В последните няколко седмици политическата скука и безсмисленост, настанили се трайно у нас, особено след затихването на антиправителствените протести, са донякъде нарушени. Или поне скуката, понеже, както може да се очаква, причината за излизане от летаргията не е някой смислен политически сблъсък, а поредната изкуствена драма – „скандалът“ с датата за следващите парламентарни избори.
Макар и твърде елементарен, планът на премиера и лидер на ГЕРБ Бойко Борисов да потупа достатъчно топката с помощта на политическата измишльотина за свикване на Велико Народно събрание, сработи напълно. Случи се точно и изцяло онова, което буквално всички хора в държавата прогнозираха, че цели Борисов – не да променя основния закон или да реформира каквото и да било, а просто да спечели време, за да няма такова за предсрочни избори. Нелепицата с промяна на конституцията вече отдавна е забравена, след като претърпя закономерното си пълно фиаско. Циркът беше толкова прозрачен, че на никого дори не му направи особено впечатление, както все по-често се случва у нас с различни скандални действия на властимащите.
Така в края на изминалата година президентът Румен Радев, който се превърна във водеща опозиционна фигура по време на протестите, настояващи за предсрочни избори, направи единственото изявление, което можеше да се очаква от него – че изборите трябва да се проведат „в срок“, а именно – на 28 март.
Това изявление дойде на 7 декември, далеч преди срока за издаване на указ за насрочване на изборите – единствения държавен акт, който има значение по този казус. Малко по-късно през същия месец Радев подчерта, че засега не вижда аргументи да се възползва от конституционната възможност за изместване на датата отвъд стандартния законов срок, но каза, че преди да издаде указа „ще отчете всички фактори“. „Следя какво говорят партиите, хората, политолози. Чувам смислени аргументи, съставям си общо мнение“, заяви Радев на 19 декември.
През новата година, около месец преди крайния срок за издаване на указа за датата на изборите, Радев реши да стартира експертни и политически консултации относно готовността на държавните институции и партиите за провеждане на изборите. Именно тази инициатива на президента предизвика актуалната политическа драма в България. В миг различни „независими“ анализатори и журналисти, бивши и настоящи депутати, та до самия Бойко Борисов, скочиха да критикуват Радев, че вече бил определил дата, а сега по някаква причина искал да я сменя.
Оказалата се по нелепо стечение на обстоятелствата като председател на парламента Цвета Караянчева заяви, че президентът бил „дал“ дата през декември и сега се опитвал да се измъква, тъй като го направил твърде несъобразително към обстановката заради коронавируса. Последното може и да е вярно, но ако г-жа Караянчева е свикнала държавата да се управлява през нареждания по телефона, нелицеприятни части от които често изтичат в медиите, то си струва да ѝ напомним, че в нормална държава дата не се „дава“ през изказване пред медиите или в пиянски разговор по телефона. Датата на изборите се определя през указ на държавния глава, което по закон трябва да се случи в края на януари, тоест има още време. Едва ако след издаването на указа президентът реши да търси нова дата, това би било наистина притеснително.
Но едва ли дори подобен слабо вероятен сценарий всъщност би бил нещо невиждано в държава, управлявана 10 години от абсолютния цар на политическите лупинги – Бойко Борисов. Премиерът имаше наглостта да заяви по повод датата, че щом веднъж била „казана“, след това не можело Радев да се отмята. Сериозно ли? Използвам думата наглост, не защото искам да проявявам ненужно неуважение към премиера Борисов, а защото наистина не мога да открия друга по-подходяща, когато подобно твърдение излиза точно от устата на човек, чието поведение тип „иди ми, дойди ми“ граничи с патология.
Едва ли в България е останал разумен човек, който не е наясно как се управлява страната в ерата на Бойко Борисов. Воден от медицинската си фиксация върху своя рейтинг, премиерът на България многократно е доказвал, че е способен да се откаже от абсолютно всяка своя дума или действие, при това по няколко пъти, стига да усети обществен (или външен) вятър в противоположна посока. Понякога толкова безцеремонно и брутално, че да не го притеснява да промени коренно мнението и решението си само в рамките на няколко часа.
Борисов никога не се е притеснявал да се събужда изпълнен с решителност да строи АЕЦ „Белене“ и да си ляга убеден, че това е „пагубен“ за страната ни проект. Днес може да събере цялата си парламентарна група, за да гласува мораториум върху продажбата на земя на чужденци, а утре да обяви, че „го е обзела лудост“ и да нареди прегласуване на решението. Веднъж дори мина с номера, че депутатите му „цопнали“ в капан на ДПС. „Дребните“ му лупинги като отказа да се орязват болничните, дали да се влиза в зала за едно или друго, дали да се прави актуализация на бюджета или не, както и много други ежедневни флуктуации на мнението му, дори не си струва да се отбелязват.
Поради реалната му обществена значимост си струва да напомним и един случай от края на 2017-та година, когато цирк „ГЕРБ“ изнесе поредното си пищно представление от този вид. Тогава групата на ГЕРБ напълно съзнателно, убедено и пламенно защитаваше и гласуваше многократно „за“ налагането на мораториум върху плащането от НЗОК на нови лекарства за онкоболни, хвърляйки в ужас хиляди засегнати от това решение. Гласуването беше потвърдено в този му вид многократно. Въпросният законодателен акт се приема първо в парламентарните комисии с одобряването на бюджета на първо четене, след това отново се потвърждава в пленарната зала, след това се връща в комисиите за приемане на второ четене, където се обсъждат и гласуват всички отделни параграфи, а след това влиза за окончателно приемане на второ четене и в пленарната зала. В случая с мораториума върху нови лекарства ГЕРБ получиха два нови шанса да се откажат – заради наложеното вето от президента въпросният параграф трябваше да се прегласува и на ексклузивно „трето четене“, като отново депутатите на Борисов го потвърдиха – в комисия и в зала. Борисов обаче не се посвени да плюе по достойнството на своите депутати и не за първи път ги принуди да ревизират вече взето решение, като в крайна сметка от седмия път и въпреки публичното унижение, от което несъмнено би трябвало да се срамуват, управляващите взеха правилното решение и отмениха въпросния мораториум.
Що се отнася до изборния процес, малко по-паметливите от нас могат да припомнят още един случай, този път от 2019-та година, когато ГЕРБ подкрепи искане на ДПС за практическа отмяна на преференциалното гласуване. Борисов заяви смело и категорично пред медиите, че не се бърка в работата на своята парламентарна група, а само няколко дни по-късно направи точно това, което обяви, че не прави – и нареди на хората си да променят на 180 градуса своето гласуване.
Случаи като тези са многобройни и могат да бъдат изреждани не само в отделна статия, а вероятно в цяла Енциклопедия на Борисовите лупинги. Но едва ли си струва да продължаваме, като се има предвид, че и децата в детските градини вероятно са наясно с каква невероятна лекота Бойко Борисов взима обратно камъка, който е хвърлил с думата си, за да го метне отново в съвсем друга посока, съсипвайки хубавата народна поговорка.
Същият този човек днес да настоява, че Румен Радев трябвало да спази нещо, което бил казал, не е нищо по-малко от наглост и безочие. Още повече, когато става дума за политическо решение, което по закон тепърва предстои да бъде взето през конкретен акт, за който не е настанало време.
Тези дни се обади и политическата карикатура Росен Плевнелиев, който наред с един куп други възклицания срещу наследника си заяви, че на Румен Радев „не му отивало“, щом е казал нещо, после да се отмята. Някой да си спомня дори един случай, в който Плевнелиев е направил подобна забележка на своя патрон Борисов?
И за финал – една случка от моя личен опит като парламентарен репортер, свързана с Бойко Борисов. Когато преди години, бяхме обградили лидера на ГЕРБ – тогава в ролята му на депутат – заради поредното му отмятане от определено политическо решение, докато се опитваше да омая журналистите как няма нищо нередно в този му акт, припомних на премиера още няколко подобни случая само от последните месеци, в които е направил същото. Борисов се сопна леко, усмихна се, погледна ме и ми каза: „Да, така направихме, но се поправихме!“.
И така – с поправяне и преправяне, точно както прословутите ремонти на ремонтите, друг символ на негово управление – вече повече от 10 години. Така че, една молба към г-н Борисов и придворните му – моля, имайте малко чувство за срам…
