Сеирът с опита акциите на ФК „Левски” да се връчат на премиера Бойко Борисов, избил към разсейваща гротеска с някакъв млад Остап Бендер, може и да се е сторил вълнуващ на част от публиката. Но никакво шоу не е в състояние да повлияе на настроението на самия министър-председател. То от много време насам е неизменно – щастливо.
Караниците му от телевизионния екран не бива да заблуждават. Той така си говори, човекът. Това са му изразните средства. Ако беше оперен певец, вероятно щеше непрестанно да пее Триумфалния марш от „Аида”. Но понеже не е, кара ни се като на разпасана банда – да е ясно кой е главатарят. Нищо лично, просто код на общуване. Изразява така щастието, което не може да сдържи. Щастието, че всичко му е позволено.
След онези 1,2 млрд. долара, платени на САЩ от държавния ни бюджет за чертежите на осемте F-16 и за кадрите с Доналд Тръмп край камината в Белия дом, Борисов не се съмнява, че е хванал Господ за шлифера. И явно има право. Същото, заради което строги международни съдници пращат разни други премиери в ъгъла, при нашия просто не го забелязват. Как да не е щастлив?
Достатъчно е да погледнем последния доклад на американската НПО „Фрийдъм Хаус” за нивото на свободата и демокрацията по света. България си стои в него с почти непроменени показатели от миналата година – в компанията на „полуконсолидираните демокрации”. Е, от кумова срама едва забележимо са ни намалили показателите. Ако миналата година са дали на страната ни 60% демокрация, то сега са я свалили до 58,93%. В предишния доклад сме имали ниво 4,61 по 7-степенната скала на демократичните ценности, а в сегашния сме с 4,54. Рейтингът на изборния процес е коригиран от 5,75 на 5,50, а на независимостта на медиите – от 3,75 на 3,50. Явно само толкова – по 0,25 спад – са заслужили скандалите около миналогодишните местни избори или безпрецедентното спиране на радиосигнала на „Хоризонт”, без да броим уволненията на куп знакови журналисти откъде ли не.
Същият доклад обаче е свил сармите на управляваните от приятели на Борисов (той сам ги е наричал така) Унгария и Сърбия. Заедно с Черна гора, те са извадени от „полуконсолидираните демокрации” и за пратени стъпало по-ниско – при „преходни/хибридни режими”. Пък, като се вгледа човек, по линия на свободата и демокрацията там не стават особено по-различни работи от българските.
Унгария с Виктор Орбан начело справедливо възмущава и еврокомисарката по ценностите и прозрачността Вера Йоурова, която наскоро даде интервю пред няколко европейски медии. И поучи в него как не трябва да се допускат злоупотреби с демокрацията по време на режима на извънредно положение заради Covid-19. Визирайки Унгария, тя наблегна: „Трябва да подчертая, че този режим не предполага неограничена власт без никакъв контрол. Контролът на парламентите и на независимите медии днес е по-важен от всякога.”
Но за България Йоурова и дума не обели – и то по време, когато парламентът ни въобще беше разпуснат и премиерът хич не бръснеше воплите на опозицията (отделна тема са причините за нейната оперетност), че го призовава на парламентарен контрол. Само благо я питаше нейните депутати безсмъртни ли са…
За „независими” медии пък у нас вече даже е някак неприлично да се говори, освен шепнешком – като край ковчега на покойник. Но ни в Брюксел, ни във Вашингтон очевидно никой не ще да забелязва, как точно в суматохата около извънредното положение трескаво и на тъмно проправителствени клакьори готвят нов мракобесен медиен закон, който да връчи цензорски сатър за цялото интернет пространство на фамозния СЕМ, набързо оглавен от прославената блюстителка на свободното слово Бетина Жотева.
Всичко това не се чува, не се вижда, не се произнася от онези, които са в състояние „да страхуват” Борисов. И той ще се пръсне просто от щастие, ако не си го излива периодично върху народа, който едно „мерси” не ще да му каже за цялата тази благодат.
Наръчниците на ширпотребата от серията „Как да бъдем щастливи” напътстват обикновено, че това се постига чрез влизане в хармония с обкръжаващата среда. А Борисов е така хармонизиран с нея, че с наслада и открай време се е дал за гостоприемник на един стар вирус, обсебил европейския политически организъм доста преди биологическата поява на коронавируса. Името му е простичко и всеизвестно: „Йес, сър!”.
Когато България се засилваше да влезе в ЕС през 2007 г., зевзеци в Брюксел приписваха този вирус главно на българските преговарящи – наричаха ги „Йес, сър!”, защото винаги и с всичко се съгласяваха, само и само да влязат в клуба. Обаче нито Борисов, нито българската политика като цяло, макар и неизменни носители на симптомите на „Йес, сър!”, не са нулевият пациент на тази зараза.
„Йес, сър!” и преди нас вече се множеше из ЕС в хранителната среда на свещения неолиберализъм и трансатлантическата вярност. Наистина, преди десетина години все още тук-там се намираха неинфектирани тъкани. Днес обаче всички са се научили да живеят с вируса. Удобно е, угодно е, а и някак отвътре им идва на все по-обезличените субекти, издигани за висши еврократи.
Козируването е в две основни, непререкаеми посоки: първо, това е свещеният неолиберализъм и неделимите от него транснационални компании и банки; и второ, Big Bodther САЩ, разбира се. Не, че това са някакви особено различаващи се направления. Тъкмо обратното, често се препокриват. Генетична закономерност. Неолиберализмът се роди от любовната прегръдка между една европейска Желязна лейди и един американски Дарт Вейдър, размахал Междузвездните ядрени войни в глобалната политика. Тачъризмът и рeйгъномиката успешно внедриха в цялата система на международните отношения франкенщайнчето, отгледано от Чикагската школа в пиночетовото Чили – то бе наложено като единствена възможна икономическа система в световен мащаб веднага след падането на Берлинската стена.
Именно дивашки отвързаният от всякакви регулации и социални ангажименти „свободен” пазар беше в основата на лакомите „балони”, пукнали се с фалита на „Лемън Брадърс” и с избухването на финансовата криза през 2008-2009 г., погребала тук-там оцелелите из Европа малко по-социални икономики. „Спасителните” планове се прилагаха тогава по схемите, възмутили площадите – орязвания и затягания на коланите до последната дупка. Прекият резултат бе, че „банките изядоха хората”.
„Йес, сър!”, козируваше тогава „мути” Ангела Меркел пред този неолиберален „изход” от кризата, причинена от самото естество на същия модел. На Меркел и на финансовия ѝ министър Волфганг Шойбле принадлежи „заслугата” за прословутия Пакт за финансова стабилност, стигматизирал и задушил южните „прасета” длъжници в еврозоната с драстични бюджетни рестрикции. До какво доведе този социален геноцид, лъсва сега, когато коронавирусът танцува върху руините на здравните системи.
„Йес, сър!”, продължават и днес да козируват към лихварството на неолиберализма „северняците” в ЕС, въплътени пак от Германия, макар и по-срамежлива сега, в компанията на задминаващите я със собствена агресивност Нидерландия, Австрия, Финландия и балтийските държави. Техен е приносът ЕС сега да се асоциира в масовото съзнание с грозните препирни седмици наред как да се помогне на тежко ударените от пандемията Италия и Испания и дали да не им се приложи същият убийствен механизъм за „спасение” чрез заробващо задлъжняване, както навремето на Гърция. Сякаш общото за всички биологическо бедствие е съизмеримо със споровете за такава или онакава фискална политика отпреди десетилетие…
На този фон измъчено договореният все пак европейски формат за финансови мерки от общо 540 милиарда евро, изразяващи се, впрочем, досега само в кредити (вярно, поне освободени след дълги спорове от заробващи условия), бе изпреварен от преки помощи и специализирани екипи, изпратени в Италия от Китай, Русия, Куба… Шок и ужас! Все геополитически „неправилни” страни, нетърпими за САЩ.
И какъв ефект наблюдаваме на ниво ЕС? Благодарност за навреме подадената ръка? Конструктивни усилия за по-действена солидарност? Осъзнаване на необходимостта човечеството да си сътрудничи, вместо да се конфронтира? Стъпки към един по-разумен и отговорен свят, за който уж всички се кълняха, че ни чака след пандемията?
Нищо подобно. Точно обратното. Само за броени седмици целият дискурс на проблема със забавената и неадекватна реакция на ЕС, отекващ в европейските медии и общества, рязко се промени. Докато през март и април доминираше възмущението от мудността на ЕС и от сметкаджийството на „северняците”, днес всичко е преобърнато с главата надолу. Като основен проблем се развява „пропагандната” цел на помощта, оказана от Китай и Русия – първо, тя била с някакви изфирясали материали и второ, всичко било, за да се разбие вярата в ЕС и западната демокрация. Куба поне в Европа я споменават по-малко, но затова пък в САЩ не я пропускат в същия контекст, опитвайки се да компрометират с откровени лъжи кубинските лекари, отдавна доказали се със своята самоотверженост из какви ли не бедствени точки на планетата.
Днес всичко е пренастроено на европейския фронт, който уж би трябвало да се бие с главния враг – Covid-19. На него вече най-гръмко ечат барабаните срещу подлите „хибридни” попълзновения на руснаци и китайци, които внезапно се оказват по-зли неприятели от коронавируса. Из големите медии масово изчезват всякакви критични публикации за неадекватността в реакцията на ЕС срещу здравното предизвикателство и започват да се сипят само нежни трели за щедростта и отговорността му. Разбира се, междувременно са опънати юздите на най-ястребски настроената Нидерландия, и тя кисело преглъща решението все пак кредитите за новите-стари южни „прасета” да са с мини-лихва. Е, и гневните „прасета” омекват, отстъпват от искането си за солидарни коронабонове. Звучи Ода на радостта, да живее Обединена Европа, долу коварните руснаци и китайци!
Всичко бе синхронизирано навреме, за да подгрее подобаващ оптимизъм за 9 май – Деня на Европа. За Ден на Победата над нацизма на същата дата не се говори. Нацизмът е победен предишния ден – на 8 май, от обединените американци и англичани и от никого другиго, както обяви лично президентът на САЩ Доналд Тръмп на своя церемония във Вашингтон. Повелята бе ясна – „хибридната” Русия и предшественикът ѝ СССР хич никакви да ги няма, освен в „нови прочити” на историята, приравняващи Съветския съюз с Третия райх и приписващи им еднаква вина за Втората световна война.
На институционално ниво ЕС дружно отвърна: „Йес, сър!”. Председателите на Европейския съвет – Шарл Мишел, на Европейския парламент – Давид Сасоли, и на Европейската комисия – Урсула фон дер Лайен, едно към едно повториха тезата на трансатлантическия Big Brother навръх 9 май. В Брюксел вече им е станало навик. Записаха си голям актив по тази линия и през септември м.г. с нашумялата резолюция на Европарламента, обявила за еднакво зло и комунизма, и фашизма, както и СССР, и нацистка Германия.
В същата редичка сега се строиха с пионерски плам и външните министри от бившите соцстрани в Централна и Източна Европа, вкупом с несравнимата първа българска дипломатка Екатерина Захариева. Те размахаха в чест на 75-годишнината от разгрома на хитлеризма колективна декларация, от която излизаше, че далият 27 милиона жертви в онази война Съветски съюз никого не бил освободил, а само стиснал в „желязна прегръдка” народите, обсипващи бойците му с цветя из старите кинохроники. И да, пак същото – виновен е за всичко наравно с Райха.
На държавно равнище из различните европейски страни обаче единодушието по тази тема не бе тъй убедително. Открои се ключовата за фокусираните исторически събития Германия. Нейният външен министър Хайко Маас в съавторство с директора на мюнхенския Институт за съвременна история Андреас Виршинг написа в списание „Шпигел” интересен коментар по повод 75-тодишнината от края на войната в Европа под заглавието „Няма политика без история”. В текста се набляга на официалната позиция на Берлин, че „Германия единствена носи отговорността” за започването на най-жестоката световна месомелачка през миналия век и за престъпленията на Холокоста. И че всички останали тълкувания, поставящи под съмнение този исторически факт, са недопустими и „несправедливи спрямо жертвите на нацисткия режим”.
