Макс Шанли, Ронан Бъртеншоу, Jacobin Magazine
Лейбъристката партия никога не е била социалистическа, но в нея винаги е имало социалисти, и за пръв път те са на шофьорското място.
Това бе кристализирано в новия манифест на партията, озаглавен „За мнозината, а не за малцина”. Той представлява върхово постижение на „корбинизма” досега и предлага на британците първата възможност от едно поколение насам да гласуват за политики, които биха означавали фундаментален завой наляво.
Макар да използва умерен език, предложенията на манифеста са радикални. Те надграждат обещанията от двете кампании за лидерство на партията на Джереми Корбин с визия, която би сложила край на ерата на остеритет и би оформила нов икономически терен – който би прехвърлил богатството и властта от капитала към работниците.
И доказателствата сочат, че манифестът е извънредно популярен. В седмицата, в която 128-страничния документ бе публикуван изцяло, той стана хит в интернет и бе споделян десетки хиляди пъти в социалните мрежи. Той бе приет много по-добре от еквивалента на Консерваторите и помогна Лейбъристката партия да се катапултира само на няколко процента зад управляващите в някои социологически проучвания.
След осемнадесет месеца на трудности, лейбъристите на Корбин за пръв път стъпват на твърда земя. Но какво точно предлага манифестът, и как тази визия може да бъде реализирана?
Обещанието
Предложенията на манифеста имат три елемента – да се национализират ключови комунални услуги, чиято приватизация е повишила цената на живота; да се извърши цялостна реформа на условията на труд, за да се спре надпреварата към дъното по отношение на условията; да се изгради социална икономика, където основните неща, нужни за достоен живот – от образование и жилища до социални грижи и плащания – са подобрени и в много случаи с безплатен достъп.
Лейбъристите предлагат железопътния транспорт, пощите, енергетиката и водоснабдяването да бъдат върнати под обществен контрол. Искат да увеличат минималната заплата до десет паунда на час, да премахнат „нулевите” трудови договори, при които работодателят няма задължение да осигурява работни часове, да премахнат неплатените стажове, да дадат на самонаетите същите права като на наемните работници, както и да дадат право на достъп до работните места на синдикатите.
Под управление на лейбъристите биха били построени един милион домове, половината от които ще бъдат обществена собственост. Ще бъде въведен контрол на наемите. Ще бъдат премахнати университетските такси за обучение, ще има безплатни детски градини за деца над две годишна възраст, безплатна храна за всяко дете в основните училища, както и инвестиционна програма на стойност 6.3 млрд. паунда за подобряване на училищата. Националната здравна служба отново ще бъде напълно национализирана, частните компании ще бъдат премахнати от сектора, а болниците няма да вземат такси за паркиране. Ще има тройни гаранции за пенсиите на възрастните и 2 млрд. паунда ще бъдат инвестирани в социални грижи. Орязванията на социалните разходи ще бъдат ревизирани.
За да бъде постигната тази трансформираща социална програма, манифестът се връща към старото евангелие на лейбъристката и социалдемократическа традиция: преразпределение на богатството. Нужните за плана 52.5 млрд. паунда ще дойдат от данъците на корпорациите и на тези, печелещи над 80 хил. паунда годишно, както и от предложени мерки като кампания против укриването на данъци и данъчните измами, въвеждане на данък „Робин Худ” върху финансовите транзакции, както и облагане на таксите за частни училища. Мнозинството британци ще бъдат облагодетелствани от тази програма, която ще бъде платена от най-богатите 5%. За мнозинството, от малцината.
В контраст с другите скорошни манифести, „За мнозината, а не за малцина” е решителен завой на ляво в аспирациите за управление на партията. Две години след последните избори, политиката на Лейбъристката партия се е развила от опити да се смекчат ефектите на неолиберализма до планове за всеобхватни реформи, с които той да бъде победен. Докато под ръководството на Ед Милибанд лейбъристите се заричаха да наложат таван на енергийните цени (което тогава бе обявено за марксистка политика), лейбъристите на Корбин обещават директна намеса в енергийния пазар чрез създаването на регионално притежавани и демократично управлявани енергийни компании, както и ренационализация на електропреносната мрежа. Преди две години ръководството на партията настояваше за премахване само на тези нулеви трудови договори, които са „несправедливи”. Днес Корбин и помощниците му искат да ги премахнат изцяло. По време на предизборната кампания през 2015 г. лейбъристите обещаваха да намалят таксите за образование, а сега са ангажирани с безплатно висше образование.
Ако Брекзит бе неясен и противоречив призив за „връщане на контрола”, то програмата на лейбъристите е пътят да се постигне това, възстановяване на алтернатива, която бе дълго заровена от тачеризма. Тя черпи вдъхновение от най-радикалния аспект от социалдемократическите политики – декомодификацията – и цели да изведе основните нужди на ежедневния живот извън пазара, да ги направи обществени, универсални и с безплатен достъп.
We’ve left no place and no stone unturned, to get the message out: that this country could be very different with a @UKLabour government. pic.twitter.com/IAFEUkMbrJ
— Jeremy Corbyn (@jeremycorbyn) June 8, 2017
С тези мерки партийната програма би понижила рязко разходите за живот, би намалила натиска върху работещите да се съобразяват с изискванията на шефовете им да работят повече за по-малко пари. Това би съживило идеята, че хората имат право на тези неща – идея, която консерваторите толкова упорито се бореха да дискредитират и да насочат икономиката към модел, при който дори публичните блага се предоставят на принципа „заплащане за услуга”. Програмата на лейбъристите също така може да промени начина, по който хората се отнасят към осигуряването на насъщни неща, да отправи предизвикателство към идеята, че това трябва да става на базата на размяната, при която това, което получаваш, винаги зависи от това кое можеш да си позволиш.
От четиридесет и една години консерваторите и „новите” лейбъристи управляваха Великобритания на основата на господството на пазара и на разбирането, че нарастващата „маркетизация” на обществения живот е естествено развитие. С това, че търси как да подчини пазара на интересите на хората, Лейбъристката партия на Корбин оспорва фундаментите на логиката, която бе наложена на партията от Международния валутен фонд при кризата от 1976 г. Логика, която накара тогавашния министър-председател Джеймс Калаган да обяви на партийна конференция по-късно същата година, че „социал-демократическата опция вече не съществува”.
Стандартът
Джереми Корбин обърка критиците си в тази предизборна кампания. Близо две години на постоянни атаки от британската преса и подкопаване от страна на дясното крило в партията му доведоха до срив в социологическите проучвания – партията му изоставаше с 24% от консерваторите, когато изборите бяха обявени.
В същите проучвания личният рейтинг на одобрение на Корбин беше с огромните 52% под този на Тереза Мей. Въпреки това в деня преди атентата в Манчестър Корбин бе успял да елиминира тази разлика почти напълно и да я сведе до 2%. В момента той е най-популярният лейбъристки политик с комфортна преднина пред всеки потенциален конкурент за лидерското място.
Този зашеметяващ обрат до голяма степен се дължи на манифеста, който се оказа изключително популярен. Скорошно проучване на ComRes показва, че 52% от електората подкрепят ренационализация на железопътния транспорт, а само 22% са против. Същото изследване показа, че точно половината избиратели са за връщане на пощите под обществен контрол. Общо 71% заявяват, че подкрепят обявяването на нулевите трудови договори за незаконни, а 64% подкрепят призива на лейбъристите за повишаване на данъците върху доходи от над 80 хил. паунда годишно. Единствената политика, която не получава пълна подкрепа от мнозинството запитани е обещанието на лейбъристите да върнат обществената собственост и контрол над енергийната индустрия – това се одобрява от 49% от анкетираните, а 24% са против.
Но не само манифестът се оказа популярен, но и начините, по които неговите идеи бяха комуникирани. В продължение на месеци корбинизмът се опитваше да изгражда радикални политики от залите на Уестминстър, играейки игра на висока политика, в която враговете му са по-умели. В своята кампания екипът на Корбин скъса оковите на тази среда – организираше митинги в цялата страна, делеше сцената с активисти за различни социални каузи, занесе социалистическите политики директно при хората, за които го е грижа. Тази динамика и кампанията сред масите помогнаха да се преобърне общественото мнение за Корбин и хиляди хора да бъдат ангажирани с неговия проект за социална трансформация.
Кампанията също така изобличи Тереза Мей, някога изобразявана като сигурен чифт ръце, нужни за да направляват кораба Брекзит до брега. Сега тя изглежда не само неспособна да комуникира своята политическа визия с хората, но и некомпетентна по въпросите как тази визия да бъде осъществена. Решението ѝ да избягва от дебати с Корбин вероятно допълнително навреди на и без това ужасната ѝ кампания.
Нищо от това не би могло да се случи, ако битката бе останала ограничена до парламентарния театър, където сценариите се пишат от мейнстрийм пресата, а Корбин е набутан в непасващия му костюм на аристократичното благоприличие. Масовата политика е пътят, по който левицата може да спечели – като това се отнася и за заложените в манифеста идеи.
Никоя значителна програма за преразпределение на богатството не може да бъде постигната само през парламента. Дори лейбъристите да спечелят мнозинство, манифестът би срещнал значителна опозиция – от дясното крило в самата партия, от медийните империи, от елитистките държавни служители и от бизнес класата. Единственият начин такава програма да бъде приложена би бил да се организира кампания извън парламента, чрез социални движения, които да защитават предложенията, профсъюзи, които да се борят на работните места и обновена Лейбъристка партия, която да се превърне в средство за народна власт както на локално, така и на национално ниво.
По-вероятното развитие ще е лейбъристите да бъдат победени на тези избори, което дясното крило на партията ще настоява, че се дължи на твърде лявото ръководство. Вече обаче знаем, че това не е вярно. Огромното мнозинство от населението на страната подкрепя леви политики – десните лейбъристи и техните съюзници от политическия, бизнес и медиен елит са малцинството. Следващата битка ще е да се защити манифеста от техните атаки.
За пръв път от десетилетия можем да сме сигурни какво възнамерява да прави едно ляво лейбъристко правителство. Има истинска възможност за изграждането на проект, който в течение на няколко години може да подобри живота на милиони в обществото. Независимо какво стане на изборите на 8 юни, на левицата в цяла Британия се пада задължението да поддържа тази визия – да се организира, и да победи.
