В Италия спечели Кадафи

Линчуването на вожда на Либийската джамахирия преди 7 години предопредели днешния възход на анти-ЕС ексцентрици, десни и ксенофоби, триумфирали на италианските парламентарни избори.

Вотът на италианските избиратели на 4 март бе наказателен за досегашното статукво. Снимка: gazettadiparma
Вотът на италианските избиратели на 4 март бе наказателен за досегашното статукво. Снимка: gazettadiparma

През Средиземно море и Италия в Европа нахлу истината. А тя е, че линчуваният преди около 7 години с помощта на ЕС и САЩ вожд на Либийската джамахирия Муамар Кадафи сега взима зрелищен реванш в Рим. И се очертава като главният победител в италианските парламентарни избори, състояли се на 4 март т.г.  Или най-малкото духът му в отвъдното може да се чувства отмъстен от резултатите им. Защото те пропукват онази двулична система, която първо разпъваше шатрата му на Шанз Елизе и в Сентръл парк, а после му изпрати бомбардировачи и главорези заради притесненията на Никола Саркози за едни фактури и заради обсесията на Барак Обама от арабски пролети. Либия я няма като държава днес, но май скоро няма да ги има и унищожителите ѝ.

Шок и ужас цари сега из брюкселските коридори заради изборния фурор на „евроскептиците” в Италия, макар той да беше предопределен от политиката, раждана именно из същите тези коридори. След като дигата на Кадафи пред бедните мигранти от Северна и Черна Африка бе бомбардирана през 2011-а, бежанците от мизерията и войните заляха Ботуша с 600 000 акостирали по италианското крайбрежие лодки само за последните 5 години. В резултат пропищелите от наплива италиански избиратели предпочетоха да заложат на всичко друго, само не и отново на брюкселско-вашингтонските хомункулуси, докарали световния хаос у дома им.

Но да оставим настрана международното положение и сянката на Кадафи, злорадо надничаща от преизподнята. Наказателният вот в Италия спрямо досегашните партии на статуквото далеч не е само заради мигрантското нашествие. А и заради продължаващото тежко социално-икономическо положение на голяма част от италианците, върху които партиите на статуквото досега упражняваха едни и същи рецепти все за затягане на коланите. Последното кипнало възмущение бе заради експериментите с прословутата „либерализация” на трудовото законодателство, която оряза още по-драстично социалните гаранции и права на гражданите и остана безучастна пред 11-те процента безработица.

Да напомняме ли, че тези експерименти бяха приложени от уж „лявото” управление на Демократическата партия, олицетворявано от 2014 до 2016 г. от тогавашния ѝ премиер Матео Ренци? Всичките реформи на Ренци в интерес на едрия капитал и на банките бяха също толкова неолиберални, колкото щяха да бъдат, ако в премиерското кресло още седеше десния Силвио Берлускони.

Впрочем, въпреки неприятностите си с правосъдието и физическото си отсъствие от парламента, Берлускони осигури чрез гласовете на депутатите си както настаняването на Ренци на министър-председателкия пост, така и комфортни условия за прокарване на неговата „левоцентристтка” политическа линия, толкова трудно отличима от „десноцентристката”. Неслучайно Ренци още тогава си спечели прозвищата „Ренцискони” и „Огледалния Берлускони”.

Е, той все пак подаде оставка от премиерския пост, след като в края на 2016-та загуби референдум за конституционна реформа. Но остана начело на Демократическата партия, която продължи все същия курс, практически успореден на курса на опонентите ѝ.

Това е и причината за катастрофалния резултат на тази партия на сегашните избори – едва 19%. Избирателите ѝ спряха да я разпознават като лява алтернатива на антисоциалния неолиберализъм. Установиха, че се е превърнала вече само в негова разновидност и ѝ обърнаха гръб.

Провалът сега накара Ренци да се махне и от партийния връх. Късно. Нанесените от него щети ще трябва да се възстановяват с години, а и разцеплението на ДП вече е факт – емблематични нейни дейци като Масимо д’Алема и Пиер Луиджи Берсани я напуснаха и развиват собствена, отделна формация под надслова „Свободни и равни“, която дори успя да влезе и в сегашния парламент с около 4% от гласовете, но тепърва ще трябва да се доказва.

След каото закопа всичко ляво, което още беше останало в Демократическата партия, Матео Ренци я докара и до провал на сегашните избори. Оттеглянето му от лидерството ѝ беше логично и неизбежно. Снимка: El Pais
След като закопа всичко ляво, което още беше останало в Демократическата партия, Матео Ренци я докара и до провал на сегашните избори. Оттеглянето му от лидерството ѝ беше логично и неизбежно. Снимка: El Pais

Оставената от ДП кухина бързо беше запълнена от по-наподобяващата на алтернатива ексцентрична формация „Пет звезди” с нейните послания за социална политика, опазване на природата и пряка демокрация. „Грилините” (по името на основателя на движението Бепе Грило) с пълно право могат да се радват сега на наистина шеметния си успех от цели 32% и да аплодират думите на новия си млад лидер Луиджи ди Майо: „Това е триумф, апотеоз. Сега вече всички ще трябва да разговарят с нас”.

Да, хората, които досега се чувстваха нечути и пренебрегнати, избраха да заложат на „Пет звезди” заради разочарованието, дори вече отвращението си от другото – от  сивата дясно-ляво-центристка каша, просмукала италианската политическа върхушка и нехаеща за гражданството. Еуфорията им, че идва нещо различно, сега е голяма. Но новото разочарование скоро може да се окаже още по-голямо. Защото мантрата на „Пет звезди”, че не са „нито леви, нито десни”, а само милеят за общото благо, силно намирисва на пореден пиарски проект, призван да отпусне малко клапата на социалното напрежение, докато народните маси се налудуват, убедят се, че „новите” не са по-различни от „старите” и възжелаят пак познатия ред. Във всеки случай фактът, че Луиджи ди Майо избра в края на миналата година да отиде на първо чуждестранно посещение като лидер на „Пет звезди”  във Вашингтон и да декларира там изрично, че формацията му е „прозападна”, трудно може да се приеме като знак на „неутралност”. Някои припомнят също, че баща му пък е бил активен неофашист.

Лидерът на "Пет звезди" Луиджи ди Майо (в средата) сега изживява звездния си час. Снимка: El Pais
Лидерът на „Пет звезди“ Луиджи ди Майо (в средата) сега изживява звездния си час. Снимка: El Pais

Ето защо много наблюдатели сочат тези дни, че най-естествената, логична и стабилна коалиция за управление на Италия поне с оглед идейна близост, а и изборни резултати, би била между „Пет звезди” и също получилата сега здрав импулс ксенофобска и сепаратистка Лига (доскорошна Северна лига) начело с Матео Салвини. Лигата взе почти толкова, колкото и Демократическата партия – 18,6%.

Само че има известни политически и пиарски неудобства, които поне засега правят невъзможен такъв съюз. От една страна, „Пет звезди” многократно декларира още през предизборната кампания, че принципно няма да влиза в никакви коалиции. От друга страна, Лигата потвърди, че твърдо остава част от десноцентристката коалиция заедно с „Форца Италия” на Берлускони, с неофашистите от „Италиански братя” и с една остатъчна секта на християндемократите.

Като общ резултат тази коалиция получи на изборите най-много гласове – 37%. Това е сборът от постигнатото от четирите влизащи в нея партии. Вътрешната надпревара тук беше между Салвини и Берлускони – чия формация ще получи повече подкрепа, та да претендира и за излъчване на свой премиер.

Сметките на неуморния Берлускони бяха да омае пак със своята „Форца Италия” и италианци, и европейци, представяйки я като „спасителка” и „европейска алтернатива срещу популизма”. За целта той задвижи и своя някогашен пиар Антонио Таяни, оглавяващ в момента Европейския парламент. Таяни бе предварително лансиран като бъдещ премиер на Италия, който да бъде излъчен от „Форца Италия”. Само че гласоподавателите не се хванаха на тази кампания и наказаха партията на Ил Кавалиере с унизително ниските 13,5% на изборите. Така че сега правото да предлага общ кандидат-премиер от десноцентрисктата коалиция е на Лигата и лидера ѝ Салвини, който персонално се гласи за поста.

Водачът на Лигата Матео Салвини (изправен, в профил) е убеден, че премиерския пост се полага нему. Снимка: EFE
Водачът на Лигата Матео Салвини (изправен, в профил) е убеден, че премиерския пост се полага нему. Снимка: EFE

Тепърва предстоят официални и неофициални пазарлъци и консултации, включително при президента Серджо Матарела, комуто по закон се полага да връчи мандат на бъдещия премиер. Но отначало трябва да заработи новоизбраният парламент, чието първо заседание ще е на 23 март. Изобилстват коментарите, че при неговата фрагментираност, която не дава на никоя политическа сила достатъчно мнозинство за стабилно самостоятелно правителство, определянето на новия премиер и на неговия екип може да отнеме месеци. Това няма да е нещо чудно за известната с политическите си кризи Италия, изредила за 70 години 64 правителства.

Наблюдателите обаче вкарват сегашната ситуация в Рим и в европейски контекст, припомняйки колко трудно сформира правителство например Испания през 2016-та, стъпвайки върху мълчаливата подкрепа с „въздържал се” на социалистите за новия-стар премиер консерватор Мариано Рахой. Неизбежна е и аналогията с Германия, която също месеци наред остана без правителство, докато накрая социалдемократите потвърдиха, че пак да влизат в широка коалиция с хриситяндемократите на Ангела Меркел – решение, което по ирония на съдбата бе взето в един и същи ден с италианските парламентарни избори, на 4 март.

Естествено, относно италианския казус сега също усърдно се лансира най-желания от банките и брюкселската еврокрация вариант – Демократическата партия да склони да подкрепи десноцентристката коалиция и така „европейското” статукво отново да се закрепи в Рим. Само че вот на уж все още лявата ДП в подкрепа на един Салвини като премиер (да не говорим за партньорстващите му в коалицията неофашисти) ще е окончателното ѝ самоубийство пред нейните избиратели.

Ако това стане и в Италия, няма ли да се окаже, че наблюдаваме всъщност колективното изтребление на европейската социалдеморация? И какво идва на нейно място? Щом отляво остава празнина и не се появява алтернатива, явно залитането на обществата вдясно ще се засилва. И ще съживява опасни исторически сенки.

Испания, Германия, Италия… Дали в надничането от преизподнята Кадафи вече не го избутват Франко, Хитлер, Мусолини?

"Барикада" е независимо издание, което се издържа от своите читатели. Стани един от тях! Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар