В категории:Общество

Как неолиберализмът си присвои човешките права 

Когато архитектите на неолиберализма сглобяваха своя нов икономически ред в Мон Пелерин, те включиха в него и морална визия. Изпозлвайки някога революционните концепции за универсални човешки права, неолибералите префасонираха идеята за свобода, като я обвързаха фундаментално със свободния пазар, и я превърнаха в оръжие срещу антиколониалните проекти навсякъде по света 

Първата среща на Обществото Мон Пелерин през 1947 г.

Джийн Морфилд, Jacobin

За изследването „Моралът на пазара: човешките права и възходът на неолиберализма“ от Джесика Уайт

Джесика Уайт започва книгата си „Моралът на пазара…“ с разказ за трагедията в лондонската жилищна сграда Гренфел Тауър през 2017 г., който е едновременно ужасяващ в своята вулгарност и банално познат. След опустошителният пожар, убил 71 души и оставил стотици без дом, Джереми Корбин съвсем разумно предложи празните инвестиционни имоти в този луксозен квартал на Западен Лондон да бъдат реквизирани за приютяване на оцелелите, които тогава спяха по подовете в църкви, джамии и общински зали.

Дързостта на това предложение предизвика вълна от възмущение сред притежателите на имоти и инвестиции. То накара консерватора Даниел Финкелщайн да сравни Корбин с Уго Чавес в статия за Times, и да заяви, че решението на казуса Гренфел е заложено в Закон за правата на човека. Защитата на човешките права съществува, заявява Финкелщайн, точно за такива случаи: „За да могат хората да подсигурят индивидуалната си свобода – в този случай, своята собственост – когато популярната воля е срещу тях“.

Уайт пише в увода на книгата си, че би били лесно да отхвърлим начина, по който Финкелщайн използва езика на човешките права, като груб и самообслужващ се цинизъм. Хората от академичните среди често отговарят по такъв начин, когато се сблъскат с лицемерието на обществени фигури като Финкелщайн, Найл Фъргюсън или Томас Фридман. Такова отхвърляне обаче не може да обясни защо финкелщайновата интерпретация на човешките права „има дълги традиции сред неолибералните политици и мислители“. Уайт обяснява как неолибералното разбиране за човешките права е еволюирало паралелно на онези „истински“ човешки права, които изглеждат най-логично свързани с трагедии като пожара в Гренфел: правото на подслон и адекватни хигиенни условия.

„Моралът на пазара“ проследява и анализира това взаимосвързано развитие, акцентирайки на „историческите и концептуални отношения между правата на човека и неолиберализма“, възникнали след Втората световна война и достигнали апогей през 70-те и 80-те години. Вместо да разглежда човешките права и неолиберализма като две отличителни глобални логики – едната изразена най-добре в текста на Всебщата декларация за правата на човека, а другата в попарващото заявление на Маргарет Тачър, че „няма алтернатива“ на остеритета – Уайт хвърля светлина върху начина, по който човешките права „стават доминираща идеология на един период, белязан от упадъка на революционните утопии и социалистическата политика“.

Красиво написана, теоретично изтънчена и безпощадно критична, книгата на Уайт проследява пътя на тази идеология – от произхода ѝ през 40-те години, през следвоенния период, ролята на „чикагските момчета“ в Чили, възхода на Amnesty International, както и изкривения анти-етатизъм и противопоставянето на еманципацията на Третия свят, следвани от НПО-тата за човешки права през 80-те. Разбира се, Уайт не е първият изследовател, поставящ въпроси за удобното припокриване на човешките права и неолиберализма. Самюел Мойн например описва човешките права като „безсилни спътници“ на глобалния, неолиберален икономически дневен ред. По същия начин Уенди Браун отбеляза през 2004 г., че неолиберализмът и правата на човека изглежда „удобно се преплитат“, за да легитимират империалистическия дневен ред за глобална свободна търговия.

Нито Мойн, нито Браун обаче разглеждат в цялост това припокриване. Поради това Мойн отчита „една тегнеща загадъчност, усещане“, че неолибералните политики на НПО-тата за човешки права в късния 20 век „сякаш са се появили от нищото“. В случая на Барун, наблюденията ѝ за удобната връзка между неолиберализма и човешките права влизат в противоречие с изразяваните в много от книгите ѝ твърдения, че неолиберализмът е изрично аморален както в целите, така и в средствата си, и че е идеология, разглеждаща човешкото съществуване само в рамките на „хомо икономикус“.

Уайт от своя страна твърди, че „това, което разграничава неолибералите от 20 век от техните предшественици от 19 век, не е тясното разбиране за човеците като хомо икономикус, а вярата, че един функциониращ конкурентен пазар изисква адекватна морална и правна основа“. Проучването на зародиша на това нравствено разбиране през 40-те, и свързването му с отличителното неолиберално разбиране за човешките права, помага за подреждането на пъзела на „защитата на човешките права“, оформил се по-късно през столетието, пише тя.

Смесвайки историческото проучване с теоретическата критика, книгата на Уайт пояснява, че неолибералната интерпретация на човешките права не се е „появила от нищото“, а по-скоро произтича от отколешната неолиберална традиция за изковаване на реторични връзки между пазарния морал и човешките права. Това, че днес живеем в свят, в който човешките права на жертвите на пожара в Гренфел Тауър – предимно хора от малцинствата, живеещи в лошо проектирани социални жилища – се разглеждат наравно с човешките права на отсъстващите едри собственици на недвижими имоти в Кенсингтън, показва колко успешно е било идеологическото сливане на тези два концептуални свята.

Поради това Уайт започва книгата си като връща читателите към 1947 г., когато Комисията по човешките права на ООН се събира за пръв път в Ню Йорк. По същото време „група икономисти, философи и историци са се събрали в от другата страна на Атлантика, в селището Мон Пелерин в швейцарските Алпи, за да обмислят принципите, които биха могли да вдъхнат живот на нов икономически ред“. Според Уайт, за разлика от повечето традиционни апологети на laissez-faire икономиката от 19 век, основателите на „Обществото Мон Пелерин“ като Лудвиг фон Мизес и Фридрих Хайек са вярвали, че запазването на интегритета на пазара изисква допускане на определени видове държавна намеса.

Но разграничаването на това, което те са виждали като лош вид държавна намеса (т.е. намеса за преразпределяне на богатство и финансиране на социални услуги) от добрите намеси (т.е. намеси за приватизиране на обществени активи или забрани за национализация на природни ресурси), е изисквало култивиране на отчетлив правен и морален пазарен ред. С други думи, вкарването на клин между добрите и лошите модели на държавен контрол е създало нужда основателите на обществото „Мон Пелерин“ да развият теоретично една не-икономическа визия, един морален ред, в който „тяхното собствено разбиране за човешките права“ да служи като „морални и правни опори“ за държава, която може стратегически да се намесва и изтегля, когато това е необходимо. Тази нужда от тясно разграничаване води до произвеждането на безброй усукани идеологически еквивалентности, които днес служат като догми на неолибералния морал. Например:

  • Политиката винаги е насилствена, но пазарът винаги е мирен
  • Свободата е възможна единствено в пазарно общество
  • Човешкото достойнство и човешкото неравенство не са в противоречие
  • Тоталитаризмът и преразпределението неизбежно вървят ръка за ръка
  • Империализмът не е най-висшата степен на капитализма

Разбирането за човешките права, развито от мислителите от „Мон Пелерин“, е отражение на тези „истини“. Уайт пише, че вероятно Милтън Фридман е имал предвид точно това, когато през 1992 г. заявява, че „без съмнение“ изначалната цел на „обществото“ е била да „промотира класическата, либерална философия, тоест свободната икономика, свободното общество, социалност, гражданственост и човешки права“. Подобно на тъпанарската реакция на Финкелщайн към пожара в Гренфел, и тук е изкушаващо просто да отхвърлим пиночетолюбеца Фридман като лицемер. Но Уайт настоява, че ако просто отхвърлим това заявление на Фридман, ще пропуснем съществена възможност да научим нещо повече за вътрешната логика на това разбиране за човешките права, което към този исторически момент вече е станало напълно мейнстрийм (и дори подразбиращо се) за много правозащитни организации.

В първата глава на книгата си Уайт описва как неолибералите от „Мон Пелерин“ са изготвили подхода си към човешките права като злонамерена имитация на заседаващата в Ню Йорк комисия на ООН, използвайки език, който е отражение на езика в преамбюла на ВДПЧ. В тон с авторите на „всеобщата декларация“, неолибералите заявяват, че „човешкото достойнство и свобода“ трябва да са „централни ценности на цивилизацията“ и изразяват опасение, че тези ценности се намират под заплаха.

Проучените от Уайт архиви обаче разкриват, че за мислителите от Мон Пелерин, думата „цивилизация“ има изрично западно и расово ограничено значение – с предолагаеми основи в „Гърция, Рим и християнството“, както и в „базовият индивидуализъм“, свързан с Еразъм, Монтейн, Цицерон, Тацит, Перикъл и Тукидид“. Това разбиране за цивилизация също така включва ангажимент към капитализма на свободния пазар, който според мислителите от „обществото“ се е намирал под заплаха едновременно от съветския комунизъм и от вероятността държавите, раждащи се от игото на европейския империализъм – и вървящите с него заселническо насилие, извличане на ресурси, присвояване на земя, хищническо облагане – могат да изберат да поемат в отчетливо аникапиталистически посоки.

Историческият анализ на Уайт разобличава как основателите на обществото „Мон Пелерин“ са прокарвали изрични връзки между ценностите на „цивилизацията“ и империалистическата логика на мандатната система на „Лигата на нациите“, която е твърдяла, че помага на „народите, които все още не са в състояние да се изправят самостоятелно в тежките условия на съвременния свят“, като ги принуждават да приемат търговски политики на „отворените врати“. Неолибералите постепенно усъвършенстват своя подход към „свободата“ като човешко право, като я обвързват директно с пазарната свобода от държавен контрол. Това равенство след това им позволява да одират кожите на постоколониални правителства, които са се опитали например да национализират природните си ресурси.

„Моралът на пазара…“ хвърля светлина върху брънките на идеологическата верига, свързваща акумулирането на капитал по време на европейския колониализъм, появата на неолибералната концепция за човешки права през 40-те, триумфът на глобалният неолиберален икономически дневен ред през 70-те и 80-те, и едновременният успех на правозащитни НПО-та като Amnesty International и Médecins Sans Frontières (Лекари без граници, MSF) през същия период.

В най-смайващата (и поради това неизбежно и най-противоречива) глава на книгата, Уайт разглежда връзките, развити в средата на 80-те годни между MSF и техния „изследователски център“ – дълбоко неолибералният iberté sans Frontières (LSF). Уайт демонстрира, че този център е създаден, за да противодейства на „утвърждаването на аргументите за постколониален суверенитет и икономическо самоопределяне“ на Третия свят.

Изхождайки от същата логика, стояща зад заявлението на Франц Фанон, че „Европа буквално е креатура на Третия свят„, политическото и идейно движение, известно като „Third Worldism„, си поставя за цел да намери решение на дълбоко несъответствие в световното богатство и ресурси, причинено от няколковековното европейско плячкосване. Но дори умереното, институционално въплъщение на това движение – създадените под крилото на ООН предложения за Нов международен икономически ред (NIEO) – се оказва твърде радикално за  LSF и неолибералните им съюзници. LSF се заема да произвежда памфлети, критикуващи NIEO като „насърчаващ „опростенчески“ тези, които хвърлят вината за ниското ниво на развитие върху Запада“.

Уайт пише, че заедно с усилията си да дискредитира движението за страните от Третия свят, тези НПО-та са работели за налагане на неолибералното маркиране на „свободата“ като свобода от държавната намеса и принуда. В разглеждания период Amnesty International, MSF и LSF също така пригласят на неолибералното убеждение, че политиката в самата си същност е по-предразположена към насилие, отколкото гражданското (пазарно) общество, което, ако бъде рамкирано по правилен начин, насърчава свободата, мира и просперитета.

В книгата си Уайт убедително показва, че вместо да служат като „безсилни спътници“ на неолиберализма, някои ключови правозащитни организации от онази ера активно прилагат неолибералния подход към свободата в съчетание с неолибералното подозрение към политиката. Това отношение много удобно прехвърля вината за насилието, нестабилността и бедността в Третия свят на самите страни от Третия свят. По думите на Уайт приемането на неолибералното разбиране за човешки права от страна на НПО-тата придава „прогресивна гланц“ на насоченият срещу еманципацията на Третия свят дневен ред на организации като МВФ, Световната банка и онези велики сили, подкрепящи техните зловредни политики на строги икономии.

Този „прогресивен гланц“ бе особено полезен за успокояване на съвестта на западните градски либерали, които бяха започнали да се чувстват малко неловко относно постколониалните отношения на Запада с останалата част от света, особено след войната във Виетнам, геноцида в Камбоджа и други очевидно империалистически форми на щатския интервенционализъм. Според Уайт сляпата подкрепа на тези НПО-та за предписаното от пазара разбиране за „свобода“ ги е направило съучастници в неолибералното завоалиране на онези действителни форми на „принуда и политическа намеса“, които са необходими за поддържане на „съществуващите „свободни“ пазарни отношения“.

В крайна сметка „Моралът на пазара“ не само хвърля светлина върху отношенията между неолиберализма и човешките права, но и отваря вратата за по-дълбоки исторически и политически анализи на американския империализъм в постколониалната епоха, от каквито има остра нужда. Още от най-ранните, организирани от ЦРУ интервенции в Близкия Изток и Латинска Америка, цялата предполагаемо постколониална ера е белязана от активните усилия на Съединените щати за сваляне на правителства в десетки държави. Тези усилия често са в тясно сътрудничество (като например в Чили) с най-зловредните, авторитарни и неолиберални противници на национализацията и преразпределението.

Макар днес да е изкушаващо човек да се нареди до онези обществени интелектуалци, ужасени от призрака на Доналд Тръмп и глобалния възход на белия национализъм – и вкопчващи се още по-здраво в предполагаемата мъдрост на неизменно невинния либерален световен ред – това по никакъв начин не спомага да се повдигне закриващата погледа завеса, спусната от мита за Pax Americana.

Прямото научно изследване на Уайт прерязва завесата като с коса, излагайки наяве насилието и грозотата, поддържани от либералния световен ред. Ред, в който неолиберализма и изкривеното разбиране за човешки права работят в тандем за поддържане на токсични политики, отклоняващи фокуса от реалните виновници. В крайна сметка само чрез признаване на това историческо съучастие ще е възможно да си представим друг тип политики за защита на човешките права за бъдещето.

"Барикада" е независимо издание, което се издържа от своите читатели. Стани един от тях! Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар