В категории:Култура / Общество

Коя бе покосената от Covid-19 кинолегенда Лучия Бозе?

„В Испания ме взимаха за комунистка, в Италия – за франкистка,” казва музата на Висконти, играла при Де Сантис, Антониони, Бардем, Бунюел, Фелини. Тя почина на 89-годишна възраст след предизвикана от коронавирус пневмония. Оплакват я и двете най-тежко поразени от пандемията европейски страни, с които тя бе неразривно свързана. Животът ѝ е филм във филма…

Лучия Бозе във филма на Микеланджело Антониони „Дамата без камелиите“, 1953 г.

Черните сводки за жертвите на короновируса в двете най-тежко засегнати от пандемията на Covid-19 държави в Европа – Италия и Испания, донесоха и вестта за кончината на тяхната обща любимка, кинолегендата Лучия Бозе. Тя издъхна в болница в испанския град Сеговия на 23 март на 89-годишна възраст след тридневно лечение от предизвикана от короновируса пневмония.

Италианката, родена на 28 януари 1931 г. в Милано, където родителите ѝ бягат от мизерията на село, изиграва най-прочутите си роли още в ранната си младост в своята родина. Но в пика на славата си предпочита да пусне корени и в родината на онзи, когото избира за любов на живота си и за баща на децата си – нашумелия испански тореадор Луис Мигел Домингин. Така днес като еднакво своя я оплакват и италианци, и испанци. А и всички любители на Седмото изкуство по света.

Лучия Бозе е от онова поколение следвоенни италиански кинолегенди като София Лорен и Джина Лолобриджида, които още съвсем млади омайват зрителите със своята не просто физическа красота, а и с особения си магнетичен заряд идващ от силните им и независими характери. Тези момичета израстват и се оформят като личности в годините на фашистка диктатура и антифашистка съпротива, на съюзнически бомбардировки и партизанско движение, на бедност и лишения, на бунтарство и неизтребимо жизнелюбие.

Като част от „Светата Троица” кинозвезди на италианския неореализъм заедно с Лолобриджида и Лорен, Лучия отначало се утвърждава с роли в ярки социално ангажирани филми. Но после задълго изчезва от филмовия небосклон, предпочитайки да се отдаде на любовта и семейството.

Снимка на Лучия Бозе, правена за конкурса „Мис Италия“ през 1947 г. Снимка: ANSA

А началото и на трите е еднакво – беден произход и блесване на конкурс за красота. Бозе и Лолобриджида дори се засичат на едно и също такова състезание за „Мис Италия” през 1947 г. Тогава Джина е на 19, а Лучия едва на 16 години. Джина си спомня по-късно колко срамежлива и неопитна е била Лучия при явяването си – дотолкова, че не знаела как да се гримира. И затова самата Джина заедно с друга участничка – също станалата после прочута актриса Джана Мария Канале – трябвало да ѝ помогнат. Така се сприятеляват. Журито оценява именно невинността най-високо и дава първото място на Лучия. Джина остава трета.

Тези конкурси отварят пътя към киното на много млади красавици по онова време. Така става и с Лучия, чиято рожденна фамилия всъщност е Борлони. Псевдонимът Бозе се появява по-късно, когато се снима в първите си филми. Още преди да стане „Мис Италия” тя има една важна среща, която предопределя пътят ѝ. Момичето работело в популярна миланска сладкарница. И докато подреждало на витрината сладкишите, един към 40-годишен господин с едновременно аристократично и артистично излъчване се загледал в прелестното младо създание. Поръчал си захаросани бадеми и когато Лучия му ги подала, ѝ казал: „Ти можеш да се станеш страхотно кинематографично животно”.

Тя се стъписала. Ето как разказва за тази среща след години: „В онзи момент го помислих за луд. После го приех и като брат, и като любим. Дадох му нещо, което на малко мъже съм давала – истинска обич”.

Става дума за класика на италианското кино Лукино Висконти, който се води неин „откривател”. А самата Лучия редовно е наричана негова „муза”. Въпреки че Висконти не я снима в нито един от филмите си, двамата винаги остават много близки, като той става и кръстник на първородния ѝ син Мигел, роден през 1956 г. Обичта към Висконти, за която говори Лучия, разбира се, е само духовна – той никога не е крил своя хомосексуализъм.

Лучия Бозе и Лукино Висконти

С благословията на Висконти и със славата на „Мис Италия” Лучия незабавно привлича интереса на тогавашните кинаджии. Първата ѝ поява на екрана е през 1948 г. в късометражна киноновела на младия тогава Франческо Рози, който по онова време е асистент на Висконти. Новелата е посветена на въстанието в Милано 100 г. по-рано – през 1848 г., срещу австрийското владичество.

Участието ѝ тогава е съвсем незначително, но изгражда отношението на Лучия към цялата ѝ по-нататъшна кариера и живот. В биографията си, която излезе в края на миналата година, тя пише: „Първия път, когато застанах пред камерата, си помислих: Или ти ще ме изядеш, или аз. И си казах: Ще те изям аз. Но едно нещо да е ясно. Давам ти 50%. Другите 50% ще останат за моя живот, защото искам да живея в истинския живот, а не само в киното”.

Джузепе де Сантис

През 1949 г. друг голям режисьор, който ще се утвърди като един от „бащите” на неореализма – участвалият в антифашистката съпротива интелектуалец и комунист Джузепе де Сантис, много настоява Лучия да играе във филма му „Горчив ориз” със сюжет от драматичните социални борби в италианското следвоенно село. Но родителите на Лучия (тя има и двама братя) решават, че още е твърде млада, за да се ангажира толкова плътно в киното. И не я пускат.

Ролята, която Де Сантис е готвел за Лучия, бляскаво е изиграна от също много младата Силвана Мангано – и тя, впрочем, участничка в конкурса „Мис Италия” от 1947-ма. А филмът печели огромен успех, номиниран е и за „Оскар”.

На следващата година, през 1950-та, упоритият Де Сантис обаче пак кани Лучия за новия си филм, който е също със силни социални послания и със селска тематика – „Няма мир под маслиновите дървета”. Тогава вече 19-годишната Лучия успява да наложи своя бунтарски нрав над фамилната воля и поема ролята на главната героиня, която също като нея се казва Лучия. И прави фурор с красотата и таланта си. Прочува се като Лучия Бозе – псевдонимът ѝ го измисля Де Сантис.

Лучия Бозе заедно с партньора си Раф Валоне в „Няма мир под маслиновите дървета“

В същата 1950 година тя изиграва и още една силна роля във филма „Хроника на една любов” на друг италиански киногений – Микеланджело Антониони. Той ще я снима три години по-късно и в друга емблематична роля в неговия филм „Дамата без камелиите”.

Микеланджело Антониони напътства Лучия Бозе в любовна сцена от „Хроника на една любов“

Де Сантис също „повтаря” любимката си и през 1952 г., включвайки я в може би най-разтърсващия свой социален филм – „Рим, 11 часа”. Филмът възпроизвежда истинска история, разиграла се през януари 1951 г. в сграда на римската улица „Савоя”, където се провежда събеседване с кандидатки за работа. За обявеното едно място за машинописка се явяват над 200 момичета, които мечтаят да го заемат. Периодът е на жестока икономическа криза и на голяма безработица в Италия. Кандидатките са отрупали цялото стълбище в старата и неподдържана сграда. Конструкцията не успява да издържи блъсканицата на толкова много хора през дългото им чакане и стълбището се срутва в 11 часа. Много от момичетата са затрупани и ранени, а едно от тях загива.

Кадър от „Рим, 11 часа“ на Джузепе де Сантис

Де Сантис възпроизвежда ситуацията, като представя личните истории на част от момичетата и чрез тях прави колективен портрет на женската безработица и въобще на проблемите в тогавашното италианско общество. Една от най-запомнящите се героини е Симона, изиграна от Лучия Бозе.

В интервала между 1950 и 1955 г. младата актриса се утвърждава като една от най-ярките италиански звезди, снимайки се само за този 5-годишен период в общо 14 филма. Повечето от тях са дело на изтъкнати режисьори. Освен Де Сантис и Антониони с техните споменати творби, в списъка влизат също Марио Солдати („Любовта е, която ме съсипва” 1951), Лучано Емер („Париж винаги е Париж”, 1951, и „Момичетата от площад „Испания”, 1952), Антонио Леонвиола („Двете истини, 1951), Марио Джиролами („Той беше, който го искаше”, 1953), Алдо Фабрици („Такъв е животът”, 1954), Марио Бонард („Предадена”, 1954), Джорджо Симонели („Случи се в комисариата”, 1954).

Сред споменатите филми има и комедии, и любовни истории. Но като цяло, поради доминиращия социален профил на италианското кино в онези години, славата на Лучия Бозе се свързва именно със социалната тематика, с неореализма, с режисьори и сценаристи с леви убеждения, включително с анонсирани комунисти като Де Сантис и Висконти. Чрез своите роли и самата Лучия си изгражда образа на интелигентна бунтарка, на независима и смела жена, която сама взима решения.

С този свой „актив” обожаваната вече из цяла Европа италианска звезда се появява и в Испания, поканена да се снима във филм на големия испански режисьор Хуан Антонио Бардем (чичо на днешния испански „кинозвяр” Хавиер Бардем), който, впрочем, също е комунист. Но без да го афишира, защото все още в апогея си е жестоката диктатура на генералисимус Франко, избиваща комунистите. Затова Бардем и други изтъкнати испански кинефатографисти от епохата са се научили да използват киноезика така, че хем да прескачат официално действащата франкистка цензура, хем да казват на зрителите достатъчно, та да ги подтикват към критичен размисъл. Филмът на Бардем, в който Лучия е поканена да се снима, е „Смъртта на велосипедиста” – награден по-късно в Кан и станал явление не само в творчеството на Бардем, но и в дългото и трудно узряване на Испания за демокрацията.

Кадър от „Смъртта на велосипедиста“ на Хуан Антонио Баардем

Преди 24-годишната тогава Лучия да отлети към Мадрид, някой от приятелите ѝ подмята на майтап: „Внимавай там с тореадорите!” Но ето, че още при кацането ѝ, на самото летище, където я чака продуцентът Мануел Х. Гоянес, тя се засича точно с тореадор и то какъв – това е току-що пристигащият от другаде прочут матадор и завоевател на нашумели красавици Луис Мигел Домингин с рождено име Луис Мигел Гонсалес Лукас. Гоянес ги запознава и Домингин веднага хвърля око на хубавата италианка.

След тази мимолетна среща идва и друга. Няколко дни по-късно случайността ги събира отново – на прием в посолството на Куба, където гостуват и още доста представители на артистичния свят. След приема една голяма бохемска компания от участвали в дипломатическата проява продължава веселбата в клуб за танци. Там са и вече силно привлечените един от друг Лучия и Луис Мигел, които танцуват заедно цяла нощ, макар нито единия да не знае езика на другия.

Така започва всичко. Но на бавни обороти. Лучия не иска да е поредната „бройка” на известния с международната си колекция красиви актриси Луис Мигел. Той обаче е амбициран да я завоюва. И убеждава познат доктор да му бинтова крака, макар да няма никаква рана. Лучия го среща в такъв вид и сърцето ѝ трепва от състрадание.

Според разкази на испанския режисьор Хоакин Хорда италианката все пак доста дълго разиграва тореадора – толкова, колкото траят снимките на „Смъртта на велосипедиста”. И в крайна сметка получава от него предложение за женитба още преди да му е дала и една целувка. Хорда е източникът и на следния епизод. След поредна романтична вечеря в ресторант, двамата се прибират най-после заедно в хотелската стая на Лучия. Но там тя заявява, че нетърпимо я боли глава и иска само да спи. Ляга си, а Луис Мигел я уверява, че ще бди до нея. Само че под хотела минава линия на метрото и при всеки пореден влак нощното шкафче до леглото на актрисата се тресе. Тя изпада в истерика, че това я подлудява и не може да заспи. Тогава Луис Мигел се настанява до шкафчето, притиска го с ръце до пода, за да не мърда, и остава така цялата нощ, за да може любимата му да се наспи. Това вече окончателно я сразява и на сутринта тя се съгласява да се омъжи за него.

Луис Мигел Домингин и Лучия Бозе

Има и по-слабо романтична версия за отношенията им. Домингин, който обичал да се хвали наляво и надясно със завоеванията си, твърдял пред свои приятели, че в действителност Лучия е тази, която го преследва.

Книга за любовната история между Ава Гарднър и Луис Мигел Домингин

Важно е също да се знае, че когато започва връзката им, тореадорът е бил насред известен на всички дълъг, бурен и съвсем официален роман с холивудската звезда Ава Гарднър – история, за която са издавани книги. А предишното гадже на Лучия – някой си Валтер Киари, я напуска, защото е съблазнен от същата тази Ава Гарднър. И италианката си поставя за цел да си отмъсти на холивудската знаменитост, като на свой ред ѝ отнеме мъжа – в случая Домингин.

Впрочем, дори и разпространителите на втората версия признават, че между италианката и тореадора, както те самите се наричат един друг цял живот, действително е пламтяла неудържима любов. И ненаситният Домингин наистина си губи главата по Лучия, с което изненадва всички. Защото това е същият мъж, който преди, след, а в понякога и успоредно с връзката си с Ава Гарднър е поддържал отношения и с други актриси, сред които още холивудски хубавици като Лана Търнър и Рита Хейурт или мексиканките Мария Феликс и Мирослава Щерн.

След като получава предложението му за женитба, Лучия отвежда Домингин първо в Рим – на „сгледа” при свои приятели, на които вярва и сред които е и Висконти. Чак след тяхното одобрение окончателно приема да се омъжи за него. Връщат се и отсядат в хотел в Мадрид, от който не излизат три дни и три нощи. Според Лучия през цялото това време се любили непрестанно…

Тореадорът и италианката – както винаги са се наричали един друг Лучия и Луис Мигел – в Рим

После обаче изниква въпросът къде и как да се оженят. Домингин е толкова популярен в Испания, че ако го направят там, ще трябва да поканят на сватбата половината страна. И понеже на него така и така му предстои пътуване до САЩ по други въпроси, тръгват заедно и отскачат да сключат бърз брак в Лас Вегас. Женитбата им е на 1 март 1955 г. Когато Лучия изпраща телеграма на майка си, за да я уведоми, че се е омъжила, майката отговаря: „Вече научих от пресата. Луда ли си?”

Мирослава Щерн се самоубива, след като научава, че Домингин се е оженил за Лучия Бозе в Лас Вегас

Този брак обаче се свързва и с една трагедия. Споменатата мексиканска кинозвезда Мирослава Щерн, която е дъщеря на емигранти от Чехословакия, също е била дълбоко влюбена в Домингин. Вярвала е, че ще съумее да го откъсне от Ава Гарнър. Но вестта за брака му с Лучия Бозе я сломява. И тя слага край на живота си на 9 март 1955 г. Официалното обяснения – била в депресия, защото не ѝ вървяло с новата ѝ роля…

Италианката и тореадорът се настаняват да живеят в негова къща в Мадрид. Той не спира да жъне слава и доходи със своите спектакли-кориди, а Лучия разчита да продължава активно да се снима вече и в двете страни – и в Испания, и в Италия, а дори и във Франция. Но не става точно както го мисли. Да, вярно, през същата 1955 г. освен при Бардем тя играе и във френския филм „Любовна ваканция” на Жан-Пол Льо Шаноа, и в италианския „Изоставените” на Франческо Масели, а през следващата 1956-та в своя филм „Това се нарича зора” я кани и работещият във Франция испански киногений Луис Бунюел.

Но повечето от снимащите в самата франкистка Испания кинематографисти, притиснати от цензурата, не искат и да чуят за „комунистката” Лучия Бозе, играла при токлова „опасни” творци като Де Сантис и Бардем. Същевременно пък в родната ѝ Италия нейната стара среда също започва да се отдръпва от нея, подозирайки я, че е станала „франкистка”, след като е решила да живее в Испания, под режима на Франко, и то с мъж, който е известен с близостта си с диктатора. Факт е, че Домингин наистина се е ползвал с благоволението на генералисимуса, който обичал да го кани в компаниите си за лов заедно с аристократи и богаташи, за да ги забавлява с историите на своите похождения. „В Испания ме взимаха за комунистка, в Италия – за франкистка,” признава и самата Лучия по-късно за този период. Признава и друго: „Мъжът ми беше по-голям франкист от Франко”.

Всъщност, по-сериозният проблем в консервативните и религиозни „висши” кръгове в Испания, в които спират да канят доскорошния си любимец Домингин, не е толкова хипотетичното левичарство на избраницата му, а „греховното” им съжителство – двойката не е минала през църковен брак, а подписите им от Лас Вегас не значат нищо по тогавашните испанските закони. На Домингин му става все по-криво, че е пренебрегван така демонстративно и че вече и Франко не го търси за ловните излети. Така че въпреки цялото бунтарство на Лучия се налага тя и любимият ѝ да сключат и църковен брак в Мадрид – което и правят през октомври 1955 г.

За да се впише в обществото във франкистка Испания като съпруга на Домингин, Лучия Бозе трябва да започне да спазва католическите норми

Оттам нататък светският живот отново се отваря за тях и те за повече от десетилетие се превръщат в една от най-ярките и обсъждани двойки в Испания, като „розовата” преса им лепва и прозвището „повелители на модата”.

През 1956 г. в Панама, където Домингин участва в кориди, се ражда първото им дете – синът Мигел, чийто кръстник става Висконти. Следват дъщерите Лучия (1957) и Паола (1960). По-късно се ражда още едно момченце, но живее само няколко седмици и умира. Италианката, посветила се вече главно на семейството си, преживява тази загуба много тежко. Но се съвзема и продължава да блести на светския и артистичния небосклон.

Луис Мигел и Лучия с трите им деца – Мигел, Лучия и Паола

Нейните и на мъжа ѝ контакти и приятелства са най-разнообразни, включват хора на изкуството от цял свят, от всички жанрове, от всякакви идеологии. Любопитното е, че въпреки близостта си с Франко, Домингин поддържа и дългогодишна топла дружба с прочутия с комунистическите си убеждения художник от Малага и автор на известната, заклеймяваща фашизма картина „Герника” Пабло Пикасо, който живее във Франция. Казват, че ги сближавало взаимното увлечение по биковете. Приятел на италианката и тореадора е и френският поет, художник и режисьор Жан Кокто, който през 1960 г. снима и Лучия, и Пикасо във филма си „Завещанието на Орфей”.

Отляво надясно: Луис Мигел Домингин, съпругата на Пикасо – Жаклин, Пабло Пикасо, Жан Кокто, Лучия Бозе, актьорът Серж Лифар по време на снимките на „Завещанието на Орфей“

Семейният живот на бляскавата двойка Бозе-Домингин обаче отдавна е изпразнен от онази шеметна любов, която ги събира заедно. Тореадорът бързо се отегчава и се връща към стария си навик да колекционира любовници. За много от приключенията му Лучия бързо научава. Съжителството им се изпълва с бурни сцени. Когато децата поотрастват, на италианката окончателно ѝ кипва и тя само чака подходящ повод за разрив. Тореадорът не закъснява да ѝ го поднесе – през 1967 г. тя разбира, че той върти любов не с кого да е, а със собствената си братовчедка Мариви Домингин. Това е краят. Лучия го прогонва от дома му и остава да живее там с децата им.

Решението ѝ е истинска революция в тогавашна Испания, в която развод няма, а мъжът е винаги правият. Всички ѝ обръщат гръб. Но тя не е от онези, които се предават. Сама, без доходи и без други умения, освен актьорските, но и с дълга да отгледа децата си, Лучия отново се обръща към киното  – и в Испания, и в Италия.

Лучия Бозе в кадър от „Сатирикон“ на Федерико Фелини през 1969 г.

В Испания веднага ѝ подава ръка известният продуцент Пере Портабея , работещ по онова време с големи режисьори като Луис Бунюел и Карлос Саура. Той ѝ осигурява роля в своята новела „Ноктюрно 29” през 1968-ма. Помага ѝ и испанският режисьор и хуморист Мануел Съмърс, който същата година я снима в „Не сме от камък”.

В Италия пък Лучия Бозе може да се облегне на раменете на неподражаемия Федерико Фелини и на братята Паоло и Виторио Тавиани. През 1969-та братята я снимат в „Под знака на скорпиона”, а Фелини – в „Сатирикон”.

Така започва голямото завръщане на Лучия в нейния втори, зрял период на творчество. Тя се снима много интензивно и в Италия, и в Испания, прави ежегодно по 3-4 филма през 70-те години. След това рязко намалява темпото. През 80-те и 90-те има само спорадични появи на големия екран и участва в няколко телевизионни сериали. Но затова пък филмите ѝ от този период са от световна класа – през 1987 г. тя участва например и в лентата на първия режисирал я в живота ѝ постановчик Франческо Рози „Хроника на една предизвестена смърт” по едноименната новела на нобелиста Габриел Гарсия Маркес.

Лучия Бозе през 70-те

С течение на времето и с израстване на децата ѝ, две от които – Мигел и Паола – също поемат по артистичния път – Лучия Бозе предпочита да си оставя все повече време за лична наслада от живота. Тя е крайно дискретна в публичните си появи, затова клюкарските издания не успяват да я „хванат” с любовници. Но все пак в края на 70-те плъзва слух за нейна топла връзка с популярния испански певец Камило Сесто, 15 години по-млад от нея.

Що се отнася до бившия ѝ мъж, с когото, впрочем, така и не се развеждат официално до смъртта му през 1996 г., той през 1987 г. подписва граждански брак с Росарио Примо де Ривера и Уркихо – племеничка на основателя на Фалангата (испанската фашистка партия) Хосе Антонио Примо де Ривера. И тя остава последна в дългия любовен списък на бурния му живот.

Впрочем, и тореадорът, и италианката през 90-те вече отдавна и здраво са засенчени в културния живот на Испания от славата сина си Мигел, станал певец и актьор. Официалното му рожденно име е Луис Мигел Гонсалес Бозе. Когато става пълнолетен, решава да вземе като фамилия псевдонима на баща си, с който той остава в историята. И се записва като Мигел Домингин Бозе. След още няколко години, в знак на уважение към майка си, която е страдала от изневерите на бащата и е положила големи усилия, за да отгледа децата си, отново преподрежда името си и започва да се нарича Мигел Бозе Домингин. Трябва да се има предвид, че в испанската подредба на имената първата фамилия е на бащата, а втората, която може и да не се споменава, е на майката. Така днес за всичките си милиони почитатели в Испания, Италия и из Латинска Америка той е Мигел Бозе. А Лучия Бозе и Луис Мигел Домингин за публиката му не са нищо повече от просто родители на Мигел Бозе.

Един от най-популярните младежки дискове на Мигел Бозе

Той от десетилетия се е установил да живее за постоянно в Мексико. В изкуството и живота се проявява като не по-малко колоритен от майка си и баща си. Като съвсем млад е доста потиснат от славата им, търси себе си, преживява поредица от емоционални сривове, докато накрая осъзнава своята хомосексуалност и намира душевно равновесие.

Певческата му кариера е много успешна, още откакто пробива за първи път преди да навърши 20 години. Периодът съвпада с началото на демократизацията в Испания. С годините Мигел Бозе преминава през различни стилове, но винаги е във върховете на класациите за испанска и латино-музика.

Има и впечатляващи участия в киното. Една от неговите най-запомнящи се роли е във филма на Педро Алмодовар от 1992 г. „Високи токчета” – там Мигел Бозе играе травестит и е облечен като жена. Въпреки че Алмодовар избира да му сложи руса перука, в тази роля особено избива удивителната физическа прилика между Мигел и майка му Лучия Бозе.

Мигел Бозе като травестит във филма „Високи токчета“ (1992) на Педро Алмодовар

От 1992 г. Мигел живее в двойка със скултора Начо Палау, заедно с когото отглеждат четири деца, родени от сурогатни майки. Биологически две от децата са на Мигел, а две – на Начо. Двамата обаче се разделят преди три години години и оттогава водят жестоки съдебни битки помежду си за децата. Тази сага дотолкова измъчва Мигел, че през 2018-та сериозно разтревожва феновете си с рязко отслабване и злокобен външен вид.

Съвременният облик на Мигел Бозе

След това бързо се съвзема и си връща енергията, хвърляйки се през 2019 г. в политически активизъм на страната на самообявилия се за президент на Венесуела Хуан Гуайдо. Мигел Бозе се изявява из социалните мрежи и по концертите си като върл противник на управлението на Венесуела и на държавния глава Николас Мадуро. Той държа и скандално остра реч срещу Каракас и срещу комисарката по правата на човека към ООН Мишел Бачелет на злополучния концерт на 22 февруари 2019 г. в колумбийския граничен град Кукута. Напомняме – този концерт бе „загряващата” проява за опита на следващия ден насила да бъдат вкарани на венесуелска територия камиони с пратки от САЩ с неясно съдържание, обявени като „хуманитарна помощ”. Тъй като венесуелските власти не допуснаха камионите на своя територия, отприщилите се на на междуграничния мост безредици доведоха до подпалване на два от камионите с „бомби Молотов”, мятани от феновете на Гуайдо по венесуелските граничари.

Ситуацията тогава вдъхнови Мигел Бозе за серия невъздържани изблици срещу Каракас из медии и социални мрежи, въпреки че виновниците за насилието очевидно бяха от неговия отбор. Политическите включвания на певеца доста разредиха почитателите на музикалния му талант.

Именно той съобщи в социалните мрежи и за кончината на майка си на 23 март, за което е бил известен от болницата в Сеговя. По това време Мигел Бозе е бил в Мексико, а сестрите му Лучия и Паола – във Валенсия, където двете живеят със своите семейства.

Лучия Бозе от години живееше в семейното имение Сомосагуа в селцето Бриева край Сеговия с общо 96 жители. Поддържаше добри отношения с децата си, въпреки че е имала периоди на остри конфронтации с Мигел. На въпроси на журналисти защо се е случвало години наред да не си говорят, тя обясняваше, че „не помни”, а после се хвалеше, че има „избирателна памет”, която ѝ позволява да помни само хубавите неща.

На последната си публична проява в края ня миналата година, когато представи своята биография, Лучия Бозе заяви също, че не съжалява задето е избрала да прекъсне успешната си младежка кинокариера, да се ожени за тореадор и да се установи в Испания, която по онова време е била „50 години по-назад от Италия”. „Струваше си,” обобщи филмовата легенда, която през последните години ходеше с боядисани в ярко синьо коси и с подбирани в тон дрехи. Заради избрания от нея цвят децата ѝ я наричаха „Мами Блу”.

От години Лучия Бозе ходеше с боядисана в синьо коса и в подбрани в тон дрехи. Тази снимка е от представянето миналата година на книга с нейната биография. Снимка: EFE

От тях тя има общо десет внуци. Но една от внучките ѝ – певицата и актрисата Бимба Бозе, родена в Рим от Лучия Гонсалес Бозе, по-голямата дъщеря на актрисата, си отиде през 2017 г. от рак, което беше голям удар за бабата.

Лучия Бозе със сина си Мигел, дъщерите си Лучия и Паола и една от внучките си. Снимка: Europa Press

Друго сериозно изпитание за Лучия Бозе бе воденото срещу нея през последните години съдебно дело от наследнички на някогашната ѝ домашна помошничка Ремедиос де ла Торе Моралес, известна като Тата, но наричана накратко и Реме. През 1963 г. Пикасо, който е гостувал често в дома на Домингин и Бозе, рисува помощничката по своя специфичен начин – в стила на кубизма. И надписва рисунката на гърба: „На Реме”. Въпросната Тата-Реме обаче не харесва как е изобразена и не иска да вземе творбата. Така рисунката остава на разположение на Лучия Бозе и Луис Мигел Домингин, които я закачат при другите си картини. След раздялата им домът и картините преминават в ръцете вече само на Лучия. И през 2008 г. тя продава въпросната рисунка на Пикасо през аукционната къща „Кристис” в Лондон за 198 607 евро.

По-късно наследничките на вече починалата Тата-Реме завеждат дело, претендирайки, че рисунката е принадлежала на тях като наследство. Те искат солени глоби и дори затвор за Лучия Бозе. След дълги проучвания съдът постанови през април м.г., че няма никакви нарушения от страна на актрисата и остави без последствия иска към нея.

До последно – допреди атаката на короновируса по нейните Италия и Испания – Лучия Бозе беше активна и дейна. С въодушевление поддържаше създадения от нея през 2000 г. единствен по рода си Музей на ангелите, разположен в село Турегано край Сеговия с 1000 жители. В него са събрани около 80 художествени творби от различни страни, включително и скулптури, изобразяващи ангели.

Жестоката пандемия, която сега продължава да отнася живота на хиляди хора от различни страни, прекъсна и този филм във филма, изживян от една от легендите на света – и хубав, и лош, и объркан – който явно губим…

 

"Барикада" е независимо издание, което се издържа от своите читатели. Стани един от тях! Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар