В категории:Анализи / Избрано / Интервюта / Свят

Украйна на ръба

Политическият живот на страната е доминиран от олигарси, по улиците господства крайната десница и не се вижда светлина в края на тунела, казва социологът Владимир Ищенко

Петро Порошенко има слаби шансове да спечели изборите, поради което залага на национализъм и страх. Снимка: Wikimedia Commons

Когато Съветският съюз се разпадна през 1991 г., икономиките на бившите републики започнаха свободно падане. Украйна – най-населената от новите държави след Русия – не беше изключение. Средните доходи и очакваната продължителност на живота спаднаха, а насилието и престъпленията се увеличиха. В СССР Украйна бе център на тежката индустрия, но през 90-те индустриалните съоръжения бяха разпродадени на безценица на хора, свързани с политическата власт. След 1994 г. управлението бе поето от президента Леонид Кучма, бивш управител на фабрика, който се опита да играе едновременно и с Русия, и със Запада, но в крайна сметка се провали.

В началото на новото хилядолетие икономиката на Украйна се стабилизира – но повечето украинци си оставаха отчайващо бедни, а съмнителното богатство на едно дребно малцинство подхранваше масова убеденост, че ресурсите на страната са били окрадени. Постепенно Кучма започна да се възприема като емблематичен за тази кражба. В съседна Русия хаосът и сравнителната отвореност от 90-те отстъпваха на новия авторитарен ред на Путин, като политическите свободи бяха изтъргувани срещу някаква стабилност.

Постепенно стана видно, че в Украйна няма да има подобна консолидация. През декември 2000 г. изтекоха записи, в които президентът Кучма обсъжда отвличането на журналиста Георги Гонгадзе, както и укриване на печалби от корупционни схеми. Последвалите протести бяха потушени и Кучма се задържа на власт, но с това бе положена основата на по-мащабни протести – т.нар. “Оранжева революция”.

Тя се разви четири години по-късно заради обвиненията в изборни измами в полза на Виктор Янукович, който трябваше да наследи Кучма на президентския пост. Повторното провеждане на изборите даде властта на клонящия към Запада Виктор Юшченко. Неговият мандат се характеризираше с известен икономически растеж, съчетан с растящо неравенство, и съвпадна с финансовата криза от 2008 г., в резултат на която обикновените украинци обедняха още повече. При следващите избори от 2010 г. Юшченко загуби от опортюнистичния Янукович. Той бе посочил, че ще подпише споразумение за асоцииране с Европейския съюз, но през есента на 2013 г. се огъна под натиска (а и стимулите) на Путин и промени мнението си. Площадът на Независимостта в Киев отново се изпълни с демонстранти, което в крайна сметка доведе до свалянето на президента от власт.

Социологът Владимир Ищенко е свидетел на протестите през последните две десетилетия и стана изявен анализатор на протестите на Майдана през 2013-2014 г. В това интервю за списание Jacobin той обсъжда наследството на “Майдана” и събитията от последните пет години, както и предстоящите през 2019 г. президентски и парламентарни избори я страната.

Владимир Ищенко. Снимка: Фейсбук/Нови Леви Перспективи

В края на февруари 2014 г., когато властта в Киев бе поета от постмайданска временна администрация, вие написахте, че новото правителство “вероятно само ще влоши” ситуацията с бедността и неравенството, които формират “основата на преобладаващата корупция в Украйна”. Казахте и че “социално-икономическите искания на майданското движение са подменени с неолибералния дневен ред на новото правителство”. Какви бяха тези искания и постигнат ли е някакъв прогрес в това отношение?

“Искания” всъщност не беше най-добрата формулировка – по-точно би било да се говори за оплаквания. Някои от оплакванията, които накараха много украинци за излязат на улиците през 2013 г. бяха социално-икономически в същността си. Проучванията сред протестиращите показваха, че най-споделяните притеснения бяха относно корупцията. Мнозина също така свързваха Европейския съюз със собствените си стремежи за по-висок жизнен стандарт, работни места, за “нормален” живот. Но проблемът бе, че този тип оплаквания не бяха формулирани в някакъв ясен, прогресивен дневен ред. Политическото представителство на протестното движение варираше от дясно до крайно дясно.

