През миналата година животът ми бе спасен от лекарите в болница Чърчхил в Оксфорд, които извършиха сложна процедура по отстраняване на тумор от тялото ми. Сега може би ще ми бъде нужна нова операция за зяпналата ми от потрес уста, след като научих какво се е случвало в болницата, докато съм се лекувал.
На повърхността всичко вървеше гладко. Но без да знам, под спокойната повърхност са бушували яростни конфликти. Много хора от персонала са възразили срещу решението на Националната здравна служба (NHS) да приватизира сканирането за ракови заболявания в болницата. Те са се оплаквали, че скенерите предлагани от частната компания, са с по-ниско качество от собствените машини на болницата. Приватизацията, казват те, ще постави пациентите под риск. В отговор на това NHS са заплашили да съдят болницата за очерняне на имиджа, ако персонала ѝ не спре да критикува решението.
Доминиращата в тази страна система на политическа мисъл – от която произтича както пълзящата приватизация на общественото здравеопазване, така и този потресаващ опит за потискане на свободата на словото – обещаваше да ни спаси от дехуманизиращата бюрокрация. Предполага се, че като свива ролята на държавата, неолиберализмът позволява на самостоятелността и креативността да процъфтяват. Вместо това той произвежда един полу-приватизиран авторитаризъм, който е по-репресивен от системата, която замества.
Работниците се оказват оплетени в някаква кафкианска бюрокрация, контролирана централно и управляваща всяко дребно нещо. Организациите, зависими от кооперативната етика – като училища и болници, биват оголвани, тормозени и принудени да се подчинят на задушаващ диктат. Вкарването на частен капитал в обществените услуги, което трябва да е вестител на славната нова ера на избор и откритост, бива налагано брутално. Тази доктрина обещава разнообразие и свобода, но изисква конформизъм и мълчание.
Голяма част от теорията зад тези трансформации произлиза от работата на Лудвиг фон Мизес. В своята книга „Бюрокрация„, публикувана през 1944 г., той твърди, че не може да съществува компромис между капитализма и социализма. Създаването на Националната здравна служба в Обединеното кралство, Новият Курс в САЩ и други експерименти на социалната демокрация неминуемо ще доведат до бюрократичен тоталитаризъм като в Съветския съюз и нацистка Германия.
Мизес признава, че някаква държавна бюрокрация е неизбежна; има определени функции, които не могат да бъдат изпълнявани без нея. Но освен ако ролята на държавата не бъде минимализирана – ограничена до отбраната, сигурността, данъчното облагане, митниците и не много други неща – работниците ще бъдат сведени до зъбци в “огромната бюрократична машина”, лишени от инициатива и свободна воля. Обратно, тези, които работят в рамките на „безпрепятствената капиталистическа система“, са „свободни хора“, чиято свобода се гарантира от „икономическата демокрация, в която всяка стотинка дава право на глас“. Той забравя да уточни, че в неговата капиталистическа утопия някои хора имат повече гласове от другите. И че тези гласове се превръщат в източник на власт.
Неговите идеи, заедно с писанията на Фридрих Хайек, Милтън Фридман и други неолиберални мислители, бяха прилагани във Великобритания от Маргарет Тачър, Дейвид Камерън, Тереза Мей и в притеснителна степен и от Тони Блеър. Всички те се опитаха да приватизират или сложат на пазарна основа обществените услуги – в името на свободата и ефективността. Те обаче се сблъскваха с една и съща пречка: демокрацията. Хората искат жизненоважните услуги да останат обществени и са напълно прави.
Ако връчиш обществени услуги на частни компании стигаш до това, че или създаваш частен монопол, който може да използва доминиращата си позиция, за да изсмуква богатство и да оформя системата според собствените си нужди, или вкарваш в системата конкуренция, която създава некохерентна, фрагментирана услуга, характеризираща се с постоянни институционални провали, каквито британците виждат ежедневно в железопътните превози. Ние не сме идиоти, макар да се отнасят с нас като с такива. Ние знаем какво прави стремежът за печалба с обществените услуги.
Така няколко последователни британски правителства решиха, че щом не могат веднага да приватизират основните обществени услуги, ще ги подложат на “пазарна дисциплина”. Дори фон Мизес многократно е предупреждавал срещу този подход. “Никаква реформа не може да трансформира обществена служба в някакъв вид частно предприятие”, заявява той. Стойността на публичната администрация “не може да бъде изразено в парична стойност”. “Правителствената ефективност и индустриалната ефективност са две напълно различни неща”. “Интелектуалната работа не може да се измери и оцени с механични средства”. “Не можеш да оцениш лекар според времето, което отделя за да прегледа един пациент”. Те обаче игнорираха тези предупреждения.
Техният проблем е, че неолибералната идеология, както и стремежът за свиване на държавата, изискват елиминиране на колективното договаране и други форми на овластяване на работещите (в името на свободата, разбира се). Така че полу-приватизацията и поставянето на пазарна основа на обществените услуги станаха не толкова средство за постигане на ефективност, колкото инструмент за контрол. Работещите в обществените услуги са подложени на паноптикум режим на постоянно следене и оценяване, използващ аршините, за които фон Мизес правилно предупреждава, че са неприложими и абсурдни. Бюрократичното количествено оценяване на публичната администрация отива далеч отвъд повишаване на ефективността. То се превръща в цел само по себе си.
Извращенията на тази идеология се отразяват на обществените услуги. Училищата подготвят само за вземане на тестове, което лишава децата от цялостно и полезно образование. Болниците манипулират времето за чакане, прехвърлят пациентите от един списък в друг. Полицията игнорира някои престъпления, прекласифицира други и притиска заподозрени да признаят за допълнителни престъпления, за да подобри статистиките си. Университетите приканват изследователите да бълват бързи и повърхностни доклади, вместо задълбочени монографии, за да максимализират оценките си в системата за оценка на научните постижения.
В резултат обществените услуги стават изключително неефективни по една очевидна причина: смазването на морала на персонала. Квалифицирани хора, включително хирурзи, чието обучение струва стотици хиляди, се пенсионират рано заради стреса и нещастието, което системата им причинява. Изтичането на таланти е далеч по-голямо разхищение от всякакви неефективности, които тази мания по количествените методи твърди, че разрешава.
Новите крайности в следенето и контрола над работниците, разбира се, не са ограничени до публичния сектор. Amazon патентова гривна, която следи всяко движение на работника и засича дори най-малкото отклонение от протокола. Модерните технологии се използват за да се наблюдава какво пишат хората на клавиатурите си, какъв език използват, с какъв тон говорят и как се менят настроенията им. Някои компании започнаха да експериментират с имплантиране на микрочипове в служителите си. Както отбелязва философът Бьонг-Чул Хан, неолибералните работни практики, въплътени в т.нар. гиг- икономика, които прекласифицират работниците като независими изпълнители, интернализират експлоатацията. “Всички се превръщат в самоексплоатиращи се работници”.
Свободата, която бе обещана, се оказа свобода за капитала, придобита за сметка на човешката свобода. Системният неолиберализъм създаде собствена бюрокрация, която клони към абсолютизъм. В обществените услуги тя се възпроизвежда чрез мениджъри, имитиращи корпоративни ръководители, които налагат неподходящи и противопоказни мерки за ефективност, а в частния сектор чрез подчиняване на безлики технологии, които не допускат никакви аргументи или оплаквания.
Опитите за съпротива са посрещани с още по-крайни методи като заплахата със съд за болницата, в която се лекувах. Подобни инструменти за контрол смазват автономността и креативността. Вярно е, че съветската бюрокрация, която Мизес правилно отхвърля, свеждаше работниците до подчинени дронове. Но системата, създадена от неговите последователи, се е запътила в същата посока.
