Загубата на референдума в Италия от премиера Матео Ренци и обявената от него вследствие на това оставка са лош сигнал за цяла Еворпа. Но не защото в Рим тутакси ще дойдат на власт „Пет звезди” на Бепе Грило или Северната лига на Матео Салвини. Нито ЕЦБ, нито едрият бизнес на Ботуша ще пуснат на сериозната сцена комици или сепаратисти и най-вероятно ще заложат на някой служебен „технократ”, някой Марио Монти-2, който да уталожи страстите, ползвайки изтъргувана подкрепа от берлусконския отбор на „Форца Италия”. Да, това само ще продължи будната кома на неработещата политическа система, но все пак ще отложи непрекъснатата линия на монитора.
Провалът на Ренци е лоша новина заради друго. Защото показа, че дори един млад и енергичен европейски премиер може да бъде сдъвкан и изплют от колелцата на въртящия се на празни обороти властови механизъм, ако не посегне към верния лост. А Ренци не посегна. Захвана се с неразбираема за масите конституционна реформа, която да облекчи собствената му представа за управление и в крайна да прокара по-лесно орязващи социалните гаранции реформи.
Не това очакват обаче ядосаните от несекващия антисоциален откат на кризата граждани. Те жадуват фокусът към проблемите да се промени, да се измести върху тях, върху битието им, върху реалните им тревоги.
Именно с това ги печелят т.нар. популисти – те говорят езика на масите, отправят ясни и конкретни послания, заиграват с натуралните потребности. Грило например директно зове да се гласува „със стомаха”. И резултатите са налице.
Ренци също се опита да влезе в подобна роля, да омагьосва публиката с микрофон в ръка, сценична харизма и запретнати ръкави. Не спря да агитира за „да” на референдума си по всички възможни линии, направо „потече от крана” на италианците. Но пак не успя да ги убеди, че го води нещо друго, освен личната му амбиция да си разчисти по-удобен институционален терен за предводителство.
Силно преекспонирано и едностранчиво е обяснението, че онези около 60% от избирателите, казали „не” на референдума, са все омагьосани от крайната десница и от сепаратистките лозунги невежи. Всъщност в това отхвърляне има и силна лява мотивация – от страна на синдикалисти, граждански формации, а дори и от течения в собствената Демократическа партия на досегашния премиер, несъгласни с любимия му „трети път” ала Тони Бблеър.
Дотолкова, доколкото Ренци все пак се опитваше – макар и с чисто егоцентрична цел – да бъде някакъв антипод на крайния рестриктивен курс на Ангела Меркел, фиаското му с референдума очевидно е удар и по всякакви други намерения за плахи алтернативи в рамките на статуквото.
Същевременно апокалиптичните сценарии, че поражението на Ренци ще повлече и неизбежно разпадане на еврозоната, а дори и на целия ЕС, са пресилени. Вярно, още в първите часове след известието, че италианския премиер е загубил референдума, борсите реагираnа със срив в курса на еврото, което се изравни с долара. Но този ефект беше предвиден, ЕЦБ предупреди за такива очаквания още преди два дни. Затова е насрочила и заседание на Съвета си за 8 декември – да съгласува мерки и ходове.
А дотогава няма съмнение, че и всички донове на италианската икономика и политика ще се мобилизират под насърчаващите напътствия на фрау Меркел, за да излъчат спешно някой „стабилизrращ” будната кома на системата синьор Монти-2. И да аплодират дружно в негово лице поредното „по-малко зло”.
Когато злото порасне достатъчно и от двете страни, падането на завесата и на мрака ще мине и без аплодисменти.