Разбира се самите протести включваха масова мобилизация на обикновени граждани. Но определени организации изиграха особено важна роля в поддържането на тази мобилизация и координиране на мащабната протестна инфраструктура, обхванала различни региони. Организираната част от Майдана включваше три опозиционни партии. Две от тях бяха партиите на Тимошенко и Кличко. Дори само фактът, че е по-просто тези организации да се идентифицират с имената на лидерите, вместо с идеологиите им, вече казва много за украинската политика. Те представляват преди всичко интересите на специфични финансово-индустриални групировки (често наричани “олигарси”). В политическо отношение тези партии могат да бъдат много опортюнистични и да се нагаждат между различни видове популизъм, преди да приемат неолиберализма, след като веднъж са дошли на власт.

Третата партия от майданската коалиция обаче бе по-идеологическа – радикалните украински националисти от крайнодясната “Свобода”. По-екстремистки, но маргинални радикални националистически групировки се обединиха под чадъра “Десен сектор”. Имаше и редица подкрепяни от Запада НПО-та, някои фокусирани върху човешките права, други върху неолибералните реформи, трети върху борбата с корупцията. Нито НПО-тата, нито партиите можеха да формулират какъвто и да е прогресивен, егалитарен дневен ред. От самото начало на протестите бе съвсем ясно, че дори прогресивните либерали са малцинство, да не говорим за социалистите. Те бяха съвсем слабо организирани и нямаха значимо влияние нито върху развитието на протестите, нито върху идеологическото им рамкиране. Те имаха по-важна роля в рамкирането на протестите за пред части от западната публика – някакъв вид пожелателно мислене, фокусиращо се върху най-прогресивните елементи от движението, но не и върху далеч по-силните реакционерски елементи. От самото начало бе явно, че ако майданските протести успеят, те ще доведат десните опозиционни партии на власт.

В петте години след това наблюдаваме как Украйна става по-бедна. Международният валутен фонд наскоро обнови глобалните си статистики за БВП на глава от населението и Украйна вече се нарежда на последно място в Европа. Единствените стани, които са още по-ниско в класацията, са от Субсахарска Африка и Югоизточна Азия. Украйна е най-северната част от “Глобалния Юг” – и то не само по отношение на икономическите статистики. Икономическата ѝ структура също е по-типична за Третия свят: експортно ориентирана и фокусирана основно върху суровините. И за разлика от Югоизточна Азия, Украйна не се индустриализира, а се деиндустриализира – особено защото най-напредничавите части на украинската промишленост, наследени от Съветския съюз и обслужващи предимно пазарите на бившите съветски републики, бяха засегнати от въвеждането на „дълбока и всеобхватна зона за свободна търговия“ с Европейския съюз.  Тези производства обикновено не са конкурентоспособни на световните пазари. Освен това значителна част от индустриите се намират в Донбас, където бушува война.

Украинската политика също не изглежда като да се движи към европейските норми. Олигарсите доминират мейнстрийм политиката и притежават всички големи телевизионни канали – независимите медии остават маргинални. Паравоенните групировки играят в украинската политика роля, невиждана в която и да е друга страна в Европа – ситуацията прилича много повече на Латинска Америка или на Субсахарска Африка.

Когато протестите през 2014 г. достигаха своето кресчендо вие написахте, че “майданското движение трябва решително да се разграничи от крайната десница” и предупредихте, че “макар крайнодесните да не доминират като брой на площада… неофашистите биват нормализирани като легитимна част от движението”. До каква степен ултранационалистите успяват да задържат позициите си?

Крайната десница не успя да капитализира протестите по парламентарни критерии: „Свобода“ изгуби депутатски места през 2014 г., а Десен сектор не влезе в Радата (с изключение на мажоритарни кандидати), макар че имат шанс да го направят на насрочените за есента на 2019 г. парламентарни избори. Крайнодесните партии разговарят за обединение в общ националистически блок, който би имал много добри шансове за влизане (макар че засега не успяват да се споразумеят за общ кандидат на президентските избори, които ще се проведат преди това).

Много хора настояват, че липсата на парламентарно представителство означава, че цялото говорене за украинските фашисти и крайно десни е просто руска пропаганда. Но това е погрешно – на извънпарламентарно ниво радикалните националисти са станали много по-силни. Никоя партия или коалиция от либерални НПО-та не не може да мобилизира толкова хора по улиците, колкото радикалните националисти успяват на ключови за тях дати. Сред тях е деня на Украинската въстаническа армия, който след Майдана бе обявен за национален празник, както и рождения ден на Степан Бандера (лидер на украинските националисти по време на Втората световна война, когато неговото движение провежда етническо прочистване на полското население в Западна Украйна и си сътрудничи с нацистите в Холокоста). Националистите събират десетки хиляди на тези шествия, което е несравнимо с всякаква мобилизация, на каквато са способни либералите.

Радикалните националисти също така се сдобиха с оръжия и след началото на войната в Донбас сформираха много от най-изпъкващите доброволчески батальони. Най-важният сред тях е „Азов“, който започна като батальон, а днес вече е полк. През 2014 г. те представляваха по-независими, автономни сили, но постепенно правителството се опита да ги инкорпорира в официалните структури. „Азов“ вече официално се води полк в Националната гвардия. Това бе “необходимо”, за да има поне някакъв контрол над тези отряди, но също така означава, че вече имаме идеологически националисти в официалните правоприлагащи структури. Това води до много опасни последствия като например отношението на полицията към националистите, нападащи малцинства – те не се намесват сериозно, а понякога дори помагат на националистите и обвиняват жертвите. Това е само един от примерите как престъпленията на крайната десница биват прикривани. Сегашният зам.-шеф на националната полиция е бивш неонацист, който е бил заместник командир на „Азов“. Човек на толкова висока позиция е очевиден актив за „Азов“ и другите радикални националисти.

Някои либерали се опитват да спорят, че националистите в Украйна не са важни, че са ирелевантни, че не са представени в парламента – и ги сравняват с изборните резултати на организации като Национален фронт във Франция или „Алтернатива за Германия“. Те казват “Виж само, Льо Пен има над 30% на изборите, а украинските националисти дори не успяха да влязат в парламента!”. Но тук идва логичният въпрос: колко батальона има Льо Пен? Николко. В Украйна всяка малко или много важна дясна партия си има въоръжено крило, което би било много важен фактор в случай на тежка политическа криза – това е ресурс, който те биха могли да използват, ако не за вземане на властта, то за оказване на влияние върху състава на правителството и върху изборните резултати.

Сред либералите има силна тенденция да не признават този проблем, да оправдават националистите, да омаловажават заплахата – защото видиш ли противното ще е в полза на руската пропаганда. Това е много опасна позиция, която помага за прикриване на националистическото насилие. Възмутително е, че уважавани либерални медии като Би Би Си Украйна са отразявали благоприятно неонацистката групировка C14, чиято основна дейност е да тормози и тероризира опозиционни журналисти, блогъри и граждани. През 2018 г. тази групировка осъществи серия от атаки върху ромски лагери. Въпреки това те са отразявани предимно със симпатия, мейнстрийм журналистите се опитват да оправдават действията им, да им намират извинения. Казват, че те може би просто правят това, което държавата не прави – че държавата не репресира тази “пета колона”, тези проруски сепаратисти, така че тези млади “радикални патриоти” просто вършат нейната работа. Което, разбира се, води до легитимация на още по-мащабно крайнодясно насилие.

