През последните години редица „спецове“, включително Стивън Пинкър, Джордан Питърсън и Бил Гейтс, се позовават на прогреса в продължителността на живота като аргумент в защита на капитализма от нарастващия му брой критици.
Безспорно има поводи за радост в това отношение. В крайна сметка средната продължителност на живота на хората се е подобрила значително. „Интелектуалците са склонни да се задавят, когато прочетат някаква защита на капитализма“, пише Пинкър в наскоро излязлата му книга „Просвещение сега„. Обаче е „очевидно“, твърди той, че „БВП на глава от населението корелира с дълголетието, здравето и храненето“.
Това е позната история. Преобладаващият разказ е, че капитализмът е бил тази сила на прогреса, която е сложила край на крепостничеството и е предизвикала драстично подобряване на стандарта на живот. Но тази приказка не съответства на доказателствата.
Феодалното крепостничество наистина бе брутална система, създаваща огромно човешко нещастие. Но не капитализмът бе това, което сложи нейния край. Както обяснява историка Силвия Федеричи, поредица от успешни селски бунтове в Европа през 14 и 15 век водят до сваляне на феодалните владетели и по-голям контрол на селяните над земята и ресурсите. Плодовете на тази революция са удивителни по отношение на благосъстоянието. Заплатите се удвояват и хората започват да се хранят по-добре. За стандартите на времето, това е бил период на драстичен социален прогрес.
След това обаче идва реакцията. Недоволна от нарастващата сила на селячеството и наемните работници, и гневна заради нарастващите заплати, зараждащата се капиталистическа класа организира контрареволюция. Те започват да ограждат общите земи и да прогонват селяните – с изричното намерение да свалят надниците. След като икономическият модел, позволяващ самоизхранване е унищожен, хората нямат избор освен да работят за жълти стотинки, само за да оцеляват. Според икономистите от Оксфорд Хенри Фелпс Браун и Шийла Хопкинс, реалните заплати спадат с до 70% от края на 15 до 17 век. Храненето на хората се влошава, а масовият глад става нещо обичайно. В Англия, средната очаквана продължителност на живота спада от 43 години през 16 век до около 30 през 18-ти.
Накратко – възходът на капитализма води до продължителен период на крайно обедняване. Това е един от най-кървавите и хаотични периоди в световната история. Пинкър обаче анализира сякаш нищо от това не се е случило – и вместо това прескача направо към модерния индустриален период. Индустриалният капитализъм, казва той, „е реалният двигател на напредъка в продължителността на живота“.
Но и тук историците разказват много по-комплексна история. Симон Шретер, един от водещите световни експерти по историческите данни за общественото здраве, показва, че индустриалният растеж през 19 век е довел не до подобрение в очакваната продължителност на живота, а до поразително влошаване. „В почти всеки исторически случай първият най-пряк ефект от бързия икономически растеж се е изразявал в негативно въздействие върху здравето на населението“, пише той.
„Доказателствата за тази травма остават ясно видими в обхващащото цели поколения негативно прекъсване на историческите тенденции за продължителност на живота, детска смъртност и височина“, добавя той. Изхождайки от данните в широк спектър от изследвания, Шретер показва, че населенията, пряко засегнати от индустриалния бум във Великобритания, са преживели стабилен спад в продължителността на живота. Влошаването на този показател между 1780 и 1870 г. е достигнало нива, невиждани от чумните епидемии през 14 век.
Всъщност точно на местата, където капитализмът е бил най-развит, тази катастрофа е била най-ясно изразена. В Манчестър и Ливърпул, двата гиганта на британската индустриализация, очакваната продължителност на живота се е сринала в сравнение с неиндустриализираните части на страната. В Манчестър тя спада до едва 25.3 години. Същевременно в аграрния район Съри хората са можели да очакват да живеят цели 20 години повече.
Този модел не е виден само във Великобритания. Според Шретер същото се е случило „във всяка една страна, която е била изследвана“, включително Германия, Австралия и Япония. Подобни катастрофи се развиват в същия период на места като Ирландия, Индия и Конго, които са били насилствено прикачени към европейската индустриална система.
Би било трудно да се преувеличи страданието, което стои зад тези статистики. Те разказват историята на цели населения, лишени от собственост от капиталистическата класа, и сведени до робия в експлоататорските фабрики и плантациите на индустриалната революция. Нищо от това обаче не се появява в рисуваната от Пинкър розова картина.
Чак след 1880 г. очакваната продължителност на живота на градското население започва да нараства – поне в Европа. Но откъде идва това внезапно подобрение? Шретер открива, че нещата се свеждат до едно просто ново нововъведение – канализацията.
Борещите се за подобряване на общественото здраве откриват, че здравето на хората може да бъде подобрено като отходните води се отделят от питейните. Напредъкът към тази цел обаче е бил спъван, а не подпомаган от капиталистическата класа – либертариански настроените собственици на земи и фабрики не позволяват имотите им да се използват за строежа на канализационни системи, и отказват да плащат данъците, необходими за финансиране на начинанието.
Съпротивата им е пречупена чак след като обикновените хора получават право да гласуват, а работниците започват да се организират в синдикати. През следващите десетилетия тези движения използват държавата като инструмент срещу едрите собственици, благодарение на което започват да се изграждат не само канализационни системи, но и достъпно здравеопазване, образование и обществени жилища. Шретер посочва, че достъпът до тези обществени блага стимулира напредъка в продължителността на живота през 20 век.
Пинкър изобщо не споменава тези масови движения в книгата си. Вместо това той използва като аргумент една диаграма на разсейване, известна като „Крива на Престън“, която показва, че страните с по-висок БВП на глава от населението обикновено имат по-висока продължителност на живота. Той обаче натяква причинно следствена връзка, за каквато няма никакви доказателства. Всъщност едно ново изследване установява, че причинителният фактор в кривата на Престън изобщо не е БВП, а образованието.
Социалните услуги разбира се изискват ресурси. Важно е и да се признае, че икономическият растеж може да помогне за постигане на тази цел. Но промените, които са важни за повишаване на продължителността на живота, не изискват висок БВП на глава от населението. Европейският съюз има по-висока очаквана продължителност на живота от Съединените щати, но с 40% по-ниски доходи на глава от населението. Коста Рика и Куба задминават САЩ с неимоверно по-нисък БВП, като най-големият напредък в продължителността на живота и в двете страни е постигнат в период, в който икономиките им изобщо не са нараствали. Как? Като са въвели универсално здравеопазване и образование.
„Историческите данни показват ясно, че икономическият растеж сам по себе си няма директни или задължително положителни последствия за здравето на населението. Може най-много да се каже, че той създава дългосрочен потенциал за подобрения в общественото здраве“, пише Шретер.
Дали този потенциал се осъществява или не зависи от политическите сили, определящи как се разпределят приходите. Така че нека отдадем дължимото там, където трябва: напредъкът по отношение продължителността на живота е бил движен от прогресивни политически движения, които са използвали икономическите ресурси, за да предоставят стабилни обществени блага. Историята показва, че при липса на такива прогресивни сили, икономическият растеж често работи срещу социалния прогрес, а не в негова полза.
* Джейсън Хикъл е икономически антрополог и автор на „Разделението: Кратко упътване за глобалното неравенство и възможните решения“.
