Ако някога се окажете в необичайната ситуация да трябва да започнете спор между изследователи на американската политика, попитайте ги кога е приключила ерата на Новия курс. В последвалия хаос от съперничещи си дати едно нещо ще се откроява: Никой не твърди, че тя все още продължава. Въпреки ясната липса на консенсус по въпроса кога е приключила, всички знаем, че е приключила. Само с перспективата, която ни дава времето, можем да се опитаме да определим кога.
Има ли значение „кога“? Вероятно няма; обявяването на момента, в който определен политически ред е умрял, е нещо, което интересува само академиците. За други цели може да бъде изключително поучително просто да се изясни значението на промяната, какво и защо, а не толкова кога. В този дух трябва да се подходи към новоиздадената книга на Гари Герстъл „Възходът и падението на неолибералния ред“, в която се прави амбициозното твърдение, че пандемията от Covid-19 през 2020 г. е сигнал за смъртта на неолиберализма като определяща политико-икономическа рамка на нашия свят. Ако той е прав, значението на подобна промяна не може да бъде подценено.
Неолиберализмът, който придоби интелектуална, политическа и икономическа важност през 70-те години на ХХ век като отговор на социализма и либерализма на социалната държава, пример за който беше Новият курс, проповядваше идеята за свободни пазари и пренебрежение към държавните регулации и разходи, които задушават иновациите и растежа. Герстъл ни запознава с това как обещанията на неолиберализма – безграничен икономически растеж, глобализация, по-голяма индивидуална свобода, широко споделено благоденствие, иновации в частния сектор, които решават проблеми, в които бюрократичната намеса не може да помогне – са останали неизпълнени за твърде много хора твърде дълго време. Последните десетилетия на растящо неравенство, разширяваща се бедност и икономическа несигурност, както и неуспехите на пазарите да решат колективни проблеми като изменението на климата, разочароваха твърде много хора, за да може неолиберализмът да се възстанови. С други думи, системата се е разпаднала и никакви обещания или успокоителни думи не могат да убедят хората да повярват отново в старите теории.
Независимо дали неолиберализмът е приключил именно през 2020 г., или все още преживяваме предсмъртните му гърчове, Герстъл излага почти неоспорими аргументи, че неолиберализмът е изживял своето злощастно време под слънцето. Въпросът, който остава, е: Какво следва? При сегашното положение на нещата, отговорът вероятно няма да ви хареса.
Политическият ред е продължителен период от време, в който господства едно виждане за политическа икономия. Една доминираща политическа партия (поне в двупартийна система) се издига като неин шампион и, което е от решаващо значение, противниковата партия е принудена да се примири, за да оцелее. След като демократите поставиха началото на епохата на Новия курс, Дуайт Айзенхауер даде знак за съгласието на републиканците с основите на социалната държава (Айк прочуто предсказа, че всяка партия, която се опита да прекрати пенсиите за старост и земеделските субсидии, ще престане да съществува). По същия начин, след като възходът на Роналд Рейгън сигнализира за победата на неолиберализма над либерализма от епохата на Голямата депресия и Втората световна война, Бил Клинтън примири демократите с основните му елементи: свободните пазари, глобализацията, по-малката държава, дерегулацията и културния космополитизъм като продължение на свободното движение на идеи, хора и капитали.
Тази динамика обяснява защо дори когато демократите държат Белия дом, Конгреса или и двете, те срещат толкова трудности при постигането на значима промяна. При господстващия политически ред възможностите на партията на малцинството да променя курса на страната са изключително ограничени. Ако това звучи така, сякаш демократите са освободени от отговорност за последните четири десетилетия на приспособленческа политика, това не е така. Ще се върнем към това.
Упадъкът на реда на Новия курс и възходът на неолиберализма е достатъчно проста история, която, честно казано, е добре известна, макар че малцина я разказват толкова задълбочено, стегнато и добре, колкото Герстъл. От духовното си основаване в Мон Пелерин, Швейцария, през 1947 г. от известни днес икономически мислители като Лудвиг фон Мизес, Фридрих Хайек и Милтън Фридман, неолиберализмът представлява тревожна реакция на нарастващата след Втората световна война популярност на социалната държава, социализма и централното планиране от съветски тип. За неолибералите държавната бюрокрация, необходима за управлението на такива политико-икономически системи, е преди всичко сериозна заплаха за индивидуалната свобода и е с грешна икономическа логика. Те отхвърлиха кейнсианството – убеждението, че икономическите спадове трябва да се посрещат с увеличаване на държавните разходи – в полза на строгите икономии, които предвещават сегашните ни обсебени от дълговете и дефицита ограничения на политически възможните неща.
Когато годините на икономически растеж (и разрастване на социалната държава), които последваха Втората световна война, преминаха в икономическото неразположение на 70-те години на ХХ век, гласовете от политическата десница, които възхваляваха достойнствата на неолиберализма като алтернатива, ставаха все по-силни, докато лидери като Роналд Рейгън и Маргарет Тачър не дойдоха на власт, обещавайки да отърват обществата си от това, което те смятаха за обременителна и снизходителна държава на грижите. С течение на времето либералните и лявоцентристките партии, ръководени от личности като Бил Клинтън и Тони Блеър, възприеха основите на неолиберализма като въпрос на оцеляване. Светогледът беше твърде очевидно правилен, твърде ентусиазирано възприет от избирателите, за да се твърди, че има алтернатива.
И все пак, както редът на „Новия курс“ включваше противоречия в Демократическата партия – избиратели със значително различни позиции по отношение на расата и социалния ред се обединяваха около общ икономически идеал – така и неолиберализмът съдържаше напрежение между засилването на властта на елита и обещанието за лично освобождение. Въпреки неистовите усилия да направи така, че еманципацията да изглежда постижима за всички, неолиберализмът се стреми към система, която обещава на правилните хора, направили правилния избор, възможност да се издигнат до високите етажи. Отидете в Харвард и може би и вие ще получите възможност да носите големия ботуш.
„Голямата рецесия“ в края на мандата на Буш и началото на мандата на Обама се определя като решаващ момент, в който обещанията решително се оказват в най-лошия случай лъжа, а в най-добрия – прекалено оптимистични. Глобализацията и свободната търговия не замениха работните места в производствените предприятия от западналите индустриални региони с нещо още по-добро. Готините, социално осъзнати корпорации не спряха деградацията на околната среда. Приватизацията на обществените функции не ги направи по-добри, а само по-евтини на теория и изгодни за политически свързани изпълнители. Докато някога икономическият растеж беше ентусиазирано представян като панацея, неравенството нарасна до нива, невиждани от времето на “Позлатената епоха” през 19 век.
Несъответствието между това, което неолиберализмът обещаваше, и това, което изпълняваше, доведе повече или по-малко директно до възхода на движенията, вариращи от „Окупирай Уолстрийт“, „Животът на чернокожите има значение“ и „Демократичните социалисти на Америка“ до тръмпизма. Въпреки идеологическата мешавица, която представляват тези движения, всички те фундаментално отхвърлят неолиберализма по един или повече начини. Прогресивните или левите групи отхвърлиха провалените обещания, че свободните пазари ще създадат вълна, която ще повдигне всички лодки, и ще насърчат иновациите, които ще решат проблеми като престъпността, бедността и изменението на климата, докато десните все повече отхвърлят основните неолиберални идеи за глобализация, интернационализъм и космополитни социални нагласи в полза на изолирани, националистически и „традиционни“ възгледи.
Въпреки сеизмичното събитие на финансовата криза от 2008 г., Демократическата партия не успя да въведе конкурентен нов ред. Неспособни или нежелаещи да използват срива на икономическите институции, за да насочат нов път, който да се отдалечи от ортодоксалността на свободния пазар, левоцентристките правителства по света реагираха с неясни популистки обещания, които бързо преминаха в утвърждаване на неолибералните идеи, които те смятаха за фундаментално здрави. Не се стигна до големи размествания, а само до строги думи, преди ключовете да бъдат върнати обратно на хората, които бяха изтласкали икономиката от скалата. Възникналият националистически бранд на дясната политика се превърна в защитник на безвластните срещу грабителските елити, като кулминацията беше Доналд Тръмп в Съединените щати, Брекзит във Великобритания и десните националистически движения в много други държави.
Разказът за възхода и падението е убедителен и до голяма степен неоспорим, едно плавно пътешествие от депресията до Мон Пелерин, от ерата на дерегулацията до Тръмп и пандемията, която веднъж завинаги разкрива недостатъците на неолиберализма. Старият свят е мъртъв, новият се бори да се роди. Но в този момент – сега – гледката става мътна. Ако неолибералният ред е приключил, защо той все още е тук?
Същността на концепцията за политическия ред се състои в това, че в крайна сметка доминиращата идея и партия се поддават на високомерие и други човешки слабости, хората губят вяра и партията, която не е на власт, вижда своя шанс да нанесе удар. Тя взема своя алтернативен мироглед, който преди това е бил в идеологическите крайности, и го налага като основен. След това някогашната доминираща партия, някогашната партия на мнозинството, се срива и с времето е принудена да се подчини на волята на доминиращата нова идея.
Неразрешеният проблем на Демократическата партия от епохата на неолиберализма е, че тя не е имала и няма алтернативен мироглед, който основната част от партията се стреми да утвърди като наследник на неолиберализма. Герстъл се опитва да постави прогресивното крило, по-специално Бърни Сандърс, в центъра на своята история. В неговия разказ неолибералният ред е на път да отстъпи място на нов режим на Medicare for All, анулиране на студентските дългове, искания за расова справедливост и връщане към фокусиране върху основни икономически въпроси като достъпността на жилищата. Но тези виждания се сблъскват с реалността на Демократическата партия, която засега продължава да работи усилено, за да маргинализира всичко, за което се опасява, че ще отчужди умерените.
Резултатът е безпрецедентна, да не кажем безпрецедентно опасна ситуация, в която Републиканската партия, която в продължение на няколко десетилетия си пробиваше път (особено на изборите на щатско ниво), може би ще се откаже от неолибералната епоха и ще прегърне изолираната етнонационалистическа политика, която процъфтява по света през последните години. Демократите, които не желаят да се ангажират с изоставянето на неолибералния ред, за който вярват, че остава привлекателен за умерения център, се препъват напред под тежестта на един провален и широко дискредитиран политически мироглед. Представете си, ако можете, Републиканската партия, която излиза от развалините на Новия курс, защитавайки мирогледа на Рузвелт, вместо да настоява за алтернатива, която да го замени. Невероятно, но това е настоящият ни политически момент.
След енергичното начало администрацията на Байдън и Демократическата партия в Конгреса се върнаха към един натрапчиво предпазлив подход, който настоява, че победата може да бъде постигната само в идеологическия център. Първоначално надеждите бяха големи, че Джо Байдън се е поучил от грешките на президентството на Обама и наистина е обърнал страницата. От гледна точка на пролетта на 2021 г. този аргумент беше поне правдоподобен. Президентството на Байдън започна с категорично отхвърляне на манията от ерата на Обама за безплодно търсене на републиканска подкрепа за законодателните приоритети, като вместо това Сенатът на демократите прие огромния Американски спасителен план (АСП) с 50 гласа чрез съгласуване. Но сега, след повече от година от мандата на Байдън, има много повече място за съмнения. След първоначалния успех при приемането на АСП, Конгресът (и особено Сенатът) се върна към ролята си на място, където законодателството, заедно с всички надежди за предотвратяване на бъдещето, което крайната десница е подготвила за всички нас, тихо умира.
Аргументът на Герстъл, че Републиканската партия е отхвърлила неолиберализма, е също толкова рискован. Както той многократно отбелязва, отхвърлянето на неолибералния мироглед от страна на Тръмп е било риторично и не се е превърнало в политика, дори когато Тръмп е имал възможност да го направи. Тръмп говореше на висок глас, но следваше само отхвърлянето на космополитизма – позиция, която му даваше възможност да се възползва от най-ниско висящите плодове в електоралната политика (репресиране на имигрантите, подигравки с либералния елит на Източното крайбрежие, все по-открит расизъм, отхвърляне на експертността). Свободна търговия? Почти недокосната, независимо от предизборното бръщолевене за „лошите сделки“, които прецакват американските работници. Финансиализацията на световната икономика? Продължава с пълна сила. Неравенство в доходите? Силно изострено от прокараната от Тръмп данъчна политика.
Подобно на всички опити да се заклейми съвременната Републиканска партия като популистка или дори склонна към популизъм, твърдението, че партията се е отказала от същността на своята политика през последния половин век, изисква доверчив и изкривен прочит на изявления, които са замислени като обикновена реторика. Мотивираният читател може да види зараждащ се популизъм в подкрепа на работническата класа в някой туит на Джош Хоули, ако реши да го открие, но това не го прави реален. Възприемането от десницата на реторичния фалшив популизъм в момента функционира като нова бутилка за старото вино и моментът, в който реториката се превръща в актуализирана републиканска идеологическа мисия, не изглежда неизбежен.
Голяма част от институционалните, лидерските и идеологическите промени, които сигнализираха за края на Новия курс, също липсват. Роналд Рейгън е широко признат за изразяването и налагането на консервативна идеология, която е диаметрално противоположна на Новия курс, но не по-малко важна е и смяната на караула сред лидерите на Републиканската партия в Конгреса. Боб Мичъл, дългогодишният примирител, който се отнасяше към мнозинството на демократите в Камарата на представителите като към неизменен факт от живота, изчезна, а се възкачи борбеният Нют Гингрич. Мичъл и неговото поколение приемаха Новия курс и се стремяха да сключат възможно най-добрите сделки с малцинство си в Конгреса; Гингрич твърдеше, че републиканците могат да постигнат мнозинство само след като напълно отхвърлят всеки принцип на демократичния ред от Новия курс.
Може би днес в Демократическата партия се подготвя такъв преход, като в определен момент хора като Александрия Окасио-Кортес или Прамила Джаяпал могат да поемат юздите от древните, примирени конгресни лидери на партията. Но това със сигурност все още не се е случило, нито пък старата гвардия показва някакви признаци, че е готова да се оттегли. Байдън също не е Рейгън, не успявайки да изрази ясно нов, различен, ненеолиберален светоглед. Следователно най-силният аргумент срещу тезата на Герстъл е примерът с реда на Новия курс, който той използва като трамплин. Ако неолибералният ред е приключил, защо възходът на Occupy Wall Street, Black Lives Matter и прекариатът на гиг-икономиката досега са направили толкова малко, за да отдалечат Демократическата партия от неолиберализма като ядро на нейната идеологическа марка? Всъщност партията дори го утвърждава още по-силно и просто изисква, както винаги, разочарованите да го преглътнат и да гласуват лоялно.
Накратко, Герстъл ни представя книга, основана на развитие, което може би не се е случило – че неолибералният ред се е сринал в американската политика, като пандемията официално бележи края му след години на разпадане. И все пак по някакъв начин това, което звучи като фатален недостатък, едва ли омаловажава постигнатото от Герстъл в тази книга. В най-лошия случай той е прекалено амбициозен в обявяването на неолиберализма за мъртъв. Така да бъде; по време на рухването на реда на Новия курс той беше обявяван за „мъртъв“ и „приключил“ толкова много пъти между 1960 и 2000 г., че написването на некролога му се превърна в шега сред политическите журналисти. Рисковано е да се твърди, че е достигната историческа точка на прелом, докато събитията все още се развиват. Герстъл поема този риск. Реалността е такава, че американската политика вероятно ще продължи да се развива в контекста на умиращия стар свят, без все още да е ясно какъв нов свят се бори да се роди.
Къде ни оставя това? Независимо дали смъртта на неолиберализма е предстояща, продължаваща или вече е зад гърба ни, никоя политическа партия не може да успее, ако се държи за изтърканите нишки на разпадащото се въже. През последното десетилетие се появиха фракции от целия идеологически спектър, които отхвърлят неолиберализма. И все пак е напълно неясно дали някоя от партиите е наистина готова да го преодолее. Републиканците енергично отхвърлят космополитизма в полза на онзи вид етнонационализъм, който въплъщават Брекзит, Индия на Нарендра Моди, Унгария на Виктор Орбан и всички подобни. Но те остават обвързани с настроените срещу държавата, почитащи пазара подходи на своите партийни предци, докато демократите продължават да приемат всички аспекти на неолиберализма, поне засега.
Следващото десетилетие ще реши тази дилема, тъй като придържането към неолиберализма става електорално несъстоятелно. Лявоцентристките либерални партии ще трябва да разберат какво са и в какво вярват вместо него, докато десните ще продължат да се връщат към управляваната демокрация, дори и много от поддръжниците им да твърдят, че вярват в малкото правителство и свободните пазари. Ще се чувстваме така, сякаш живеем в епоха на несигурност и промяна, защото ще бъде така. Какво ще се появи от другата страна, предстои да видим, но колкото по-дълго демократите запазят своята привързаност към политиката от времето на Клинтън и Обама, толкова по-лош ще бъде резултатът. Времето да разберем как да представим привлекателна алтернатива на надигащата се антидемократична десница, без да се връщаме към провалените идеи на неолиберализма, не е сега; то беше вчера.
*Ед Бурмила има докторска степен по политически науки и е автор на книгата „Хаотична неутралност: Как демократите загубиха душата си в центъра”.