„Благодарни сме и до днес на всички, които са се борили с националсоциалистическата диктатура,” пише в статията. Според авторите ѝ заради своя травмиращ опит от миналото именно германците са длъжни да покажат ясна позиция в сегашната ситуация, „когато онези, които са били нападнати, се опитват да ги представят за нападащи, а жертвите – за престъпници”. Подчертано е още, че стремящите се сега да преиначават историята я превръщат в „инструмент за разцепването на Европа”.
Тази словесна битка за миналото доби допълнителна страстност, защото съвпадна и със споменатата кампания за стигматизиране на руската и китайската помощ за овладяване на настъплението на коронавируса в Италия – също неслучайна страна в европейската история. На 4 май в интервю пред италианския в. „Ла Стампа” американският министър на отбраната Марк Еспер държа остър тон на Италия, натяквайки ѝ, че приема помощ от Пекин и Москва срещу Covid-19, а пък те само искали да си прокарват през нея собствените геополитически и икономически интереси. Алармира, че това застрашавало и сигурността на НАТО, след като руски дезинфекциращи екипи пръскали в околностите на натовска/американска база в Италия, а пък китайците пробивали технологичната безопасност с 5G мрежата на Huawei, вече изграждаща се на Ботуша. Шефът на Пентагона е особено тревожен по последната тема: „Зависимостта от китайските доставчици на 5G може да направи ключовите системи на нашите партньори уязвими за смущения, манипулация и шпионаж.“ Освен това Еспер смята за несправедливо, че оказаната от САЩ помощ на Италия в размер на 100 милиона долара се премълчава в италианското обществено пространство, докато руската и китайската се преекспонира.
В свой коментарен обзор, включващ и мненията на много италиански политици по въпроса, ден по-късно италианският в. „Ла Република” припомня, че миналата година Италия бе първата държава от Г-7, която тържествено подписа меморандум за присъединяване към глобалната инициатива на китайския президент Си Дзинпин за нов Път на коприната.
В същия вестник бяха публикувани и резултатите от проучване на социологическата агенция SWG, които сочат, че след оказаната от Пекин и Москва помощ срещу Covid-19 вече 52% от италианците смятат Китай за най-приятелска държава, което е увеличение с 42% спрямо миналата година. Втора в анкетата е Русия с 32%. САЩ са едва трети със 17%. На друг въпрос от същия сондаж – с коя страна трябва да се съюзи Италия – пръв с 36% пак е Китай, а САЩ са втори с 30%.
„Ла Стампа”, разбира се, не пропусна веднага, още на 5 май, да интервюира и италианския премиер Джузепе Конти, за да отговори на изреченото предишния ден от Марк Еспер. „С олимпийско спокойствие”, както отбелязва вестникът, Конте уверява в своите изявления, че Италия с благодарност приема помощ от всички при най-прозрачни условия, но че това не променя нейната външна политика.
„В момент на крайна необходимост Италия поиска и получи помощ от много страни. Сред тях бяха също Китай и Русия. Приехме тази помощ в пълна прозрачност, както спрямо общественото ни мнение, така и спрямо нашите съюзници,” казва Конте. И веднага добавя дипломатично: „За всички получени помощи изразихме публично благорадности към изпратилите ги. С особено удоволствие припомням и специалния меморандум за подкрепа на Италия на стойност 100 милиона долара, подписан от президента Тръмп. За този меморандум ме извести самият президент на САЩ с дълъг и топъл разговор”. Конте подчертава още: „Не бих искал да се занимавал с евентуалната геополитика не онези, които са помогнали, а по-скоро с геополитиката на онези, които са получили помощ, какъвто е нашият случай. И мога да потвърдя, че нашата външнополитическа линия днес е същата, както и вчера”.
Дали този политкоректен – или двусмислен? – отговор на италианския премиер е достатъчно успокоителен за Вашингтон? Или там на 5 май са чели не толкова „Ла Стампа” с интервюто на Конте, колкото „Ла Република” с очевидно неуспокоителните за САЩ данни от социологическото проучване на SWG?
Сондажът със сигурност отеква тревожно и в Брюксел, тъй като продължава тенденцията и допълва доста предходни анкети, измервали през последните месец-два (не)доверието на италианците към ЕС и нагласите им „за” или „против” евентуален „Италиесзит”. Така например в края на март проучване на социологическата агенция Noto Sondaggi показа, че като проевропеисти се определят вече само 49% от италианците, докато преди кризата с коронавируса такива са били 66%.
Естествено, политически дивиденти от всичко това се опитва да извлече антиевропеистът и бивш вицепремиер Матео Салвини с неговата дясна и националистическа партия Лига. Само че сондажите сочат спад в подкрепата точно за радикала Салвини за сметка на растящата популярност на губернатора на Венето (една от най-пострадалите от коронавируса италиански области) Лука Дзаия. Той също е от Лигата, но е доста по-умерен от Салвини, а освен това успешно овладя пандемията в региона си с масово извършване на тестове.
При всички случаи положението на възприемания като проевропеист Конте ще е нестабилно, ако той не се съобразява с наличните обществени нагласи и политически баланси. Да напомним, той стана компромисен премиер в резултат не на избори, а на парламентарни ходове с различни политически сили първо през 2018-та (с Лигата и Движение „5 звезди”), после и през 2019-та (с Демократическата партия и Движение „5 звезди”). Затова Конте поддържаше доста твърд тон в острите спорове със „северняците” в ЕС допреди постигането на компромиса на Европейския съвет на 23 април.
В евроинституциите, една от които – Европарламентът, се оглавява от италианеца Давид Сасоли, също си дават ясна сметка, че проблемът с разочарованието на италианците от неработещата европейска солидарност може да е фатален за целия Съюз. Затова председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен на два пъти – отначало на 1 април, а после и на 16-ти – отправи специални извинения към италианците. В първия случай това стана с писмо до в. „Ла Република” и с видеообръщение, в което Фон дер Лайен говореше на италиански. Във втория – с реч в Европарламента.
А защо изобщо се наложи второ извинение? Защото след първото, съпроводено с механизма SURE – възможност за заеми в размер на 100 милиарда евро за подпомагане на загубили работата си заради пандемията европейски граждани – Конте отговори, че на Италия и другите пострадали страни е необходима „солидна спасителна лодка, а не поплавък”. И натякна: „Никого няма да караме да гребе вместо нас, имаме силни ръце”.
Затова председателката на ЕК направи и второто си обръщение, с което поде и лансираната от Франция идея за създаване на специален солидарен фонд от 1,5 трилиона евро за дълготрайно преодоляване на последиците от пандемията, средствата за който да залегнат в новия бюджет на ЕС за 2021-2027 г. и да се съберат чрез повишаване на вноските на страните членки. Това бе предложението, което убеди Конте, дълго упорствал за нежеланите от Нидерландия и Германия коронабонове, да се откаже от тях – само срещу обещанието за солидарен фонд, разбира се.
Имаше голямо облекчение от това отпушване на блокажа на Европейския съвет на 23 април. Но двоякото впечатление не можа да бъде избегнато. Първо – че щедрите обещания идват, само и само за да бъдат омилостивени обидените от егоизма на уж съюзниците си италианци, залитащи вече към Китай и Русия. И второ – че обещанията си остават само въздушни балони, защото продължава да липсва консенсус дали хипотетичните 1,5 трилиона ще идват като безвъзмездни помощи или все пак като любимите на холандците кредити.
Тези уточнения трябваше да се обсъждат на Европейския съвет, състоял се на 6 май, когато се очакваше ЕК да представи своите разчети. Но най-изненадващо темата изобщо не беше повдигната на 6 май. Чак седмица по-късно, на 13 май, Урсула фон дер Лайен обяви, че планът за проекто-фонда ще бъде представен в Европарламента на 20 май. И се въздържа изобщо да споменава каква сума се предвижда да бъде акумулирана, въпреки че сред евродепутатите вече се говори за необходимостта не от 1,5 трилиона, а от 2 трилиона евро.
Отлагането на темата вероятно има връзка с безпрецедентното решение на германския Конституционен съд от 5 май, който оспори програма на Европейската централна банка (ЕЦБ), лансирана още през 2015 г. от предишния ѝ директор Марио Драги. По нея ЕЦБ изкупува ценни книжа от публичния сектор, за да стимулира икономиката в еврозоната. Германският КС сметна, че ЕЦБ не е анализирала добре „пропорционалността” на своите действия и ѝ даде срок от три месеца да докаже, че тази политика е ефективна. А ако не го докаже, носещият стълб Бундесбанк може да излезе от програмата.
Ситуацията е безпрецедентна, защото само Съдът на ЕС, разположен в Люксембург, има юрисдикцията да се произнася по решенията на ЕЦБ, но не и националните съдилища на страните членки. Същевременно ходът на германския КС е сигнал, че и предстоящи действия на евроинституциите може да срещнат подобни правни реакции на национално ниво – твърде вероятно и замисленият солидарен фонд.
При създалата се обстановка, застрашаваща цялата правна конструкция на ЕС, шефката на ЕК Урсула фон дер Лайен реши да реагира твърдо. Тя предупреди на 9 май, навръх Деня на Европа, че макар Комисията още да проучва становището на германските конституционни съдии, не е изключено след това да предприеме „наказателни процедури”. Което означава, че може да се стигне включително до дело срещу Германия в Съда на ЕС в Люксембург.
Разбира се, включи се и Меркел с призиви за „мъдри” решения – с идеята ЕЦБ все пак да даде поисканите от германския КС обяснения, а той пък на свой ред да ги приеме благосклонно, за да се потуши така рискът от правна имплозия на ЕС. Но дори и да се стигне до подобно замазване на конкретната ситуация, това не е същностно решение на огромните противоречия и напрежения вътре в Съюза. Съвсем очевидно е, че колкото е тежък проблемът с обидените италианци (испанци, гърци и т.н.), толкова е тежък и проблемът с оспорващите „пропорционалността” на финансовите решения германци (холандци, австрийци и т.н.). От този въртоп едва ли ще се излезе и на 20 май, когато Фон дер Лайен ще трябва да убеждава евродепутатите в своите предложения за солидарния фонд, обкичен вече и с цял венец кредитни механизми за „спасение”.
А иначе на 6 май все пак се състоя предвиденият Европейси съвет, но той бе изцяло посветен на темата за спешното приобщаване и подпомагане на Западните Балкани от ЕС. Въпреки силно ангажираното с тези въпроси хърватско председателство, допреди разразяването на коронакризата нямаше никакви шансове от подобен прилив на нежни чувства откъм Брюксел. Докато сега, с приемането на Декларацията от Загреб (наречена така като жест към хърватското председателство, макар Съветът да се проведе видеоконферентно), не се оставя вече място за съмнение, че всички страни от региона ги чака европейско бъдеще. Това в пряк текст гарантира по време на самия Съвет и Урсула фон дер Лайен. Думите бяха подплатени и с конкретни финансови стъпки – 3,3 милиарда евро за здравни и санитарни нужди на Западните Балкани в битката с Covid-19, макрофинансова помощ за социално-икономическо възстановяване на региона на стойност 750 милиона евро и още 1,7 милиарда евро от Европейската инвестиционна банка.
„Фактът, че тази подкрепа и това сътрудничество (от страна на ЕС) далеч надхвърлят предоставеното за региона от който и да било друг партньор, заслужава обществено признание,” изрично се подчертава в Декларацията от Загреб. Това е и най-същественият акцент от заседанието на Европейския съвет на 6 май. И на Западните Балкани, както и в Италия, Евросъюзът се разбърза да поправя грешките си от началото на сегашната криза, които оставиха в онзи период да изпъкне помощта за пострадалите от други страни. Нека си припомним, че през март ЕС забрани износа на санитарни и медицински материали за държави извън Съюза – и съвсем логично чу тогава от сръбския президент Александър Вучич фразата: „Европейската солидарност не съществува”. Последвана от обръщане за помощ „към нашите китайски братя”, които на часа откликнаха – из целия регион. Също както и Русия, и Турция.
Със сегашната си щедрост Брюксел много се старае да засенчи тези предшествали впечатления и, разбира се, в унисон със САЩ не пропуска да алармира, че Пекин и Москва търсели с жестовете си само геополитически дивиденти. Затова в Декларацията от Загреб е посочено още: „Ще засилим сътрудничеството си в борбата с дезинформацията и други хибридни дейности, развивани по-специално от източници в трети държави, които целят да подкопаят европейската перспектива на региона. Необходимо е по-тясно сътрудничество в областта на изграждането на устойчивост и киберсигурността. В това отношение стратегическата комуникация е от съществено значение”.
И още от същата декларация: „ЕС и Западните Балкани имат редица общи предизвикателства в областта на сигурността, които изискват координирани индивидуални и колективни действия. Съгласни сме да задълбочим сътрудничеството си по основни въпроси, свързани със сигурността, с повече решителност и систематичност, включително на оперативно равнище… Енергийната сигурност следва да бъде разглеждана приоритетно, включително диверсификацията на източниците и преносните пътища… ЕС приветства приноса на партньорите от Западните Балкани за мисиите и операциите на ЕС. ЕС очаква по-нататъшно задълбочаване на сътрудничеството в областта на общата външна политика и политика на сигурност (ОВППС) и отново призовава всички партньори да постигнат напредък към пълно привеждане в съответствие с позициите на ЕС в областта на външната политика, по-специално по въпроси, свързани с основни общи интереси, и да съгласуват действията си с тях.”
„Йес, сър!” – (западно)балканският фронт също е открит. Уж срещу коронавируса, но най-вече срещу геополитическите предизвикателства. В пълен унисон с вижданията на Марк Еспер, споделени пред „Ла Стампа” по симетричния италиански казус. А също и с неслучайно преекспонираните исторически реминисценции около Деня на Европа/Победата. Това не са различни теми – една и съща е.
Ако историята се преразгледа и се обърне така, че СССР и Китай да не са сред победителите и силите на доброто във Втората световна война, то какво правят те тогава сред петте постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН с право на вето? Въобще цялата ООН, родена тъкмо след Втората световна война, може да бъде отречена като „неработеща” – редовно обвинение към нея , откак тя „не сработи” и не даде зелена светлина за войната на САЩ срещу Ирак през 2003 г. Вашингтон вече отдавна подготвя терена, бойкотирайки нейни съставни части като ЮНЕСКО или, съвсем актуално, Световната здравна организация.
Колко по-„работещ” би бил например „Прекрасният нов свят”, описан от Олдъс Хъксли… Романът антиутопия със селектирано и разпределено по точно определени касти консуматорско и дрогирано човечество със сигурност ще увлече дори прочелите само историите за Винету, защото предлага и индиански препратки. Да не говорим за бликащото от героите му щастие.
Също като от нашия герой – премиера Бойко Борисов, който не може да спре да се радва колко уютно се е снишил и вписал сред носителите на вируса „Йес, сър!” с къде по-мащабен калибър от неговия.
Президентът Румен Радев може колкото си ще да громи „угодни сделки” и да зове масите към храброст – това само издава колко нехармонизиран е с „Прекрасния нов свят”, в който всеки трябва да си знае мястото. А ако не го знае, ще му го посочи някое безапелационно социологическо проучване. Хармонизираният, угодният, заразяващо щастливият е другият, не разбрахте ли, тулупи?
………………………………………………………………………………………….
P.S. За оправяне на вкуса, на финала предлагаме един друг поглед към „Този дивен свят“ на хора, може би чели някое нелегално издание на романа на Хъксли в годините на соца, а може би не – може би просто вярващи в реално по-добър свят, за чиято възможност и днес се водят още доста битки къде ли не из планетата. Чеслав Ниемен (1939-2004) е прочут рокаджия от Полша, който през 1967 г. написва станалата хит песен „Този дивен свят“. А през 1971 г., малко преди да загине в самолетна катастрофа, нашата Паша Христова (1946-1971) печели с българската версия на същата песен Голямата награда на песенния фестивал в полския град Сопот. Чуйте ги и двамата. Заслужават повече внимание от вирусите „Йес, сър!“…
About The Author
