На 68-годишната възраст, Джереми Корбин е на левия фланг в Лейбъристката партия по-дълго, отколкото неговите най-ентусиазирани поддръжници – онези, които почти му донесоха шокираща победа на изборите във Великобритания, изобщо са живели на този свят. Бърни Сандърс, който спечели повече млади избиратели по време на първите избори през 2016-та в САЩ от Хилари Клинтън и Доналд Тръмп взети заедно, е на 75 години. Жан-Люк Меланшон, комунистът кандидат за президент на Франция, който благодарение на подкрепата на младите хора имаше голям успех на първия тур на изборите, е на 65.
Какво кара толкова много млади хора да бъдат отдадени на политическа дейност, да подкрепят възрастни социалисти със стари идеи и да ги водят към нови висоти на тяхната популярност? За да разберете какво се случва, трябва да осъзнаете, че хора като Сандърс и Корбин носят факлата с левия пламък от дълго време, прескачайки поколения центристи като Бил Клинтън и Тони Блеър, за да я донесат до днешните младежи на възраст под 35 години. Трябва да разберете защо младите с такава готовност поемат факлата и тичат с нея.
Както Великобритания, така и САЩ някога имаха партии, които поне декларираха вярност към работниците. От 1970 година насам, и още повече през 80-те и 90-те, левите основи бяха премахнати от платформите на съответните партии. Под ръководството на Блеър Лейбъристката партия дори пренаписа своята легендарна Четвърта клауза, която обвързваше партията с целта за „обща собственост върху средствата за производство, дистрибуция и размяна“. При Клинтън демократите орязаха социални програми и лансираха международни споразумения, насочени срещу работниците. През 1990 година Кевин Филипс, бивш стратег в екипа на Ричард Никсън, нарече Демократическата партия „втората най-ентусиазирана капиталистическа партия в историята“. Навсякъде в Европа традиционните леви партии ставаха все по-склеротични за традиционните си ценности и все по-приятелски към бизнеса.
Всичко остави много избиратели с усещането, че за тях няма истинска лява партия, посветена на защитата на интересите на бедните, на работническата класа и младите.
В същото време, хората на моята възраст (аз съм на 29 години) имат все по-голяма нужда от силна лява платформа. Днес те се нуждаят от нея повече от всякога. Капиталистическият ред, настъпил след периода на Студената война, ни предаде: из Европа и САЩ младите поколения са по-зле, отколкото техните родители бяха и са твърде бедни, за да оформят нови семейства. В САЩ те са притиснати от студентски заеми (или нямат особен шанс да си намерят работа без завършено висше образование) и са част от т.нар. прекариат или работят в сфери без никакви профсъюзи. Към всичко това можем да добавим, че планетата ни се разтапя.
Няма нищо толкова радикално в младежите. Но нашите политики бяха оформени от ера на финансови кризи и правителствено съучастие. Особено от 2008 година насам, видяхме как корпорациите взимат домовете на семействата ни, експлоатират здравните ни дългове и ни отнемат работата. Видяхме как правителствата наложиха брутални строги икономии (остеритет), за да удовлетворят банкерите. Капиталистите не го правят просто така, по случайност. Направиха го с цел печалба, а тази печалба беше инвестирана в нашите политически партии. За много от нас, капитализмът се превърна в нещо, от което се страхуваме, а не причина за празнуване, а нашият враг е на Уолстрийт и в Лондонското сити.
Тъй като достигнахме до своята политическа зрялост след 1989 година, ние не сме инстинктивно изплашени от социализма. Всъщност, идеята изглежда привлекателна: Изследване през 2016 година на Университета в Харвард показа, че 51% от американците между 18 и 29 години отхвърлят капитализма, а една трета казват, че подкрепят социализма. Друго изследване на Pew Research Center през 2011 година също показа, че същата възрастова група има положително отношение в по-голяма степен към социализма, отколкото към капитализма. Какво точно означава социализмът за поколението на новото хилядолетие е разтеглив въпрос – по-скоро става дума за разочарование от капитализма, отколкото за обвързване с конкретна платформа. Въпреки това, сред това поколение, определени универсални програми – държавно универсално здравеопазване, обществено образование, свободен достъп до университет, както и да принуждаване на най-богатите да плащат повече, са считани за проява на здрав разум.
Но нашите възможности в избирателните урни бяха силно ограничени. Либералите от ерата на Клинтън и Блеър ограничиха възможностите на своите партии да се противопоставят на болестите на капитализма. Но докато ляво-центристите скочиха бързо в очакващите ги с отворени обятия банкери, Сандърс и Корбин се придържаха към левите политики.
През май, когато Манифестът на Лейбъристка партия призова за безплатно висше образование и повече средства за Националната здравна служба, британските мейнстрийм медии отговориха подигравателно: „Манифестът на лейбъристите ще ни върне в 70-те“, гласеше заглавие на Daily Mail. (Всъщност предложенията на Корбин за национализиране на железопътния транспорт и водоснабдяването отвеждат директното към ангажиментите, поети в Четвъртата клауза на партията). За някои читатели това може и да звучеше като заплаха, но за много млади хора то представляваше обещание. След тези заглавия прогнозите за резултата на партията се повишиха в проучванията. На изборите на 8 юни партията успя да събере шокиращите 40% от вота, което беше най-добрият ѝ резултат от години. И голяма част от успеха се дължеше на младите избиратели.
Разбира се, Корбин, който е известен с това, че пътува с велосипед до работа и е голям противник на захарта по здравословни причини, притежава известен чар на аскет. Има нещо привлекателно и в бруклинския акцент и раздърпания вид на Сандърс. Но няма да сбъркаме ако кажем, че техният успех сред младите хора се дължи по-скоро на платформите и обещанията им, а не на харизмата им.
И това всъщност е добре, тъй като рано или късно тези платформи ще трябва да открият своите нови изразители. Американската работническа класа е все по-разнообразна в расово отношение. Горещо оспорваните политики около расата, пола и сексуалността оформят нашия политически терен (както и нашия опит с низходящата социална мобилност). Сандърс има някои недостатъци на този фронт: когато започна кампанията си той сам призна, че не разбира напълно мащаба на полицейската бруталност. Той също така може да звучи неловко, когато говори за расови и полови въпроси.
Положителното е, че кампанията на Сандърс и партийното лидерство на Корбин постлаха пътя за социалистически политики, които не само изглеждат като такива.
Ден след изборите във Великобритания, отлетях за Чикаго, за да говоря на Народната среща на върха – национална конференция на прогресивни и леви активисти, организирана от хора от кампанията на Бърни Сандърс, заедно с профсъюз на медицинските сестри. Присъстващи там бяха представители на новото поколение от леви организатори и кандидати: Линда Сарсур, 37-годишна американка от палестински произход от Ню Йорк, известна със способността си да изгражда комуникационни мостове между различните общности; Данте Бари, 29-годишният изпълнителен директор на антирасисткото движение Million Hoodies Movement for Justice, както и Мария Кварт, също на около 30 години, която през 2011 година стана национален директор на лявата организация Демократични социалисти на Америка, която има своите корени в Социалистическата партия на Америка (SPA).
Срещнах много млади хора, които са се радикализирали в последните няколко години и в момента се присъединяват към общности, които се борят за държавно универсално здравеопазване или за по-добра жилищна политика. Тези кампании съществуват, защото по-възрастни активисти са пренесли факлата до днес. Почти гарантирано е, че тази активност ще роди новите социалистически кандидати, които в голяма степен ще отразяват настроенията в Америка.
Когато Бърни Сандърс се качи на сцената, се огледах наоколо, за да видя стотиците младежи, които приветстваха неговия демократичен социалистически дневен ред. На другия етаж хора на моята възраст дискутираха нови леви списания и организации. Мой приятел ми прати Корбин-емотиконка: харесва ми!
Три дни след изборите във Великобритания, Джереми Корбин даваше интервю пред Андрю Мар в BBC. Той се опитваше да притисне лидера на лейбъристите относно способността му да превърне платформата си в реална управленска политика. Дали Корбин, на тази възраст, бил готов за такава дълга битка. „Виж ме! Имам младежите на своя страна“, отвърна той.