Това прави много трудно и формулирането на проблема за западна аудитория, тъй като постоянно се сблъскваш с т.нар “приятели на Украйна”, които те атакуват като руски пропагандист. Всъщност, след като местната опозиция срещу радикалните националисти е толкова слаба, то западните НПО-та, международните организации и дори западните правителства биха могли поне да повдигнат въпроса с нарушенията на човешките права. Те например натискат силно Украйна за корупцията, което принуди правителството да създаде система от антикорупционни институции. Но същевременно не използват тежестта си, за да осъдят радикалните националистически групировки, осъществяващи насилие срещу политически, сексуални и етнически малцинства.

През ноември 2014 г. вие отбелязахте, че “крайнодясната партия Свобода (както и Десен сектор) може да започнат да критикуват новото правителство не само с националистически аргументи, но и като подчертават влошаващата се икономическа ситуация”. Крайнодесните наистина често съчетават насилническия си фанатизъм със сравнително прогресивни икономически позиции. От една страна тези групировки са замесени в брутални атаки срещу представители на малцинствата, но от друга страна си изграждат репутация, че помагат на бедни общности. Има ли урок за лявото тук?

На първо място е важно да се разбере, че радикалните националисти нямат чак такава масова подкрепа. Може да изглежда изненадващо, но те имат по-голяма легитимност сред “гражданското общество”, отколкото сред украинското общество като цяло – много от т.нар. “украински либерали” на практика са просто умерени националисти.

Електоралната подкрепа за крайнодесните партии, дори те да успеят да се обединят, ще е в рамките на 5-10 процента. Тук става въпрос за подкрепа към партиите, но подкрепата към някои идеи на националистите ще е по-висока. Причината за тази ниска изборна подкрепа е това, че политиката е доминирана от олигархични партии, разполагащи с далеч по-големи ресурси, контрол над медии и пари, които могат да вложат в предизборни кампании. През 2014 г. олигархичните партии възприеха националистическо-патриотичната реторика. Вероятно не изглеждаше особено смислено да гласуваш за радикални националисти, ако т.нар. “центристи” говорят за същите неща. Олигархичните партии са доста добри и в овладяването на социал-популистката реторика. Изглежда сякаш нито „Свобода“, нито другите крайнодесни партии могат да предложат каквото и да е различно. Главният популистки кандидат в момента е Юлия Тимошенко – тя е и най-вероятния победител на следващите избори. Тя е доста силна в социалния популизъм, критикува високите цени и дори говори за прекратяване на сътрудничеството с МВФ. Когато има такива хора – отдавна позиционирани в украинската политика, разполагащи с ресурси и подкрепа от някои олигарси – то крайната десница не може да предложи нищо различаващо се, дори ако говорят и за социално преразпределение.

Това е и урок за лявото. Често се казва, че говорейки за политиките на идентичността, западната левица е забравила за материалните социално-икономически проблеми, и че в това се крие причината за възхода на крайната десница – работниците започват да гласуват повече за радикални националисти, отколкото за леви партии. Украйна всъщност дава друг урок: че лявото трябва да предлага истинска радикална алтернатива по отношение на социално-икономическите политики, а не просто някакви повърхностни популистки искания. Този тип искания лесно могат да бъдат взети на въоръжение от крайната десница и от десните популистки партии. И ако те успеят да се възползват от по-голямата си разпознаваемост и ресурси, от по-доброто отношение към тях от част от медиите, могат лесно да изпреварят популистката левица. Така че е важно лявото да разработи ориентиран към бъдещето, последователен, прогресивен дневен ред за радикална социална промяна.

За украинските леви вероятно са далеч по-релевантни уроците от левицата в Латинска Америка, отколкото тези от сегашната западноевропейска левица. Ние не можем просто да копираме тактики и реторика от Корбин или Бърни Сандърс, „Подемос“ или „Сириза“, защото тези партии оперират в либерално-демократични режими. Украинският режим определено не е либерално-демократичен – той е все по-авторитарен, националистически и антикомунистически. В такава ситуация, опитът на латиноамериканската левица – бореща се с проамерикански десни диктатури през 70-те и 80-те, не задължително чрез въоръжена борба, а основно чрез сформиране на широки демократични фронтове – би могъл да е много по-уместен за нас.

Има ли нещо, което украинската левица би могла да научи от крайнодесните по отношение на ангажирането с най-бедните слоеве?

Не съм убеден, че отношенията с най-бедните украинци наистина представляват особено важна част от успеха на крайната десница. „Свобода“ наистина се опита да сформира паравоенни групи, които да проникнат в гражданското общество и да отговорят на масовите нужди чрез своите идеологизирани обществени и културни организации. Но по-важен фактор бе готовността и способността на крайната десница за насилие. Като цяло украинската политика преди Майдана не бе никак насилствена. Преди 2014 г. не сме имали нищо подобно на, да речем, протестите на “жълтите жилетки” във Франция. Това означава, че двете поколения украинци, родени след 1950 г., нямаха директен опит с масови войнствени протести. Най-насилственото събитие в Украйна преди Майдана бе през 2001 г. по време на опозиционната кампания срещу тогавашния президент Леонид Кучма. Сблъсъците траяха един-два часа и в тях бяха въвлечени няколкостотин души, основно радикални националисти и полиция.

Радикалните националисти имаха най-много опит с насилието сред всички групи протестиращи и идеологически течения на Майдана. Те използваха тези си способности, когато се отвори възможност за ескалацията на насилието – което бе резултат както от необичайните репресии на правителството, така и от неспособността на умерената опозиция да предложи някаква ефективна ненасилствена стратегия срещу управлението на Янукович. В този момент се намесиха радикалните националисти, чийто опит в насилието, политическата им организираност и радикалната идеология им позволиха да поемат ролята на насилствен авангард на движението. Насилието е най-важният ресурс, на който се основават ограничената им популярност и успехи. След Майдана те бяха готови да тръгнат на война, да сформират батальони, да се бият – което също спомогна за легитимността им сред украинското гражданско общество: те са “героите”, които се сражават за Украйна. Готовността за упражняване на насилие бе вероятно много по-важна от работата им с бедни украинци: не мога да кажа, че те дори са имали някаква последователна стратегия в това отношение, или че реално са направили нещо важно.

Поетът Сергей Жадан наскоро каза, че в Украйна “можеш да наречеш левичар всеки, когото не харесваш; това е много лесен начин да накърниш някого”. И наистина, в същата дискусия, в която участваше той, директорът на известно НПО Олександър Шушко се опитваше да приравни “крайно лявото” с крайно дясното. Набират ли сили подобни опити да се дискредитира самата идея за левица?

Като цяло да. Това наистина е много популярна позиция в “гражданското общество”, което обикновено е силно антикомунистическо. Когато правителството започна своите декомунизаторски политики – преименуване на улици и градове и премахване на останалите съветски паметници – това срещна много малко публична съпротива. Тези политики положиха основата на забраната на Комунистическата партия в Украйна. Иронията с тази забрана е, че тази партия не бе нито комунистическа, нито представляваше заплаха по какъвто и да е начин – тя бе просто много лесна изкупителна жертва, която никой не би защитил. Мнозинството от украинското “гражданско общество” прие като даденост, че тези действия са разумни, макар да ставаше въпрос за забрана на опозиционна партия – нещо, което не би трябвало да се случва в една демократична система на управление. Това бе партия, привлякла 13% от гласовете на изборите през 2012 г.

В момента лявото в Украйна не съществува политически и така се превръща в изкупителна жертва, в празен етикет, върху който някои групи проектират всичко, което е лошо. Националистите много често атакуват левицата, но под “левица” те разбират всеки, който се обявява в защита на човешките права, правата на малцинствата, който подкрепя LGBT хората. Но субективно погледнато, повечето от тези хора са либерали, често дистанциращи се от западните леви партии. Много от тях дори споделят популярните конспиративни теории, че левицата е проруска и Кремъл ѝ плаща, за да подкопава западните правителства.

