В категории:Общество / Полемики

България и трудът на бъдещето. Роботът трябва да почака

Изглежда елитите предпочитат да правят стратегии, конференции и кръгли маси за евентуалните ефекти от роботизацията, без да забелязват трудовия и социален дъмпинг, нищожното заплащане и демографската криза, които са много по-опасен резултат от глобализацията

Глобалната икономика много повече се крепи върху експлоатирани и роботизирани хора, отколкото върху роботи в производството. Илюстрация: Pixabay

Това не е пролетарско фентъзи, в което ще рисувам розови картини с роботи-прислужници на човека, който е постигнал съвършенство и е свободен да използва времето си за изкуство и самоусъвършенстване.  Или антиутопия тип „Стивън Кинг“, в която камионите окупират паркингите, машините започват да избиват хората и превземат света.

Перспективите пред труда в следващите 5-10 години са две: усъвършенстване на социално-икономическите условия в услуга на човека или засилване на надмощието на капитала; запазване и укрепване на Социална Европа с изработване на решения, омекотяващи непреходните противоречия между бизнеса и работниците или задълбочаване на несправедливата глобализация. Накъде ще се запътим като общество, зависи от всички нас.

На първо време обаче ще трябва да се отърсим от някои заблуди, като тази, че автоматизацията ще изхвърли от пазара на труда огромна част от заетите и за работника е по-добре да не настоява за по-добри условия на труд, понеже това ще накара бизнеса да предпочете машините пред човека. Докато хипотезата за „излишните хора“ все още е мит, то пораженията от свободното и безконтролно движение на капитала са осезаеми от десетилетия и ще продължават да се задълбочават. Изглежда елитите – икономически, политически и „експертни“, предпочитат да правят стратегии, конференции и кръгли маси за евентуалното нашествие на роботите и в много по-малка степен се ангажират с трудовия и социален дъмпинг, нищожните трудови възнаграждения и демографската криза, които са резултат от глобализацията.

I. Трудът в концепцията „Индустрия 4.0“

Развитието на технологиите, облачните услуги и свързаните устройства провокира редица анализи и прогнози за перспективите пред индустрията като цяло. „Индустрия 4.0“ е програма на немското правителство, която цели обвързването на производството с научния прогрес, създаването на „умни заводи“. Автоматизация, роботизация, дигитализация, платформи за споделени услуги – тези термини имат модерно звучене, навяват асоциации с чистички офиси, компютри и бели якички. Доколкото има „якички“ въобще, тъй като в контекста на пазара на труда роботизацията е свързвана най-често с намаляване на работните места и нови огромни маси „излишни хора“.

Анализатори говорят за редуциране на човешкия фактор в икономиката с десетки милиони. Работодатели сочат дигитализацията като плашило за работниците, внушението е: „Не искайте повече, защото скоро няма да имате нищо! Няма да сте ни нужни. Или, ако все пак сте нужни, то трябва да се пригодите към „гъвкаво работно време“ и извършване на дейности, характерни за няколко  работни позиции. Свиквайте.“

Реално човекът вече се замества от роботи в множество сектори. Големите супермаркети в Западна Европа например използват масово самообслужването на каси. Поддържат само по няколко каси, на които стоките се маркират от служители. Когато клиентите свикнат да използват автоматичните станции, ще бъдат освободени и последните касиери. В началото на декември 2018 г. тестова такава се появи и в български магазин.

Намалява и обслужващият персонал за чекиране на летищата. Първо бяха въведени онлайн check-in и автоматите за билети на самото летище, впоследствие се появиха и киоските за самостоятелно чекиране на багаж. Както и в търговските обекти, все още има и станции с обслужване от хора, но те намаляват прогресивно.

Правят се тестове с безпилотни автомобили. Те също не са застраховани от катастрофи, вече има и смъртен случай, причинен от таксиметрова кола, която се самоуправлява, но технологиите продължават да се усъвършенстват. Дори у нас бяха направени тестове на мотриси без ватмани в софийското метро, макар и години след откриването на автоматизирана подземна линия в Истанбул. Едновременно с това се развиват и т.нар. „свързани автомобили“, които разполагат с интернет връзка, разменят информация помежду си, дават възможност и за отдалечена диагностика на колата. Очевидно бъдещето не е розово за голяма част от шофьорите и другите професионалисти, свързани с поддържането на автомобилите.

