Впечатляващо разместване във върхушката на испанското правителство прикова вниманието на наблюдателите на 15 и 16 март.
Първо Пабло Иглесиас, вицепремиер в коалиционния кабинет между Испанската социалистическа работническа партия (ИСРП) и „Унидас Подемос” (съюз между партията „Подемос” и конфедеративната формация Обединена левица), обяви, че напуска правителството. Причината – включва се в надпревара за поста президент на Автономната област Мадрид в предсрочните избори на 4 май.
Те се налагат, защото досегашната президентка на областта Исабел Диас-Аюсо от дясната Народна партия разпусна местния парламент на 10 март в опит да избегне вот на недоверие. Иглесиас реши, че ще се изправи срещу Аюсо на 4 май като обединена кандидатура на „Унидас Подемос” и на също лявата партия Más Madrid. Той разчиташе на „единен фронт” с тази нова формация, основана от някогашния му приятел и съучредител на „Подемос” Иниго Ерехон. През 2019 г. Ерехон се отцепи след раздор с Иглесиас и създаде първо Más Madrid („Повече Мадрид”) с пряката цел за участие тъкмо в тогавашните мадридски избори, а малко по-късно и националната ѝ версия Más Pais („Повече страна”).
Само че днес, на 16 февруари, от Más Madrid поляха Иглесиас със студен душ. След свое 3-часово заседание ръководството на Más Madrid реши, че все пак няма да подкрепи Иглесиас. Което доста намалява шансовете му да надвие Аюсо.
Той обаче не се отказа да продължи и увери в Туитър, че зачита решението на Más Madrid, но все пак се включва в битката „за да бъдат спрени ултрадесните и да се спечели Мадрид”. И впряга за тази цел „цялата наша сила и ентусиазъм”.
Съжаление по повод решението на Más Madrid изрази и близкият приятел и съратник на Иглесиас – лидерът на Обединена левица и министър на потреблението Алберто Гарсон. Той нарече това решение „забележителна грешка”.
Какво ще стане на изборите в Мадрид на 4 май, тепърва ще видим. Но за момента голям интерес буди и ефектът от излизането на Иглесиас от правителството по този повод. Мястото му на вицепремиер преминава към друга емблематична представителка на „Унидас Подемос” в коалиционното правителство начело с премиера социалист Педро Санчес.
Става дума за заемащата поста на министър на труда Йоланда Диас. Тя е популярна и авторитетна „потомствена” синдикалистка – такъв е бил и баща ѝ, работникът металург Сусо Диас, деец на комунистическия профсъюз „Работнически комисии”, свирепо преследван и репресиран по време на диктатурата на Франко. И Сусо, който още е жив, и дъщеря му Йоланда са членове на легендарната Испанска комунистическа партия, която е част от формацията Обединена левица. Чрез нея де факто ИКП присъства и в правителството на Санчес.
Но дори и в годините на управлението на Народния фронт в Испания през 30-те не се е случвало жена комунистка да заеме вицепремиерския пост. Йоланда Диас ще е първата. Така че сега цяла Испания е вторачена в нея. И то с голяма симпатия – по-голяма, отколкото към Иглесиас, който с доста авторитарните си похвати и с дръзкия си език успя да си спечели многобройни врагове в политическите кръгове, за разлика от винаги диалогичната Диас. Доста политически наблюдатели дори смятат, че мадридските избори са удобната „вратичка”, през която Иглесиас да се измъкне от правителството и да свали напрежението около него. А на Диас се възлагат надежди да внесе разбирателство и позитивизъм, като на тези очаквания изобщо не пречи нейната доста дразнеща десницата идеология.
Предлагаме по-долу портрета на Йоланда Диас, с който я представи днес в. „Ел Паис”.
ДЪЩЕРЯТА НА СУСО СТИГНА ДО ВЪРХА
Първата вицепремиерка с членска карта на ИКП, с борческо минало и със скромен опит в управлението изненадва със своята помирителна роля в правителството
От Ферол (родния град на генерал Франко в Галисия – б. пр.) на униформите, парадите и пушките идва диктаторът, който мачкаше Испания в продължение на 40 години. От един различен Ферол – на металурзите, пролетариите и всеотдайните борци с франкизма, идва първата активистка на все още живата Испанска комунистическа партия (ИКП), която достига поста на вицепремиер на Испания.
Йоланда Диас, която през месец май т. г. ще навърши 50 години, още от раждането си в този галийсийски град носи в своето ДНК различния свят, изкован в корабостроителниците на Ферол. Дълго преди да влезе формално в политиката, тя вече е вътре – като дъщеря на Сусо Диас, хвърления във франкистки затвор работник, който ще оглави профсъюза „Работнически комисии” в Галисия.
Изглежда просто като семейна традиция, когато един ден Йоланда се съгласява да поеме ръководството на галисийското поделение на Обединена левица – формация, която по онова време е маргинална и без никаква перспектива да се разрасне. Когато 15 години по-късно тя малко насила се съгласява да стане министърка на труда, пред нея пак липсват особени перспективи.
Но въпреки всичко сега дъщерята на Сусо – активистката, която навремето раздаваше антикапиталистически позиви – се е превърнала в най-одобряваната сред министрите на „Унидас Подемос” в правителството начело със Санчес. Адвокатката, специалисткa по трудово право, която винаги е била със синдикатите, сега се е превърнала в помирителен глас и пред предприемачите. Жената, която се гордее с членската си карта в ИКП, става вицепремиерка. А съгласно плановете на Пабло Иглесиас може да се появи и като кандидат-премиер на „Унидас Подемос” на следващия предизборен плакат на обединението.
Операцията се разви светкавично в последните вихрени дни, макар че Иглесиас, досегашният втори вицепремиер, отдавна я подготвяше. Самият той, попаднал във властта, се набута във всички възможни гнезда на оси. Беше трудно да се предположи, че при неговото постоянно търсене на главна роля в същността му се крие и някой, способен да отстъпи крачка назад. И който вече е започнал офанзивата си, за да убеди Йоланда, своята стара приятелка от времената още много преди да съществува „Подемос”, че тя трябва да поеме предизвикателството.
Иглесиас отдавна беше разбрал, че най-добрият предизборен плакат на „Унидас Подемос” вече не е с неговия портрет, а с този на Диас. И положи усилия да убеди и нея в това. Макар че тя не се даваше. Когато не ѝ достигаха аргументи да отхвърля натиска му, прибягваше до лични мотиви: „Как ще искам да оставам в Мадрид, след като в Галисия имам къща точно до морето?!”
Но Иглесиас продължаваше да настоява, понеже я познава и знае, че отначало тя винаги започва с „не”. Същото беше и когато я предложи да оглави министерството. Тя отказваше и отказваше. Дори баща ѝ разбра чак от вестниците, че името ѝ фигурира сред предложенията на „Унидас Подемос” за министър на труда. Иглесиас почти не ѝ даде възможност за отмятане – просто ѝ наложи да стане министърка.
Сега стана нещо подобно. Мадридските избори се появиха пред все още вицепремиера като възможност да излезе от правителството. И щом взе решението, повика старата си приятелка да седне в креслото му.
Диас разказва, че преди да се запознае с Иглесиас не си е и представяла, че един ден може да влезе в правителството на Испания. Преди да дойде „Подемос”, проектът Обединена левица беше нещо различно – поддържаше жив историческия пламък, заемаше някакви позиции в местната власт, стараеше се да влияе на управлението „отвън”. Единственият опит на Йоланда Диас в някакво управление са трите ѝ години (2005-2008 г.) като номер 2 в местното правителство на Ферол (с 66 000 жители). Тя напусна този пост поради непреодолими различия с кмета от ИСРП. После алиансът ѝ с левия национализъм на Хосе Мануел Беирас в дните, когато двупартийният модел ерозираше в цяла Испания, ѝ донесе успех в галисийския парламент. Докато накрая експериментът породи непрестанна верига от вътрешни конфликти – и тя потърси убежище в Конгреса на депутатите (националния парламент в Мадрид – б.пр.)
Когато бе номинирана да оглави министерството на труда, най-големите скептици вадеха срещу Диас епизоди като споменатия, или други подобни. Предубежденията обаче започнаха да се разсейват след бързо предприетите ѝ ефективни действия, с които тя накара работодателите да подпишат споразумение за минималната заплата. Оттогава насам тя стои все на върха и не ѝ се е случвало да пада. Играе важна роля и в прилагането на разработения заради пандемията план ERTE в Испания – той е за временна регулация на работните места, позволяваща временно прекъсване на трудовите договори, докато трае извънредната обстановка заради Covid-19. Нейно е предложението винаги приоритетно да се поддържа отворена комуникацията с предприемачите, но без това да означава отказ от плановете ѝ, сред които е и стремежът да не се даде ход на трудовата реформа на Народната партия.
Диас не бе пощадена и от вътрешните битки в правителството – обикновено те са свързани с усилията ѝ да защити свои предложения, будещи ревността на ИСРП. За никого не са тайна обтегнатите ѝ отношения с вицепремиерката по икономическите въпроси Надя Калвиньо – но това е сблъсък по всички правила, естествен между една ръководителка, дошла от синдикализма, и една технократка от Брюксел. Точно Калвиньо беше тази, която се противопостави решително и в крайна сметка успешно на скромното покачване с 9 евро на минималната заплата за тази година, предложено от Диас. А по отношение на трудовата реформа позициите изглеждат почти несъвместими.
Но голямата разлика между министърката на труда и Иглесиас е във факта, че тя не позволи на тези разногласия да се излеят пред публиката. Няма признаци да измени на тази линия на поведение и занапред.
Вътре в „Унидас Подемос” Диас е сама по себе си. Нейната близост с Илесиас и лошата ѝ химия с Алберто Гарсон, министър на потреблението и генерален координатор на Обединена левица, я отдалечи от тази организация, която тя напусна миналата година. Но като изключим личното приятелство с Иглесиас, тя има много слаби връзки и с „Подемос”. Често повтаря с гордост: „Вече ми е останала само една членска карта – тази от ИКП”. Това е партията, в която е членувал баща ѝ, когато тя се е родила – по времето, когато работниците бяха превърнали родния град на Франко в поле за битка срещу франкизма…