Като се има предвид колко е лесно в Украйна всеки открито ляв политик да бъде опетнен като бъде свързан със съветското минало, трябва ли възникващите леви групи да изоставят традиционните леви образи и реторика, и да изградят нов говор и естетика, в които да поставят радикалните си социални искания?

Проблемът не се свежда само до естетиката, и дори не е проблем с избора, който могат направят левите, тъй като комунистическите символи вече са забранени – използването им би дало основание за наказателно преследване. Вече има някои нелепи случаи, при които хора са осъдени на години пробация заради използване на лозунги от съветската ера във Facebook. Това не е систематично, но понякога се случва.

Забраната на Комунистическата партия минимализира обществената ѝ активност. Активността на всякакви други леви групи също е минимална. Трудно е дори да се проведе публично събитие, без да се крие мястото. Обикновено имаме предварителна регистрация и се опитваме да проверяваме хората, желаещи да присъстват, и пращаме адреса само на тези, за които сме сигурни, че не са радикални националисти и няма да издадат мястото. Така че става въпрос за полутайна активност.

Поради това не считам, че проблемът се свежда до естетиката. Защото дори тези групи, които се опитват да бъдат възможно най-проукраински и антикомунистически, докато изказват леви идеи, си остават неуспешни – те са също толкова маргинални, колкото останалата част от лявото. Проблемът вероятно е по-общ: репресивният политически режим, силните десни паравоенни групировки, липсата на ресурси, слабостта на работническите или каквито и да е други масови движения. Всичко това затваря политическото ляво в маргинална ниша.

На 26 ноември бе обявено тридесетдневно военно положение в голяма част от Украйна, след като три съда от военноморските ѝ сили бяха обстрелвани от руски кораби. Как интерпретирате причините за тази ситуация и как ще се отрази това на президентските избори, насрочени за 31 март?

Самият инцидент се дължи или на глупостта на някои от замесените, или на умишлена провокация от страна на украинските кораби – което има възможна връзка с президента. Дори да не приемаме руската анексия на Крим и всичките ѝ последствия, това не означава, че можем да игнорираме реалността на руския контрол над Кримския полуостров и околните води на Черно и Азовско море. Но ето, че тези украински кораби се опитаха да игнорират този факт.

Но проблемът не е толкова в това какво точно се е случило, а как бе използвано от президента. Същия ден той свика среща на Съвета по сигурност, който предложи въвеждането на военно положение. На следващия ден парламентът отхвърли оригиналното предложение – военно положение на цялата територия на страната за два месеца – защото това би означавало отлагане на президентските избори. Всъщност изглеждаше, че и западните лидери, с които се консултира Порошенко, също са много притеснени от тази възможност.

В крайна сметка парламентът гласува за военно положение само в регионите по границата с Русия, Черно и Азовско море, както и в Приднестровието – основно региони, в които мнозинството граждани са опозиционно настроени и не подкрепят президента.

Някои политици описаха това като победа за украинския парламент – че не е било позволено на президента да извърши военен преврат. Фактът обаче е, че военно положение в каквато и да е форма бе ненужно, защото липсваха сериозни основания да се вярва, че заплахата от Русия ще нараства. През последните години имаше много други случаи, когато беше налице реална заплаха за украинската армия: тя претърпя тежки загуби през 2014 и 2015 г.. Но в тези случаи Порошенко не поиска военно положение, защото бе заинтересован от провеждането на избори и стабилно финансиране от МВФ. Сега, преди президентските избори, той изведнъж призова за военно положение заради сравнително дребен инцидент.

Въпреки това, доста голямо мнозинство от депутатите подкрепи ограничена версия на военното положение. Очаквам, че Порошенко ще използва решението като претекст за по-нататъшни подобни мерки. Това му дава стимул да ескалира ситуацията в Донбас, или още по-добре – да заговорничи за някакъв кървав инцидент в Одеса или Харков. Това определено би допринесло за атмосферата на страх. Би осигурило и основания за отлагане на изборите, които Порошенко изглежда има много малък шанс да спечели. Той е изключително непопулярен – проучванията показват, че не е сигурно дори стигането му до балотаж, където при всички случаи би загубил от някой от основните си съперници.

Засега обаче той не е предприел подобни ходове. Това вероятно се дължи на неговата зависимост, или най-малкото уязвимост от Запада, където той държи част от ценните си активи. Западът прати ясен сигнал срещу удължаването на военното положение. Това също така подсказва, че Кремъл не залага толкова на дестабилизация на Украйна, колкото на победа на политици, които са по-приятелски (или поне не толкова неблагоразположени) към Русия на парламентарните избори през есента или дори на следващия изборен цикъл. На Путин бе предоставена перфектна възможност да провокира Порошенко, да подхрани масовото недоверие към президента и извънпарламентарната опозиция по улиците – но той изглежда по-заинтересован от провеждане на изборите.

Текущият лидер в прогнозите за следващ президент на Украйна е Юлия Тимошенко. Нейните позиции са доста противоречиви: тя иска страната да се придвижва към ЕС и НАТО, но също така твърди, че е против някои елементи от наложения от МВФ остеритет. Какво мислите за нея?

Тя е просто опортюнистичен популист. Не е толкова идеологически привърженик на ЕС и НАТО, а просто разбира, че основният електорат вероятно не би приел друга геополитическа ориентация. Тя трябва да се придържа към тази линия, защото иначе Порошенко ще я атакува с обвинения в проруски настроения – което ти без това прави. Той напомня как през 2009 г. Тимошенко сключи сделка с Путин за природен газ, която се оказа неблагоприятна за Украйна, и заради която бе хвърлена в затвора по времето на Янукович. Като пример за нейния опортюнизъм можем да посочим това, че макар чудесно да разбира политическите игрички на Порошенко, тя гласува за военното положение. В противен случай подкрепящите Порошенко коментатори и тролове щяха да кажат: “вижте, тя не е патриот, тя е проруска, играе в полза на Кремъл” и т.н.

Друг проблем с Тимошенко е, че тя е непредсказуема, и то не само по отношение на позициите ѝ към ЕС и НАТО. Същото се отнася и за нейната социална популистка реторика. Това е лесният начин да критикуваш Порошенко: никой не иска да плаща по-високи сметки за комунални услуги и очевидно повечето хора не искат остеритет – те са бедни и не виждат голяма перспектива в тази държава. Но това не означава, че администрацията на Тимошенко би преразпределяла повече – и определено не би следвала последователно подобна политика.

Все пак би било добър знак за страната, ако изборите се проведат и тя може да се състезава за президентския пост на повече или по-малко честна и свободна основа. Противният случай просто ще означава, че няма никаква промяна, никаква надежда. От своя страна Порошенко залага здраво на национализма – основният му лозунг е “Армия, вяра, език”. Самата възможност за смяна на президента чрез избори е важна сама по себе си, дори Тимошенко да не изглежда по-прогресивна.

В края на 2015 г. сте писал, че “левият фланг на украинската политика е празен засега, но няма да е така за дълго”. Има ли нещо в това пространство? Има ли шанс да се появят кандидати за президент, колкото и маргинални, за които да може да се каже, че са “прогресивни”?

Не, за съжаление не.

Комунистическата партия взе решение да участва в изборите и вероятно ще се опита да намери някаква техническа вратичка да го направи въпреки забраната. Но от 1993 г. тази партия е водена от един и същи човек – неоспоримия лидер Петро Симоненко, който няма абсолютно никакъв шанс да привлече сериозна подкрепа. Да не отваряме въпроса дали Комунистическата партия е наистина прогресивна – има много причини да се смята, че е спряла да бъде такава твърде отдавна.