Технологизацията на процесите ще доведе до отпадане на професиите, които са свързани с повтарящи се, еднотипни действия. Но промяната излиза далеч извън автоматизирането на производството. Съществуват онлайн платформите за хотелско настаняване (Airbnb), нестандартните таксиметрови услуги на Uber (макар и прогонена от България, компанията е силно развита в западните държави), онлайн преводачите все повече заместват специалистите при непретенциозните услуги, обработката на големи бази данни се привижда като автоматизиране на анализаторския труд на професионалисти в различни области. Стига се дори до идеи за онлайн медицински услуги.

Критиките към този тип услуги са многопластови: потребителски, трудови, засягат дори правилата за защита на конкуренцията. Това води както до управленски реакции спрямо дадена компания, така и понякога до цялостна  промяна на законодателството. Европейската комисия например предупреди Airbnb, че ще предприеме наказателни мерки срещу компанията, ако тя не започне да обявява пълната цена за услугите, които предлага. И поне засега е налице обещание, че това ще се случи. Цялата т.нар. “гиг икономика” има редица недостатъци, нанася тежки щети върху условията, сигурността и заплащането на труда. Свързана е включително с ниско качество на услугите.

Uber не е това, за което се представя

Българи, които пътуват по-често в Западна Европа, често декларират удовлетворението си от услугата – платили са по-малко, отколкото са очаквали, обслужването е било коректно, шофьорът – вежлив. Поради което намират, че това е бъдещето, а цялата съпротива срещу Uber в България е резултат от факта, че компанията е конкуренция на стандартните таксита. Заключението е, че всички трябва да учим, за да имаме работа, защото прогресът не може да бъде спрян. Компанията е конкуренция на традиционните таксита, поради което се смята за свеж въздух в сектора. Но Uber няма откъде да внесе други шофьори. Остава българинът – такъв, какъвто го виждаме в жълтите таксита и сега – добър или лош шофьор, коректен или хитруващ с маршрут или сметка.

Uber се самонарича “споделено пътуване”. Споделено е пътуването, което се предлага в онези сайтове, в които човек обявява къде ще ходи, търси спътници за компания и за да си разделят разходите. Споделеното пътуване не се осъществява с цел печалба, от него не зависи месечният домакински бюджет, то е повече стихийно, отколкото систематично организирано. Uber не е споделено пътуване. “Социално предприемачество”, което носи печалба, а не нормална заплата, не е социално. Airbnb също не е споделяне, а бизнес. Ето как капиталът умее да усвоява социална и солидарна терминология, зад която да се скрие.

Съпротивата на стандартни срещу Uber таксита може и да има резон другаде, но у нас няма лимит за притежавани таксиметрови автомобили от едно лице. Дали конкуренцията ти ще е Uber или други таксиметрови компании, няма никакво значение. Колкото до начина на плащане, редица компании за таксиметров превоз в България също дават възможност да се плати с карта. Няколко са фирмите, които имат и рейтингова система за оценка на шофьорите от страна на клиентите.

Конкурентното предимство на Uber всъщност е единствено в облекчението да не спазва трудовото законодателство, защото шофьорите не се водят служители на корпорацията, те са “партньори”. По същество много от таксиметровите шофьори в България и в момента не са служители на компаниите, под чийто бранд работят. А първите таксиметрови “предприемачи” след бума на частната инициатива от 90-те години на миналия век, които вече не са в състояние да работят, а нямат и натрупан трудов стаж другаде, не могат да получат пенсии. Защото са работили без договор, не са се осигурявали за старини, сега разчитат на милостта на близки и роднини. Моментните добри доходи без осигуряване водят до жалко съществуване при напреднала възраст. Много е вероятно част от тези хора да получават социална пенсия, даже не минимална. Тук се комбинира унижение, несигурното съществуване и несправедливостта другите пенсионери да делят с тях парите от бюджета. Ситуацията не е справедлива за никого. Uber просто предлага още от същото.

