В категории:Икономика

Десетилетията пазарно правоверие подкопаха демокрацията

След 40 години неолиберализъм е очевидно, че богатството се стича към тези на върха, а не се просмуква към всички, пише Джоузеф Стиглиц

pixabay.com

Джоузеф Стиглиц, Guardian

В края на Студената война политологът Франсис Фукуяма написа прословутото си есе, озаглавено „Краят на историята?“. Колапсът на комунизма, твърдеше той, ще разчисти последното препятствие, разделящо света от неговото предопределение на либерални демокрации и пазарни икономики. Много хора се съгласиха.

Днес, на фона на отстъплението на основаващият се на правила либерален глобален ред и на възхода на автократични владетели и демагози, предвождащи страни, в които живее доста повече от половината световно население, идеята на Фукуяма изглежда като наивна отживелица. Тя обаче послужи за затвърждаване на неолибералната икономическа доктрина, която господстваше последните 40 години.

Правдоподобността на неолибералната вяра, че неконтролираните пазари представляват най-сигурният път към споделен просперитет, днес се държи само на животоподдръжащи системи. Така и трябва да бъде. Едновременната загуба на доверие, както в неолиберлизма, така и в демокрацията, не е съвпадение или проста корелация. Неолиберализмът подкопаваше демокрацията в продължение на четири десетилетия.

Формата на глобализация, предписвана от неолиберализма, остави индивидите и цели общества неспособни да контролират важни аспекти на собствената си съдба – нещо, обяснено изключително ясно от икономиста от Харвард Дани Родрик в книгата му „Идеи за разумна нормална икономика“ и коментирано пространно в книгите ми „Глобализацията и недоволните от нея“ и „Хора, власт и печалби“. Ефектите от либерализацията на капиталовите пазари бяха особено отвратителни: ако водещ кандидат за президент в някоя развиваща се държава изгуби благоволението на Wall Street, банките ще изтеглят парите си от страната. Така избирателите се изправят пред болезнено очевиден избор: да дадат на Wall Street каквото иска, или да бъдат застигнати от финансова криза. Сякаш международните капиталови пазари имат по-голяма политическа власт от гражданите на страната.

Дори в богатите страни на обикновените граждани се заявява: „Не можете да настоявате за прилагане на политиките които искате“ – било то адекватна социална защита, прилични заплати, прогресивно данъчно облагане или добре регулирана финансова система – „защото така страната ще изгуби конкурентноспособност, работните места ще изчезнат, и вие ще страдате“.

Както в богатите, така и в бедните страни, елитите обещаваха, че неолибералните политики ще доведат до по-бърз икономически растеж и ползите ще се просмучат надолу, така че всички, включително най-бедните, ще се радват на по-добър живот. За да се стигне до това обаче, работниците трябва да приемат по-ниски заплати, и всички граждани трябва да приемат орязване на важни държавни програми.

Елитите твърдяха, че тези им обещания се основават на научни икономически модели и „базирани на доказателства изследвания“. Само че след 40 години фактите са следните: растежът се забави, а плодовете от този растеж отиват преимуществено в малцината на върха. Докато заплатите стагнират, а капиталовите пазари нарастват, приходите и богатството текат нагоре, вместо да се просмукват надолу.

Как би могло ограничаването на заплатите – за постигане и поддържане на конкурентноспособност – и свиването на държавата да доведат до по-висок жизнен стандарт? Обикновените граждани имат усещането, че са им пробутали някакво менте. Те имат пълното право да се чувстват изиграни.

В момента преживяваме политическите последствия от тази голяма измама: недоверие към елитите, към икономическата „наука“, на която се основава неолиберализмът, и към продажната политическа система, която направи всичко това възможно.

Реалността е такава, че въпреки името си, ерата на неолиберализма съвсем не бе либерална. Тя наложи интелектуално правоверие, чиито пазители не търпяха никакво несъгласие. Икономистите с неортодоксални виждания бяха отхвърляни като еретици, или в най-добрия случай избутвани в няколко изолирани институции. Неолиберализмът никак не прилича на „отвореното общество“, защитавано от Карл Попър. Както подчертава и Джордж Сорос, Попър разбира, че нашето общество представлява сложна, постоянно еволюираща система, в която колкото повече научаваме, толкова повече познанието ни променя поведението на системата.

Никъде тази нетолерантност не е толкова силно изразена, колкото в макроикономиката, където преобладаващите модели изключваха възможността за криза като тази, която преживяхме през 2008 г. Когато се случи невъзможното, то бе третирано като нещо, случващо се веднъж на 500 години – странен инцидент, който никой модел не би могъл да предвиди.

Дори днес адвокатите на тези теории отказват да приемат, че тяхната вяра в саморегулиращите се пазари, и тяхното отхвърляне на външните ефекти като несъществуващи или маловажни, доведе до дерегулацията, която бе ключова за подхранването на кризата. Теорията продължава да оцелява, като се полагат кански усилия фактите да бъдат напаснати към нея – което е свидетелство за това, че лошите идеи, които веднъж са успели да се утвърдят, умират бавно.

Ако финансовата криза от 2008 г. не бе достатъчна, за да проумеем, че безконтролните пазари не работят, климатичната криза определено би трябвало да ни убеди в това: неолиберализмът буквално ще доведе до края на нашата цивилизация. Също така е ясно, че демагозите, които ни убеждават да обърнем гръб на науката и толерантността, само ще направят нещата по-лоши.

Единственият път напред, единственият начин да спасим планетата и цивилизацията, минава през прераждането на историята. Трябва да вдъхнем нов живот на Просвещението и отново да се ангажираме с ценностите на свободата, уважението към знанието и демокрацията.

*Джоузеф Стиглиц е нобелов лауреат по икономика, професор в Колумбийския университет и главен икономист на Института „Рузвелт“. 

"Барикада" е независимо издание, което се издържа от своите читатели. Стани един от тях! Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар