа от него. Тяхното разбиране за исляма се базира основно на стереотипните образи за ислямисткия тероризъм и за различните форми на радикализация, която за съжаление са широко разпространени в Италия, във Франция и в Германия. Кризата с COVID-19 изтри бързо „ислям“ и „тероризъм“ от политическия дневен ред и от дискурсивните стратегии на голям брой политически партии в Европа и на други места. Тероризмът престанал ли е да бъде опасност за сигурността на Запада?
В Западна Европа като цяло и особено в Италия политиците говорят за „Европа“ без да разбират, че в югоизточните страни мюсюлманите са членове на национални малцинства. Антиимигрантската реторика не е насочена към тези сегменти от югоизточноевропейските общества, защото те вече живеят в своите страни на раждане. Така че няма нужда от каквито и да е стени. Доказано е, че маргинализацията задвижва радикализация, особено в страни, където мюсюлманските общности могат да представляват целева група. Това се случи през 2014 г. в Пазарджик, например. Може да се случи в ЕС, ако не успеем напълно да интегрираме мюсюлманските общности в европейския проект. Защо България да трябва да признае религиозни права и права на малцинствата, а Италия да не трябва? Докато Европа се проваля с интеграцията на мюсюлманските общности в своята европеизация, европейският проект няма да успее.