В редица страни има протести срещу компанията, Uber е обект и на съдебни дела поради опитите си да твърди, че шофьорите всъщност не са наемни работници, защото не са наети. Но малко съдилища вярват в маркетинговия похват, че водачите на таксита са всъщност хора, които търсят емоционално преживяване в превоза на други хора:

  • В началото на 2017 г. компанията е осъдена от данъчните в Австралия.
  • В края на същата година беше потвърдено решението на съда във Великобритания, че шофьорите на Uber са наемни работници и следва да им бъде гарантирана минимална работна заплата.
  • Подобно дело се води и в щата Тексас в САЩ.

Това са само няколко от примерите, в които Uber е осъдена, но в други случаи продължава да нарушава правата на работниците необезпокоявано – шофьорите изобщо не знаят при какъв рейтинг ще бъдат деактивирани и няма да имат право повече да работят за компанията[1]. В доста от цивилизованите държави експлоатацията трудно може да бъде представена като иновация и гиг икономика.

Джереми Корбин, лидерът на лейбъристите във Великобритания, заяви, че Uber и Deliveroo (компания за доставка на храна от ресторантите до домовете или офисите) използват технологиите на бъдещето, но “техните бизнес модели не се основават върху технологичното предимство, а върху установяването на ефективен монопол на пазара, който използват, за да снижават заплатите и условията на труд до изключително ниски нива”. Така технологията вместо да облекчи живота на гражданите, до каквото се очаква да доведе, всъщност се превръща в “по-хищническа и експлоататорска форма на капитализма”. Има решение на тази задача и то е тези компании да се превърнат в кооперативи.

II. Мерки за минимизиране на вредите от очакваното масово навлизане на роботизацията и нетрадиционните трудови договори

Сериозните сътресения на пазара на труда от разрушаване на познатите отношения труд-капитал, както и очакваните негативни последици от масовата автоматизация на производството, налагат планиране на ответни мерки в защита на работниците и гражданите като цяло. Най-широко дискутираният механизъм е Безусловният базов доход (ББД). Различни варианти на ББД се предлагат от около век. Идеята в общи линии е месечно плащане от държавния бюджет към всеки гражданин на страната без поставяне на никакви условия и критерии: доходни, имуществени, образователни или възрастови. Концепциите обаче се различават по размера на плащанията, начина на финансиране, както и по отговора на въпроса дали с въвеждането на ББД трябва да бъдат премахнати всички останали социални и дори осигурителни публични системи. В световен мащаб дебатите се засилиха през последните години тъкмо в контекста на очакваната масова автоматизация.

Вълната не подмина и България. Появиха се различни кръгове, които настояват да се въведе безусловен базов доход. Най-оптимистично настроени са тези, които изобщо не коментират финансовия аспект. Реалистите не се свенят да предлагат мярката да се финансира чрез 200% увеличение на ДДС и заличаване ту на социалната, ту на пенсионната система.

През 2014 г. проф. Йоланд Бресон от Франция, съучредител на Световната мрежа за базов доход, изнесе публична лекция в София. Според него, към онзи момент България може да си позволи да отпусне на всеки свой гражданин по 200 лв. на месец, което е около 75% от минималната работна заплата за тази година. „Ако дадем по една силна карта на всеки участник, той ще има възможност да я използва така, че да спечели играта в справедлива битка с останалите“ – аргументира проф. Бресон идеята си, чиято цел е да минимизира вредите за обществото и отделния човек от неравния житейски старт и невъзможността за пълна заетост. Колко силна е карта в размер на 200 лв. всеки може да прецени за себе си. А въпросът за източниците на финансиране така и не получи отговор.

Всъщност, и в момента в България има гарантиран минимален доход (ГМД). Разликата с ББД е в това, че не се раздава на всички, а само на доказано бедните български граждани. Другата разлика е в размера. Понастоящем ГМД е 75 лв. месечно. Цяло десетилетие преди това беше 65 лв. Докато не бъде изяснен начинът на финансиране на ББД, той не може да бъде въведен. Съвсем възможно е обаче част от рестриктивните критерии за достъп до ГМД да отпаднат и размерът да се увеличи до официалната линия на бедност. Това обаче може да стане при различна от настоящата управленска философия.

През януари 2017 г. правната комисия на Европейския парламент изготви доклад, който наред с ползите от автоматизацията, повдига редица ключови въпроси, произтичащи от заместването на човека от машините на работното място, заплахите за социално-осигурителните системи, данъчните трусове, очакваното нарастване на неравенството. Комисията предлага няколко мерки за регулиране на отношенията човек-робот, както и въвеждане на минимален доход и на данък „робот“.

Последното предложение е в синхрон с идеята на милиардера Бил Гейтс, според когото правителствата трябва да облагат с подоходен данък и роботите, с които компаниите заместват човешки работни места. Според анализ на Европейската комисия от тази година, изкуственият интелект ще допринесе за 13,8 трилиона евро ръст на световния БВП (14%). Едновременно с това анализ на McKinsey Global Institute твърди, че около 60% от професиите могат да бъдат автоматизирани, а до 2030 г. между 3 и 14% от работните места в света вече ще бъдат заплашени от роботизацията. В същото време заплатите в засегнатите професии ще стагнират или дори ще бъдат намалени, а поляризацията на доходите ще се задълбочи – богатите ще стават по-богати, бедните – по-бедни.

И докато засега Европейският парламент отхвърля идеята за въвеждане на данък „робот“, то първата държава в света, която предприе стъпка в тази посока е Южна Корея. До 2017 г. държавата дава данъчни облекчения на компании, които инвестират в изкуствен интелект. Намалението е 3-7%. Тези облекчения вече са редуцирани на 2%. Макар да не става въпрос за пряк данък върху роботите, това е подобна политика, тъй като се засяга един и същи проблем на индустриалната автоматизация. Аргументите на корейското правителство са: роботизацията ще доведе до замяна на човека с роботи и до нарастваща необходимост от средства за социални програми поради увеличаване на нивата на безработицата. Данъчната промяна в Южна Корея е далеч от предложението на Бил Гейтс, който прави паралел с данъците върху доходите на заетите. Според него, ако един зает плаща 50 000 долара данъци, толкова следва да плаща и роботът (по-точно неговият собственик).

Роботите трябва да допринасят за обществото, а не обратното. Илюстрация: Pixabay

У нас не изоставаме в обществените дебати по темата за „Индустрия 4.0“, въпреки че сме в дъното на класациите по дигитализация – България е в „клъстера на изоставащите държави“, според индекс на Европейската комисия. Провеждат се безброй конференции, в които участниците чертаят светлото бъдеще. Пишат се анализи и доклади за очакваните ефекти от масовата автоматизация.

Становище по темата беше публикувано съвсем наскоро и от Икономическия и социален съвет на Република България. Изводите и препоръките към управляващите, след направеният анализ, най-общо могат да се обобщят в една – обучение, квалификация, преквалификация, повишаване на уменията на работещите, за да се увеличи производството! Разликата в нивото на мислене тук и в по-развитата част от Европа е осезаемо. Докато там, макар и плахо, предлагат генерални промени в осигурителната, данъчната и правната материя, които да отговорят на очакваното масово навлизане на машините, в България креативността стига до… обвинения към работниците, че не са достатъчно квалифицирани. В едната система в центъра е човекът, в другата – бизнесът.

III. Митове за „деиндустриализацията“

Както е известно, по време на индустриалната революция от 18-19 век масовото въвеждане на машините в производството дава възможност предприятията да произвеждат повече с по-малко работна ръка. Това принуждава част от заетите да се пренасочат към услугите – образование, здравеопазване, администрация, финансови услуги. Тези позиции обаче са само за хората, които са успели да се образоват и от „сини“ да се превърнат в „бели якички“. Към настоящия момент обаче реалната промяна в производствената заетост и тази в услугите трудно може да се изчисли.

На първо място причината е в това, че през последните десетилетия беше наложен т.нар. аутсорсинг – дейности, нарочени за нехарактерни за индустрията, бяха преотстъпени на специализирани компании. Ако преди едно предприятие, наред с работниците, наема хигиенисти, счетоводители и юристи, днес тя често не разполага с такива служители, тъй като дейностите се извършват от фирми за почистване, счетоводни и юридически кантори. Чисто счетоводно това води до намаляване на заетостта в индустрията днес спрямо тази преди 30 години, тъй като същата компания вече не плаща заплати на част от специалистите, а прави разходи за външни услуги.

На второ място, впечатлението, че промишлеността вече няма особено значение, е резултат не от реалната липса на търсене на стоки, а от спада на техните цени. Намалението на цените на стоките в сравнение с услугите е следствие от по-бързия ръст на производителността в индустрията, което често е невъзможно за услугите.

На трето място, наложени бяха стереотипи като твърденията, че икономиката на Швейцария се крепи на банкери и часовникари, а Китай е „работилницата на света“. Всъщност, европейската държава е на челните места по промишлен продукт на глава от населението. Колкото до Китай, макар да е на първо място по износ, икономиката на азиатската държава съставлява едва 12.8% от световния експорт (2017 г.). За сравнение, износът на Великобритания през втората половина на XIX в. е цели 46% от глобалния износ – ето това е истинска промишлена хегемония.

Според световноизвестния южнокорейски икономист Ха Джуун Чанг, част от деиндустриализацията е оптическа илюзия, която се дължи на промени в статистическата класификация, а не на трансформации в реалните дейности. В знаменитата си книга „23 неща, които не ви казват за капитализма“ той доказва тезата си, че пералнята и другите битови уреди са променили света много повече от интернет, който се приема като революция не само в начина на общуване, но и в икономиката. Промените са многопластови – освободени от домашни задължения, жените стават активна част от пазара на труда, стимулира се образованието им, променят се и чисто ценностни и семейни аспекти.

Модерно е в богатите държави да се говори за деиндустриализация и този процес се представя като неизбежно природно явление, което води до високи нива на безработица и прави „излишни“ много хора. Смята се, че производството и по-нискоквалифицираните дейности се насочват със същата степен на неизбежност към развиващите се държави. Индия устойчиво се специализира в този сегмент като развива и изнася софтуерни и счетоводни услуги. Друг голям сектор е разчитането на медицински документи и оформяне на епикризи, което спестява време на медицинските специалисти и ги освобождава от „непривични“ за тях (според някои) дейности. Доколко достоверни и коректни са епикризи, съставени от човек, който няма пряк поглед върху пациента, остава под въпрос. Така Индия се превръща в „глобалният офис“. Китай от своя страна се провижда като „световна фабрика“.

Деиндустриализацията до голяма степен е мит. Илюстрация: Pixabay

Всъщност, не обемът на производството, а делът на работещите в индустриите на развитите държави намалява. Къде промяната е оптична, къде счетоводна… Но реално цели мултинационални фирми преместват заводите си на места с по-ниско заплащане и занижени трудови стандарти. Процесът се описва от експерти с термина „състезание към дъното“. Аргументът „деиндустриализация“ отнема отговорността от управляващите да изработят и приложат мерки срещу трудовия и социален дъмпинг. Той трябва да примири „излишните“ с новите реалности, да съдейства за минимизиране на правата на работниците. Когато няма къде да работят, те не са хора на труда, а… социални паразити. Паразитите нямат права.

IV. Труд и глобализация

Падане на стени и премахване на граници, свободно придвижване, културен обмен, мултикултурна среда – чудесни общочовешки цели, които заличават изкуствено изградени физически и психологически прегради между хора от различни държави и поставят в центъра човека. Корпорациите и техните лобисти използват същата риторика обаче с диаметрално противоположни цели. При тях в центъра е не човекът, а печалбата. Главната заплаха за работещите днес не е свързана с подмяната на човека с робот и с деиндустриализацията, а с корпоративната глобализация.

Надпреварата за привличане на чужди инвестиции в България доведе до рязко снижаване на условията на труд и осигуряването на работещите. В противен случай далечните текстилни фабрики в Бангладеш са пряка конкуренция на българските шивашки цехове поради ниските цени на продукцията. „Клиентите искат ниски конкурентни цени“, казва бизнесът навсякъде. Това, което премълчава, е как именно става възможно да се продават толкова евтини дрехи. След дългогодишни международни кампании, хиляди статии и предавания, минималната заплата в шивашкия сектор в Бангладеш се увеличава с 51% от декември 2018 г. И става 95 долара на месец… Това е около 29% от българската минимална работна заплата за 2019 г.

В допълнение условията, при които се трудят шивачките там, са крайно нехуманни. Сградите не се поддържат, няма климатици, стандартното работно време е 10-12 часа на ден, често по 16-18 часа. Работниците са изтощени, здравето им е разклатено. Вследствие на липсата на поддръжка и инвестиции в инфраструктура често до нас стигат новини за срутени фабрики. Преди 5 години под руините на „Рана Плаза“ останаха телата на 1134 от три хиляди работници в предприятие. Това е социалната и човешка цена на увеличения три пъти в рамките на девет години (2007-2016 г.) износ на текстилна продукция на Бангладеш. Изследвания на „Оксфам“ показват, че едва 2% от цената на продаваните в Австралия дрехи, произведени в „човекомелачки“, отиват за заплати на шивачките. Останалото е печалба, която сме издигнали в култ и в единствена глобална цел.

Трагедията в „Рана Плаза“, Бангладеш

В такава конкуренция, в която няма почти никакви прегради пред вноса, а разходите за труд някъде са поне 70% по-ниски, няма как да очакваме българските шивачки да получават по-високи заплати и да успяват да се преборят с интересите на собствениците на компаниите. Стойността на произведеното у нас трябва да се надпреварва с почти безплатните дрехи на Бангладеш, а и трудовите възнаграждения, и добрите условия на труд, и осигуровките намаляват печалбите.

След края на Студената война започна интензивен процес на пренасочване на икономиките на източните държави към западните. Бяха отворени границите. И макар в страните от ЕС да бяха наложени строги ограничения за работа на източноевропейци, мнозина успяха да се установят на запад. Голяма част от тях регистрираха фирми в чужбина, за да имат право да работят там. Или се регистрираха като самонаети. Така обаче отпаднаха трудовите защити, на които можеха да разчитат като наети на нормален договор.

Този трудов и социален дъмпинг се подхранва и от вълната договори за инвестиции и търговия от нов тип. В голяма част от сключените споразумения има клаузи за защита на труда, човешките права и демокрацията. За разлика от чисто икономическите условия обаче, тези клаузи просто не се прилагат. Така например, въз основа на Общото споразумение по търговията с услуги, подписано през 1995 г., колективните действия на шведските синдикати, които целят да принудят чуждата компания да осигури минимални условия на труд, са обявени за действия, които ограничават свободното предоставяне на услуги.

Особено показателен в това отношение е договорът за свободна търговия между Австралия и Китай (Chafta). В него съществуват клаузи, които позволяват при наемане на временни китайски работници (мениджъри, инженери, медицински сестри, доставчици на услуги и монтажисти) да се игнорират част от защитите на местните работници. Така работодателите няма да бъдат задължени първо да потърсят служители с нужната квалификация от Австралия, а ще могат директно да наемат китайски граждани. Тази защита се нарича „пазарен тест“. В България той беше премахнат за големи групи работници в началото на 2018 г. след дългогодишно настояване на работодателските организации с подкрепата на един от вицепремиерите. Парадоксалното в случая е, че особено активни в това начинание бяха народните представители от самоопределилите се като „патриотични“ партии, които по същество работиха срещу интересите на местните, български работници.

Бяха прокарани характерни за договорите за свободна търговия клаузи, без такива от нов тип да са сключвани. А достъпът на работници от трети държави, в които заплащането и условията на труд са още по-неприемливи от българските, дава възможност на работодателите за пореден път да задържат ръста на трудовите възнаграждения в страната.

V. Глобален проблем, глобални решения

Живеем в отворен свят, което най-често означава просто освободен от стандарти и регулации пазар. Процесите – социални, икономически и финансови, разпростират ефектите си далеч извън националните граници. Фалитът на една американска банка през 2008 г. доведе до световна финансова, а впоследствие и икономическа криза. Националните икономики и социални системи страдат от недофинансиране, поради наличието на офшорни зони, където капиталът изнася банковите си сметки, за да избегне данъчно облагане. Планиране на мерки само в рамките на държавите е безсмислено упражнение, тъй като за капитала граници отдавна няма. Затова следващите три решения са колкото български, толкова и световни:

1) Консервативно ББД или гарантиран минимален доход

Мярката, която може и трябва да се въведе без особени сътресения у нас е актуализирането на вече съществуващия гарантиран минимален доход, чийто размер да стане равен минимум на линията на бедност (от 75 лв. на 348 лв. за 2019 г.). Това е абсолютно задължителна стъпка за нормализиране на социалното подпомагане, която е част и от препоръките на Европейската комисия към България в няколко поредни годишни доклада за страната. Така хората, които не разполагат с никакви средства за преживяване, ще имат възможност поне да покриват минималния ежедневен прием на калории (до голяма степен това е базата за изчисляване и определяне на линията на бедност). И този механизъм обаче не може да отговори на всеобхватните предизвикателства пред трудещите се.

2) Иновационно ББД или Универсален Базов Дивидент

По-горе споменах какви са проблемите около концепцията за Безусловен базов доход. В допълнение, масово неприемливо за обществото е предложение за мярка, която се финансира от данъци върху потреблението или от увеличени данъци върху доходите на физическите лица. „Вие ще работите, други ще изберат да мързелуват и ще получават същия дял  от произведеното“ – така формулирана, дясната критика на ББД намира поддръжници дори сред потенциални социално слаби получатели на месечни плащания от държавния бюджет.

Има обаче едно предложение, което заслужава да стане тема на всеобхватна национална и наднационална дискусия. Това е универсалното право на капиталов доход, за което от няколко години настоява Янис Варуфакис – гръцки икономист, преподавал в университети във Великобритания, Австралия, САЩ, по-известен като бивш финансов министър на Гърция, който се противопостави на диктата на Тройката.

Всички значими продукти и услуги, които понастоящем се предоставят от частни компании, включително мултинационални – твърди той – са създадени благодарение на публични инвестиции в изобретения, инфраструктура, човешки ресурси, здравеопазване, образование. Компоненти от смартфони, дори и интернет като технология е резултат от правителствени инициативи или държавни грантове за иновации. Мит е, че прогресът днес е резултат само и единствено на частната инициатива. И докато оперативните държавни разходи за услуги се „плащат“ от корпорациите през данъци, то капиталовите инвестиции досега не се компенсират по никакъв начин. Публичните вложения би трябвало да се върнат към обществата под формата на дял, дивиденти от създадения капитал.

Всъщност, основният проблем, който би възникнал при евентуална масова автоматизация на производството, не е освобождаването на човека от тежък труд – такова развитие се приема радушно от всички групи и обществени класи. Това, с което човечеството, трябва да се справи, е прекъсването на притока от добавената стойност на производството към обществото при замяна на работника с робот, поради факта че собствеността върху робота е частна.

За разлика от някои модели на ББД, УБД по никакъв начин не засяга съществуващите в момента осигурителни фондове и социални плащания. Обезщетението за безработица, пенсиите, платеното майчинство и пр. се запазват като остават извън това конкретно предложение. Универсалното право на капиталов доход е всъщност безусловен базов доход, финансиран чрез изплащани дивиденти от бизнеса към обществото. И тъй като няма начин да се изчисли точната цена на публичните вложения през последните векове, прилагането на Универсалния Базов Дивидент може да се случи само с изработването и приемането на политически механизъм.

И ББД (в левия му прочит – със запазване на останалите социални системи, а не със заместването им), и УБД могат да дадат възможност за регламентиране и признаване на грижите за деца и възрастни от страна на техните близки за принос към обществото. Родителите по същество са най-важната работна ръка в една общност – те създават и отглеждат нейното бъдеще. Близките на възрастни хора, които ги обгрижват, всъщност предоставят „социална услуга“, ако трябва да използваме този порочен термин. Очевидно е, че обществото припознава нуждата от тези грижи, след като е склонно да плаща за социални работници и лични асистенти. Няма причина тези „работници“ да не са близките на зависимите хора, за което да получават средства, с които да могат да водят достоен живот.

3) Произвеждаш там – продавай там

В противовес на тенденцията на подписване на споразумения за свободна търговия, са нужни защитни за труда и обществата мерки. Корпоративната глобализация не само изнася производствата си в Третия свят, където получава работна ръка почти без пари. От мултинационалите е свалена отговорността за  развитието и състоянието на обществата.

Глобализацията, която лишава местния работник от приходи, като премества фабрики другаде, е проблем, неразривно свързан не само с настоящето, но и с бъдещето на труда. Концепцията ни се „продава“ като единственият възможен вариант да плащаме по-малко за стоките, които са ни нужни. Какво значение има обаче, че детските обувки са 50% по-евтини, когато бащата няма работа и не може да ги купи дори на тази цена?

И в следващите 5-10 години тежестта от глобализацията за България ще остане далеч по-значима, отколкото заплахата от изхвърляне на хората от производството, вследствие на автоматизацията. Цената на труда у нас е много ниска и за компаниите е икономически по-изгодно да плащат на работници, отколкото да правят инвестиции в скъпи машини. Въпреки това, при всяка минимална стъпка в посока на засилване на социалните правата и трудовите възнаграждения работодателите заплашват да се изнесат другаде. Единственият им път навън, както и на западните компании, е в посока към Третия свят, където плащат още по-ниски от българските заплати, понякога не са задължени да правят дори вноски за различни осигурителни рискове, да поддържат безопасни условия на труд. Така себестойността на произведените стоки е ниска. Но тази схема работи, защото стоките се внасят и продават на относително високи цени в развитите и цивилизовани държави, които все още поддържат някакви социални и трудови стандарти.

За да се сложи край на надпреварата към дъното, следва да се наложат високи мита за внос на произведени в Третия свят стоки или вносът им да бъде забранен. Да, това не е пазарно поведение, противоречи на философията на свободната търговия, но защитава правата и на местните, и на работниците в Азия например. Ако компанията плаща 5 долара на ден за работник, нека се опита да продаде на същия работник марковата си дреха за 1000 долара. Призивите за корпоративна социална отговорност стават все по- безсмислени. Компаниите ще усетят нуждата да бъдат социално отговорни, само ако днешното им поведение се отрази на банковите им сметки и цената на техните акции.

VI. Бъдеще за труда (заключение)

Споровете за значимостта на технологичните нововъведения в обществения и конкретно в трудовия живот ще продължат поне няколко десетилетия, ако дотогава успеем да се опазим от собствените си посегателства над природата и все пак оцелеем. От това кой ще надделее в обществения дебат зависи дали ще действаме разумно, или паниката и манипулациите ще доведат до предприемане на необмислени стъпки и загърбване на днешните проблеми, които поради неглижирането им ще се пренесат и в бъдещето.

Без съмнение трябва да мислим за времето, в което работници с повтарящи се, еднотипни действия, които не изискват висока квалификация и познания, ще бъдат изместени от автоматизацията на процесите. Затова трябва да приветстваме всички концепции, които имат потенциал да освободят човека от тежък физически труд и да му оставят възможност за по-креативни дейности. Но не бива да забравяме, че проблемите съществуват и сега, неравенството и бедността между работещите също. И преди да сме се справили с тях, няма никакво значение кога и как ще пристъпим към качествено ново ниво на развитие.

В следващите 5-10 години глобализацията, трудовия и социален дъмпинг, изнасянето на производства от вече цивилизовани към държави към места с ниски до никакви трудови стандарти ще бъдат много по-сериозно предизвикателство, отколкото навлизането на роботите. Това важи за трудовите отношения дори в социални държави, но с особена сила за България. Докато сме затънали в блатото, няма особена полза да правим планове как да построим магистрала до Луната. Нека първо се изтеглим от него, за да си дадем възможност да погледнем нагоре.

*Текстът е от сборника „България 2019 – Нови хоризонти: Съмнения, надежди, перспективи“, издаден от Фондация „Фридрих Еберт“ и Института за социална интеграция, в който 10 млади български анализатори (политолози, социолози и икономисти) разказват своята представа за бъдещето на страната, изхождайки от днешната реалност. Със съкращения

 

 

Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар