В категории:Свят

Депресиращата безизходица пред Италия

Политическата обстановка в Италия е тягостна – радикализираща се десница, разбит център и напълно маргинализирана левица.

Макар политическата левица в Италия да е в ступор, сред обществото има сили за съпротива – както се вижда от масовите демонстрации срещу фашисткото насилие и расизма. Снимка: express.co.uk

Лоренцо Зампони, Jacobin

Изборите в Италия се превърнаха в поредния епизод от продължаващата политическа дестабилизация на Запада. Навсякъде в Европа и Северна Америка лявоцентристките партии се сриват, масовата подкрепа за традиционното дясно ерозира и нови популистки претенденти са във възход.

При предишните парламентарни избори Движението „Пет звезди” (M5S) триумфално влезе на политическата сцена, а крехката двупартийна система на Италия се разпадна. Популистката формация, изградена върху омразата към политическата „каста”, критиката към корупцията и една техно-утопична идеология, се издигна от нищото и през 2013 г. спечели 25% от вота. На тазгодишните избори тя спечели 32.7% от гласовете, с което се превърна в най-голямата партия в италианския парламент.

Демократическата партия (PD), която предвождаше правителството през последните пет години, се срина до 18.7 на сто. Дясната коалиция си осигури подкрепата на общо 37% от избирателите, но резултатите показаха радикално разместване между съставните ѝ части. Неолибералната формация на Силвио Берлускони Forza Italia, която в продължение на 25 години бе водеща сила в дясно, спечели 14% от гласовете, а Lega (Лига) на Матео Салвини, която в миналото настояваше за автономия на Северна Италия, а сега е моделирана по примера на френския „Национален фронт”, увеличи подкрепата си до 17.4%. По-малкият им съюзник – постфашистката Fratelli d’Italia („Италиански братя”) – също засилва позициите си с 4.3%.

В другия край на политическия спектър се вижда пълен провал.  Коалицията „Свободни и равни” (LEU) включваща наскоро отцепили се от PD социалдемократи и по-малката партия Италианска левица (SI), си осигури едва 3.4% от гласовете, колкото едвам да влезе в парламента. Potere al Popolo (PAP, „Власт на народа”), родена от съюз между различни колективи и малки комунистически партии, събра едва 1.1% и не вкара свои представители в парламента.

Поради това следизборният пейзаж в Италия включва не само триумфиращите „Пет звезди”, но и разсипани лявоцентристи, радикализираща се десница и напълно маргинализирана левица. Тази ситуация произхожда от специфичните форми, които прие икономическата, социална и политическа криза в Италия след 2008 г. Макар и да не бе ударена от внезапни мерки за остеритет, постепенното икономическо западане на Италия произведе сред обществото една смесица от примирение и гняв, неразривно свързани с обичайното недоверие към политиката, което нараства още след скандалите в началото на 90-те. На тези избори гласоподавателите изразиха в най-голяма степен разочарованието си.

Руините на лявоцентризма

Без съмнение най-големият губещ от изборите бе Демократическата партия. Макар да е основен наследник на Италианската комунистическа партия (PCI), през последните две десетилетия PD се трансформира първо в социалдемократическа, а след това и в либералнодемократична сила.

Заедно с коалиционните си партньори, партията спечели само 22.9% от вота и изгуби 2.5 млн. избиратели спрямо 2013 г. – дори след като погълна пропазарните центристи, които някога бяха предвождани от Марио Монти. Това представлява най-лошият резултат на лявоцентристкия блок след 1946 г.

Това поражение на първо място принадлежи на Матео Ренци, 43 годишният лидер на PD, бивш премиер и перфектно въплъщение на прегръдката на лявоцентристите с прогресивния неполиберализъм. Ренци бе първият лидер на PD, идващ не от структурите на някогашната PCI, а от християндемократични среди. Той приравни партията повече към центризма на Еманюел Макрон, отколкото към каквито и да е социалдемократически традиции. С противоречивите си реформи той също така поведе война срещу голяма част от електората на собствената си партия, включително синдикатите и учителите.

След като избирателите отхвърлиха предложените от него конституционни реформи през декември 2016 г., сега отхвърлиха и самия него. В продължение на години италианският медиен елит величаеше бившия кмет на Флоренция сякаш е някакъв нов Джон Кенеди, способен да привлече широка подкрепа за една модернизирана левица, която най-после се е освободила от мъртвото тегло на старата социалдемокрация. А сега Ренци бе принуден да се оттегли от лидерското място в партията.

Задвижващата сила на PCI, на работническото и демократичното движение изглежда се е изтощила, може би завинаги. В традиционните пространства на масовия електорат – работните места, училищата, университетите, обществените организации, синдикатите – безпрецендентно голям дял от хората решиха, че вече няма да подкрепят „партията”. Картата на изборните резултати показва, че историческите „червени региони” в Централна и Северна Италия (Емилия Романя, Тоскана, Умбрия и Марче) вече са сведени само до няколко провинции.

Представянето на Демократическата партия е пореден пример за „Пасокификация” – когато една традиционна лявоцентристка партия се срине заради ролята ѝ в налагането на строги икономии. В това отношение Италия следва приблизителния ход на събитията в Испания, Франция, Германия и Холандия.

Изчезналата левица

Макар той без съмнение да споделя вината, Матео Ренци не може да бъде използван като единствена изкупителна жертва за проблемите на демократите. Неговият стил, имитиращ личната и авторитарна форма на партийно лидерство на Берлускони, със сигурност е допринесъл за непопулярността на партията. Същото може да се каже и за явното му презрение към собствената му партийна база. Това обаче не може да обясни мащаба на колапса. И още по-важно – това не обяснява защо избирателите, изоставили PD, също така отхвърлиха най-директния ѝ конкурент – „Свободни и равни” (LEU).

Листата на LEU бе съставена от малката партия Италианска левица и социалдемократическото крило на PD, включващо бившия партиен лидер Пиер Луиджи Берсани, бившия премиер Масимо Далема и президентът на Тоскана Енрико Роси. Лидер на новото обединение стана Пиеро Грасо, президент на Сената и бивш съдия антимафиот. „Свободни и равни” се целеше в лявоцентристките избиратели, разочаровани от Ренци и изгубили доверие в PD. Както Берсани често е повтарял: „Нашите хора избягаха в пустошта и ние трябва да отидем и да ги намерим”. За съжаление тези избиратели не искаха да бъдат намерени – или поне не от LEU.

Силите, прехвърлили се от старата Комунистическа партия към PD, не се обърнаха към „Свободни и равни”. Това не би трябвало да е изненадващо: Ренци не бе единственият човек, тласкащ лявоцентристтите към неолиберализма. Ако самозваният нов Кенеди от Флоренция успя да тласне блока в тази посока, то това е защото тази трансформация вече присъстваше в политическото им ДНК.

Някои от лидерите на „Свободни и равни” направиха неокорбинистки завой и започнаха да се самокритикуват заради това, че в миналото са се придържали към неолиберализма от блеъристки тип, заявиха че се връщат към социалистическите принципи и т.н. Те вероятно бяха искрени, но този им ход дойде твърде късно, за да убеди както радикалните, така и центристки настроените избиратели.

Изборната платформата на LEU приличаше повече на тази на британските лейбъристи, отколкото на германските социалдемократи или френските социалисти, но включените в нея предложения не се видяха правдоподобни на мнозинството от левия електорат. От друга страна въпреки опитите на формацията  да успокои умерените избиратели, като се определи като „лявоцентриска” и като повтаря консервативната мантра „ще бъдем отговорни”, LEU продължи да изглежда прекалено радикално лява за този електорат.

Все пак коалицията спечели 1.1 млн. гласа, моето не е малко предвид мрачните тенденции в Европа. Няколкото избрани от LEU депутата – макар че повечето от тях са бивши членове на PD – ще бъдат единствената връзка между парламента и синдикатите, социалните движения и инициативи.

Въпреки това, изборният резултат представлява политически провал и край на определена част от историята. Италианската левица, от най-умерената до най-радикалната си форма, излезе от тези избори смазана. Както се случва и в най-добрите семейства, 25 години на лошо управление на наследството (в този случай – оставеното от Комунистическата партия) може да доведе само до разпиляването му. Мрачната картина включва и листата на Potere al Popolo, създадена миналия ноември като съюз между социалния център Je So’ Pazzo в Неапол, няколко комунистически формации като Rifondazione Comunista и други независими синдикати и колективи. Тази коалиция събра 370 хил. гласа или 1.1% – най-лошият резултат за италианската радикална левица досега.

Този резултат остави PaP извън парламента и осуети, поне в краткосрочен план, превръщането ѝ в италиански вариант на леви популистки движения като Подемос и Непокорна Франция. Potere al Popolo пострада от слабата си видимост и от цялостния контекст, в който медиите и голяма част от избирателите гледат дори на „Свободни и равни” като на опасен избор, стоящ твърде далеч от трите основни сили, борещи се за победата.

PaP все пак не трябва да бъде напълно отхвърляна. Опитвайки се да бъде едновременно популистка алтернатива за мнозинството и войнствен изразител на радикалните леви борби, PaP често бива принудена от обстоятелствата да дава приоритет на второто. Все пак натрупаният опит може да има значение. По време на изборите коалицията направи популисткия избор да избута настрана традиционните организации, символи и дискурс на радикалната левица за сметка на политика на участието, насочена директно към мнозинството хора – тези, които искат да имат работа, дом и пенсия. PaP също така избра по демократичен начин кандидатите си, поставяйки в центъра ново поколение, активисти – представители на прекариата, който плати най-висока цена за кризата. Коалицията също така залагаше на много прости и директни послания.

Макар това да не се отплати на изборите през март, би било преждевременно да кажем, че този опит е бил пълен провал. Но не можем да игнорираме очевидното – десетилетието на икономическа криза и остеритет сведе италианската левица до нещо, приличащо повече на маргинална културна тенденция, отколкото на съществена популярна сила.

След САЩ и Франция обръщането на италианските избиратели надясно бе очаквано със страх – но се осъществи само донякъде. Трите основни десни парии – Forza Italia, Lega, и Fratelli d’Italia привлякоха 12 млн. гласа. Това е повече от 10-те млн. по време на пика на кризата през 2013 г., но все още далеч от 17-те млн. гласа през 2008 г. и 18-те млн. през 2001 г., когато близо 50% от италианските избиратели предпочетоха десницата.

Очевидно коалицията, която доведе Италия до ръба на банкрута през 2011 г. (макар да налагаше икономии, почти толкова жестоки, колкото на последвалия я технократски кабинет), все още не е възстановила някогашната си популярност. Това се отнася и за физически и психически изтощения Берлускони – който все още има забрана да заема официални позиции заради присъдата за данъчни измами.

Така че десницата не е нараснала значително – но за сметка на това се е редикализирала. Лигата на Салвини, реформирана по модела на Националния фронт на Марин Льо Пен, спечели 17.4% от вота. Тази радикална, ултранационалистическа и антиемигрантска сила вече доминира дясното. Салвини вече не предвожда само италианската десница, но и италианската радикална десница, която е на най-силните си позиции от края на световната война.

Изборният успех дойде само няколко седмици, след като бивши кандидати на Лигата участваха в терористично нападение срещу имигранти. Макар медиите в страната да надценяват възхода на откровено фашистката десница (и двете неофашистки партии получиха под 1% от вота), мейнстрийм присъствието на Лига и Италиански братя значително се засили.

Огромната популярност на антиимигрантския дискурс – усилван от трите телевизионни канала, които Берлускони все още притежава – осигурява безпрецедентно отразяване и легитимиране на крайнодесните сили и техните най-насилствени проявления. Черна вълна се надига в Италия и други европейски страни, като прогресивният неолиберализъм и лявоцентристкия мейнстрийм се оказват напълно неспособни да я спрат.

Точно решението на Демократическата партия да изостави всякаква борба по отношение на икономическото преразпределение отвори вратата за десницата, която канализира значителна част от натрупания към елитите гняв на избирателите в собствения си кръстоносен поход срещу имиграцията, Европа и космополитизма.

Продукт на кризата

Десницата обаче не успя да излезе на първо място на изборите, което щеше да гарантира на Салвини премиерското място. Вместо това „Пет звезди” се превърна в най-голямата група в новия парламент, след като привлече 2 млн. избиратели повече спрямо 2013 г. Макар много от предишните избиратели на движението да са се прехвърлили към Лига, M5S абсорбира повечето от изгубените гласове на Демократическата партия.

Това е и най-лошият знак за историческото поражение на италианската левица: Изправени пред колапса на PD, избирателите ѝ не се насочиха към по-радикалните или по-умерените ѝ конкуренти вляво, а към сила, която стои извън културните традиции на работническото и демократично движение, извън концепциите за социализъм и дори прогресивен либерализъм, сила, която е крайно критична към синдикатите и колективните организации като цяло.

M5S вече има по-широко присъствие в Италия от която и да е друга сила и печели подкрепа сред хора от всички социални слоеве, групи и политически привързаности. „Пет звезди” има толкова ниска идеологическа наситеност, че може да привлече милиони гласове на лявоцентристи и дори от традиционната радикална десница – благодарение на неясни обещания за икономически растеж и масовото разочарование на избирателите от PD и политиката като цяло. Дори приемането на явно десни позиции по други въпроси като имиграцията не отблъсна този електорат.

В една страна с изключително висока безработица, обещанието на M5S за работа и гарантиран доход създаде впечатление сред избирателите, особено в южните региони. Посланията на партията съчетават нуждата от държавна защита в кризисни времена с антиправителствения дух, който характеризира много италианци. Обяснявайки проблемите в обществото чрез доминиращата „каста”, M5S ефективно насочи гнева от корупцията към „политиците”, като в същото време запази потенциално позитивна роля за държавата в икономическите въпроси.

Би било грешка M5S да се характеризира като ляв или десен популизъм, подобно на Подемос или Льо Пен. Тази партия е по-скоро резултат от особения начин, по който италианците интерпретират и политизират кризата. В Италия кризата достигна пика си през 2011 г., когато правителството се ръководеше от Берлускони, а не от лявоцентристите. Остеритетът има дълга история в Италия (най-малкото от 1992 г.) и в страната не се е формирало масово движение, подобно на испанското 15-M, което да се съпротивлява на тези политики.

В Италия не се стигна до нужда от европейска финансова помощ, така че правителствата на страната не трябваше да преговарят с „Тройката”. Вместо това цяло поколение израсна с усещането, че западането на някогашната индустриална сила е неизбежно, тъй като в продължение на две десетилетия наблюдаваше единствено корупционни скандали, разрушили цялата политическа класа. В този контекст M5S е формата, която приема политическата алтернатива.

За „Пет звезди” „народът” са „честните граждани”, а „елитът” е представляван от „кастата на политиците”. Борбата срещу корупцията и правителственото прахосване е основната ос в публичната позиция на движението. Това бива свързвано с техно-детерминистичния футуризъм на партията, според който интернет ще позволи на всички граждани да изразяват себе си, а омразното посредничество на партии, синдикати и други организации ще стане излишно.

M5S дава израз на един спокоен и отговорен гняв. В него социалният конфликт е делегиран на парламента и няма нужда да се излиза по улиците. Той обещава да свали властта, без да пипа икономическата система. За да си осигури подкрепа, този мек популизъм заема прогресивни – а понякога и плахо кейнсиански – позиции по икономическите въпроси и консервативни позиции относно имиграцията.

А сега накъде?

Ако вземем предвид победата на „Пет звезди”, успехът на Лига и провалът на воденото от демократите правителство, реалните победители на изборите бяха възмущението, тихият гняв и ненавистта. Те не произвеждат конфликт, но несъмнено изискват промяна и радикализъм. Отхвърлянето на резултатите просто като възход на по същество фашистка десница би било повърхностно, макар че такава гледна точна съдържа част от истината. Гласовете за M5S също така са израз и на чувството за безсилие сред тези, които се противопоставят на неолиберализма на PD, но не са открили друга достоверна алтернатива. В десетата година от кризата, на фона на растящата бедност и намаляващите спестявания, избирателите вече не искаха да чакат малките алтернативни сили да пораснат – те искаха смяна на правителството, веднага.

Изборните резултати предопределяха нуждата от коалиция. Лидерът на „Пет звезди” Луиджи ди Майо можеше да избира между коалиция с демократите и „Свободни и равни”, насочена към икономическото преразпределение и стимули, или антиимигрантска коалиция с Лига на Салвини, който предлага съчетание между своя национализъм и пропазарния либерализъм по модела на Доналд Тръмп. След два месеца на преговори в крайна сметка бе избран вторият вариант.

Успехът на десницата и M5S изисква от италианските социални движения – които са далеч по-жизнени от политическата левица – да се превърнат в референтни точки за по-голяма част от населението, отколкото обикновено ангажират. Притисната между избора да се превърне в популистка алтернатива на M5S и да събира разочарованите лявоцентристки избиратели, италианската левица се опита да се бори на всички фронтове, но никоя от стратегиите не доведе до успех.

На фона на това обаче има раздвижване. Движението за правата на жените, масовото участие в конституционния референдум от 2016 г., възстановяването на трудовите борби (както в традиционни, така и в нови форми) и вълната от антифашистки реакции след стрелбата по имигранти – тези събития показват, че макар италианската политическа левица да е обездвижена, обществото не е.

Години наред „Пет звезди” действа като упойка за социалния конфликт в Италия, но тази ситуация няма да продължи вечно – особено след като партията оглави правителство.

Оставете коментар