В украинската политика няма никакво ляво представителство. В сегашния парламент няма нито една лява партия, колкото и широка дефиниция да приложим. Няма дори неолиберална левица, опортюнистка левица или реформистка левица. И не само това: няма дори един едничък ляв депутат.

Не изглежда, че това ще се промени и на следващите избори. Виждаме много флиртуване със социалния популизъм, но това не е равнозначно на подкрепа за егалитарни политики. Най-добрият изход, на който можем да се надяваме, не е да има промяна, а държавата да не се се срине тотално след изборите. Това не е невъзможен сценарий, като се има предвид прецедента с военното положение, вероятните изборни фалшификации и активността на въоръжените паравоенни групировки.

Тази ситуация не оставя никаква надежда – но си мисля, че това е и целта. Липсата на надежда в ляво означава, че страната губи усещане за бъдещето. Макар Украйна и особено младите да прокламират прозападна ориентация, те всъщност се движат в противоположна посока на младите в Северна Америка и Западна Европа, които стават все по-леви. В Украйна младото поколение е по-неолиберално и по-националистическо от възрастните.

Вие сте призовавал за възраждане на интернационалистическата левица в Украйна. Може ли подобен подход да даде резултат в текущия политически климат или левицата трябва да възвърне ролята си на водеща сила в украинския национализъм?

Основният проблем тук дори не са перспективите на левицата в Украйна, а дали самата страна има бъдеще. Държавата е подкопана, социалните разделения се засилват и разкъсват страната. Това едва ли ще доведе до либийски или сирийски сценарий, но рисковете са много сериозни и потенциалът за такова развитие не бива да бъде игнориран – трябва да се направи нещо, за да се спре разпада. На този фон въпросът каква левица бихме могли да имаме е доста незначителен – просто няма възможност за левица.

От личната си позиция предпочитам интернационалисткото ляво пред националистическо. Но това също така е проблем и на цялостната посока на развитие на обществото. Интернационалисткото ляво, разбира се, много по-лесно би създало връзки с левите в Западна Европа и Северна Америка, би говорило със същия език и би подхождало по същия начин към проблемите. Това очевидно би било по-добър вариант за международните връзки на Украйна, ако в чужбина дойдат на власт прогресивни сили.

Виждате ли на глобалната сцена конкретно политическо движение, от което зараждащата се украинска левица би могла да извади практически поуки?

Както вече казах, латиноамериканската левица вероятно има най-уместните уроци за украинските леви. Разбира се, трябва да имаме предвид някои съществени различия между постсъветските страни и тези в Латинска Америка, но поне част от проблемите пред които са се изправяли те – проамерикански авторитарни режими, олигархия, голямо неравенство, десни паравоенни – звучат доста адекватни на това, което преживяваме ние в момента. Това определено са неща, на които украинското ляво трябва да обръща повече внимание.

Развитията сред лявото на Запад също могат да служат за вдъхновение – те показват, че не всички се движат в реакционерска посока, че има силни политически сили с прогресивен дневен ред, които могат сериозно да се борят за властта. Това само по себе си е важен аргумент за нас – че лявото е нещо легитимно. И, поне за тези, които гледат към Европа като някакъв модел, този аргумент може да има някакъв ефект: щом тези общества имат левица, и ние трябва да имаме.

Това обаче може да прозвучи като колониален манталитет: че ние се нуждаем от ляво, защото на Запад го има. Основното послание трябва да е, че се нуждаем от ляво заради собственото ни бъдеще – а не просто да копираме от западни модели. Ако искате тази страна да я има, е нужно да съществува някакво пространство за леви политики – без тях държавата може и просто да изчезне. Развитие в прогресивна посока е много малко вероятно, но единствената алтернатива ще е тотален срив на Украйна.

Ако този материал ти е харесал, можеш да подкрепиш съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар