Мерките за овладяването на пандемията от коронавируса COVID-19 преобърнаха до неузнаваемост живота по целия свят. Тривиално стана наблюдението, че вече нищо не е същото. Постепенно започваме да осъзнаваме обаче, че е твърде вероятно и никога вече да не бъде.
Самото естество на заплахата е такова, че има само хипотетичен хоризонт кога ще приключи тя. Нещо повече – множество научни изследвания сочат, че сегашният глобален взрив не е някаква гротескна случайност. Агресивното икономическо нашествие в досега непокътнати екосистеми изкарва от тях зарази, с които досега човечеството не е имало контакт.
Знаем, че извънредните мерки имат тенденцията да добиват статуса на постоянни. Историкът Ювал Харари вече призова да внимаваме за нея в контекста на днешната криза. Ще позволим ли например трайно да се легализира следенето на нашето местоположение? А на жизнените ни показатели?
Да съчетаем обаче тази тенденция с факта, че имаме солидни основания да очакваме появата на нов вирус след отшумяването на сегашния, и бъдещето започва да изглежда не особено ведро.
Все по-ясно става също така, че отвъд заплахата за живота и здравето на милиони хора и моментното икономическо сътресение, пандемията ще доведе и до дълбока глобална рецесия. Държавите вече трескаво търсят как да смекчат удара.
Цели отрасли са замразени и при дължината на наложената карантина щетите, които ще понесат, ще бъдат осакатяващи, а понякога и летални. Кога глобалната туристическа индустрия ще може да върне размерите си от преди епидемията? Огромни групи от хора вече губят работата си, но изобщо не е ясно каква част от работните им места някога ще бъдат възстановени.
Кризисното положение с нова сила изважда наяве един факт, в последно време замаскиран от господстващата днес идеология. Както е отбелязал още Адам Смит, интересите на работници и работодатели не са едни и същи. Нищо не го илюстрира по-добре от „спасителния план“, предложен миналата седмица от кабинета Борисов, чиито мерки, колкото и зле да са разчетени, са изцяло обърнати към „бизнеса“, т.е. към компаниите и техните собственици, а не към онези, които създават огромната част от стойността.
Твърде вероятно изглежда ефектите от пандемията да наложат цялостна реорганизация на световната икономика. Множество компании ще понесат загуби, други за пореден път ще успеят да капитализират кризата. Съществуват обаче и предпоставки в по-общ план захватът върху работещите структурно да се затегне. Това значи условията ни на труд да стават по-сурови и безперспективни. Ето три от тях:
Край на нормирания работен ден. Т.нар. home office набира популярност още преди пандемията – при това като нещо, което дава свобода на работещите. Разбира се, и тази монета има своята обратна страна. Първо, надомната работа на практика прехвърля върху служителя разходите и отговорностите на работодателя по поддържане на работната среда.
Един прост пример: в училище няма нужда от класни стаи, ако обучението се провежда изцяло дистанционно. Паралелките пък могат да бъдат уедрени. Подобни икономии са възможни в други отрасли и разбира се означават също така съкращаване на работни места. (Конкретно в сферата на образованието – означават не само спад в качеството, но и драстична промяна в самата му идея).
Второ, надомната работа създава също така условия за по-интензивна експлоатация. В офиса работният ден е повече или по-малко ограничен и ритмично разделен от почивки. Вкъщи можеш да получаваш и да изпълняваш задачи по всяко време. Това заплашва критично да размие границата между работа и почивка. Широкото нормализиране на работата у дома означава край на нормирания работен ден. С други думи – край на две столетия и половина борби за справедливи условия на труд.
Унищожаване на още работни места. Социологът Рандъл Колинс отдавна вещае, че с все по-голямото навлизане на автоматизацията във все повече отрасли, огромна част от работните места ще станат излишни. Но за разлика от предишни моменти от историята на технологиите, този път на тяхно място няма да възникнат нови отрасли. Чисто и просто голяма част от човешкия труд ще бъде изцяло поет от машините.
Пандемията от COVID-19 може да стане стимул за ускоряването на този процес, след като наложените мерки не позволяват на много хора да изпълняват служебните си задължения за дълго време. Отново: структурно унищожаване на работни места, в още по-големи мащаби. С други думи – нарастване на т.нар. резервна армия на труда, и съответно – безработица и спадане на заплатите.
Деградация на условията на труд. Разбира се, и при най-технооптимистичните сценарии не всички работни места ще могат да бъдат автоматизирани или превърнати в надомни. Особено в реалното производство и в някои услуги (като например хигиенните, но и много други), хората ще продължават да ходят на работа.
С оглед на новата действителност обаче, тези работни места ще стават все по-неприветливи и дори опасни. Ако мнозина се състезават за едно място, работодателят няма да има особено силен мотив да се погрижи не само за тяхното заплащане, но и за качеството на работната им среда.
Нещо повече, при наличието на заплаха от зараза, принудата да работиш се превръща в опасност за живота. Един от скандалите на настоящата епидемия е степента, в хората в определени сектори продължават да работят. Някои от нас може да се оплакват, че са принудени да си останат вкъщи, но в този контекст работата у дома е най-вече лукс.
В-к Сега разказа за протестите на работниците в Хасково. В Италия, Франция и Англия все повече хора направо отказват да се явят на работа. Но това не може да продължава безкрайно. Сметките се отлагат до време, набавянето на прехрана – още по-кратко.
И трите процеса са в ход отдавна. Прехвърляне на тежести върху работещите, автоматизация, трудно поносима работна среда, включително и в професии, смятани за престижни. Ръка за ръка с това: сумирано работно време, „гъвкав“ труд. Някои сектори може да се свият, но в цялост бъдещето на т.нар. gig икономика не изглежда никак зле.
Не е неправдоподобен сценарият, в който вечер чистиш някой офис, през деня се опитваш да разработиш артистичен проект и да му намериш финансиране, а през цялото време си на повикване към фирма за разнасяне на храна по домовете – разбира се, със собствения си велосипед. В дните, когато изобщо има работа.
Промяната няма да бъде революционна, но нейният темп може рязко да се ускори. Затова наистина още отсега трябва да мислим – но и да действаме! – за света след кризата.
Отвъд непосредствените сътресения от пандемията, пред глобалния капитал стои отворена възможността да реализира една огромна, трайна победа. Ще позволим ли да стане перманентно не само отнемането на права, но и карантината върху достойните условия на труд?
Все повече анализатори твърдят, че тъй като епидемичната заплаха засяга всеки, а спасение поединично е невъзможно, тя ще засили солидарността в обществата. В това те виждат надежда да се преобърне крайният индивидуализъм на последните няколко десетилетия.
Но солидарността не е само въпрос на съзнание или чувство. Тя е най-вече действие. В изолация общи действия се провеждат трудно. В изолация, станала трайна и налагана със следене и принуда, общите борби могат да станат невъзможни.
