Италианците и австрийците днес отиват към урните в страните си с мисията не само да гласуват съответно за конституционни промени и за президент, но и да тестват доколко жизнен е досегашният модел на ЕС, силно разклатен още при гръцката криза и тежко ранен от Brexit.
В Италия енергичният млад премиер Матео Ренци лансира в началото на годината днешния референдум с намерението да облекчи законодателната и институционалната система на страната, като окастри Сената и даде повече пълномощия на изпълнителната власт, тоест на себе си, за извършване на замислените реформи. Но сам си заложи и капан, като предупреди, че ще се махне не само от премиерския пост, но и въобще от политиката, ако загуби. Играта му очевидно е да наплаши избирателите, че ако не го подкрепят поне като „по-малкото зло”, тогава ще дойдат палячовците от „Пет звезди”, сепаратистите от Северна лига и вечният хитрец Берлускони.
След Brexit, а и след Доналд Тръмп обаче избирателите с нестандартен вкус явно са се размножили бързо и навсякъде. И вече изобщо не се знае дали днешното гласуване няма наистина да събори Ренци, да го обрече на съдбата на Дейвид Камерън и да отвори пътя към властта на онези, които искат да извадят Италия от еврозоната и да върнат лирата. Тоест – да зачеркнат ЕС.
В Австрия противоборството също е драматично. Там се прегласуват президентските избори, вече състояли се през месец май т.г. и дали тогава минимална преднина от 0,6% или 31 000 гласа на „зеления” кандидат Александер ван дер Белен пред кандидата на ултрадясната Партия на свободата Норберт Хофер. След като по-късно Конституционният съд анулира тези избори и постанови провеждането на нови заради регистрирани многобройни нарушения при първи вот, се стигна и до насрочването на своеобразен втори тур между Ван дер Белен и Хофер тази неделя, на 4 декември. Ако този път надделее националистът, над страната съвсем реално може да надвисне един бъдещ Oxit (от Österreich, както се изписва името на Австрия на немски, плюс Exit) – а това би ударило ЕС вече направо в сърдечната система.
И двете днешни гласувания в съседните страни се преекспонират медийно именно като тест за оцеляването на еврото и Евросъюза.
Защо Ренци не е алтернатива
В оценките за хода на Ренци с референдума в коментарите се отбелязва, че той се опитва да олицетвори една линия на реакция срещу блокажа на ЕС, до известна степен алтернативна на курса на германската канцлерка Ангела Меркел. Ако Меркел залага на дефанзивния подход, на икономическата стабилизация чрез орязвания като противовес на прословутия популизъм, то Ренци тръгва на офанзива, сам включва в арсенала си популистки механизми и силна персонализация („ако не сте с мен, ще дойде по-лошото”), за да се помъчи да укрепи системата.
В този тип коментари обаче се изплъзва основното – че грешката очевидно е в самата система на ЕС в сегашния ѝ вид, в липсата на достатъчна демократичност и прозрачност, в прекомерната бюрократизация и най-вече в големия дефицит на социална справедливост в наличиня модел капитализъм, който обрича големи маси хора на безработица, несигурност и обедняване.
На този фон най-малко Ренци може да се приема за някаква алтернатива на Меркел, защото той не е нищо повече от другата страна на същата монета. Прословутите му реформи, в името на които той иска чрез референдума да премахне двойния (на долната и на горната камара) законодателен контрол над правителството, както и да закрие Националния съвет по икономиката и труда (CNEL), подобен на нашата „тристранка”, всъщност са чисто неолиберални по характер и с нищо не излизат извън схемата и на Меркел.
Тоест при цялата енергичност и личен чар на младия италиански премиер той докарва образа си най-много даже не до „доброто ченге”, а просто до „симпатичното ченге” в големия европейски водевил. И не изглажда основния недостатък на сюжета – че антиподите са се слели, че зрителите отдавна не виждат разлика между консерватори-неолиберали и социалдемократи-неолиберали, че всички бранители на статуквото са еднакво непоносими.
Огледалния Берлускони
По отношение на Ренци е редно да се припомни също неговата персонална обсебеност от прословутия Трети път на Тони Блеър, с която той превзе в края на 2013-та и вътрешното ръководство на своята Демократическа партия. Издигането му за партиен лидер бе предшествано от неговата ефектна кампания през предходните няколко години, в която той събираше масови народни асамблеи и зовеше за изчистване на „скрапа” от партията – тоест на старите кадри, които имаха по-идеологизиран, но пък и наистина по-закостенял поглед към политиката.
А когато успя да стане и премиер – без да минава през избори, но с подкрепата и от партията на Берлускони в парламента, италианските медии бързо популяризираха прякора му Ренцискони и дори Огледалния Берлускони. Защото съзряха в него също толкова ловък мениджър на политическите игри, колкото и Ил Кавалиере, и клонящ повече надясно, отколкото наляво „реформатор”.
Недоволството сред италианците от вече почти 3-годишното управление на Ренци днес е много силно, а мотивацията да го подкрепят дори и като „по-малкото зло” на референдума – доста слаба. Последните сондажи сочат едва 38% подкрепа за конституционните промени, предлагани от Ренци, а 45% от анкетираните смятат да ги отхвърлят. Но пък 17% до последно не бяха решили как да гласуват. В същото време 61% са недоволни от правителството на Ренци, а 60% признават, че не са запознати в детайли с предлаганите от премиера реформи.
Ако Ренци загуби референдума, той ще трябва да спази обещанието си и да подаде оставка, което ще хвърли третата икономика в еврозоната, каквато е Италия, в период на дълбоки турбуленции, политическа криза и извънредни избори с неясен край. Но дори и да се отметне, дори да остане премиер, Ренци ще е с подкопан фундамент и ще е заложник на лагера на „не”-то в парламента – а там са вече споменатите и все по-силно евроскептични „Пет звезди” на Бепе Грило (27% подкрепа за момента), Северната лига (12-13%) и партията на Берлускони „Форца Италия” (12-13%). На Демократическата партия на Ренци сондажите все още дават най-много – 32% подкрепа. Но това са само анкети и то преди да станат ясни резултатите от референдума…
Междувременно швейцарски банки регистрират повишена активност от страна на италиански граждани, които желаят да съхраняват прехвърлените си в злато активи. А Европейската централна банка е предупредила за очаквана конвулсия на пазарите след италианския вот на 4 декември. Вече е насрочено и заседание на Съвета на банката на 8 декември, за да се обсъдят последствията – каквито и да са те.
Хофер държи да се представя за десноцентрист
Същата дата, както знаем, ще даде яснота и за баланса на силите в Австрия. Там Норберт Хофер положи напоследък големи усилия, за да си изгради един по-умерен, по-центристки образ. Той не спира да повтаря, че не иска излизането на страната от ЕС (макар че се гласи за го децентрализира) и се дистанцира идейно от лидерката на френския Национален фронт Марин льо Пен. На последния дебат преди вота със съперника му Ван дер Белен като по-сериозно различие помежду им остана главно тяхното отношение към антируските санкции. Хофер продължава да настоява за вдигането им и с това подхранва медийния си етикет на „проруски” кандидат.
Заложил на усмихнат и позитивен образ, този 45-годишен авиационен инженер и баща на четири деца повлия и на цялата Партия на свободата да пренасочи риториката си от открито антиимигрантския тон към темите за социалното благосъстояние и покупателната способност на австрийските граждани. И това сработи – Хофер и партията му получават силна подкрепа в работническите квартали и в обедняващата средна класа.
Персонално Хофер очевидно вече не плаши чак толкова наблюдателите, след като от юли насам (след отмяната на резултатите от изборите през май от Конституционния съд) стана един от тримата ротационни и.д. президенти на страната от Националния съвет на Австрия и досега не е дал повод за недоволство в изпълнението на задълженията си. „В сравнение с Тръмп Норберт Хофер е сериозен политик” – дори такава оценка от австрийски коментатор цитира тези дни „Файнаншъл таймс” в обзор по австрийския казус.
Този сериозен политик обаче не се притеснява да води децата си по стрелбища, да си носи там собствения пистолет „Глок” и да се хвали пред медиите: „Аз просто обичам да стрелям”.
Също толкова спокойно уверява, че „в Австрия няма крайнодесни партии”, че политиката на неговата Партия на свободата била „десноцентристка”, а „прилагането на дясна политика е нещо напълно нормално, стига тя да не е антисемитска”. Според цитиран от „Ню Йорк Таймс” австрийски наблюдател, Хофер и други лидери на Партията на свободата са превърнали сближаването с Израел в част от своята стратегия и „общите опасения от мюсюлманите са един от стимулите за това”. За спиране на мигрантската вълна пък Хофер предлага изграждане на бежански лагери в Северна Африка и остава убеден, че „ислямът няма място в Австрия”.
Но страховете дали Австрия ще има място в ЕС, ако Хофер победи, продължават…
И така, референдумът, който италианския премиер Матео Ренци лансира с идеята да укрепи властта си, накрая може не само да го събори от власт, но и да забие в ЕС поне толкова смъртоносна стрела, колкото беше и Brexit. А ако и австрийците пуснат в двореца „Хофбург” във Виена Норберт Хофер с неговите стаени засега мечти за Oxit, химнът на Европа скоро няма да е „Ода на радостта”, а „Реквием”
