На пръв поглед е неразбираемо. Защо рискуват всичко с Брекзит без сделка? Защо разкъсват собствената си партия, губят парламентарното си мнозинство, тласкат Обединеното кралство към разпад, съсипват икономиката, предизвикват недостиг на храни и лекарства? Как е възможно каквато и да е цел на Консервативната и Юнионистката партии да си струва това? Каква им е ползата?
Е, някои хора определено ще са облагодетелствани. Ако се съди по последните дарения за Консервативната партия, някои много богати индивиди одобряват политиките на Борис Джонсън. Брекзит без сделка може да е голям удар за хедж фондове, които процъфтяват благодарение на несигурността, за финансисти, залагащи на обезценяване на паунда, за капиталисти-лешояди, надяващи се да оберат евтини активи и имоти, ако пазарът се срине. Броят на печелившите обаче по всяка вероятност ще е далеч по-малък от този на губещите, сред които има и редица мощни търговски интереси.
Но ние правим грешка като предполагаме, че парите са основната мотивация. Корумпирана и корумпираща система за политическо финансиране подсигурява, че парите наистина са много важен фактор. Но по-важно от всичко друго е идеологията, тъй като успешно прокарваната идеология е средство за вземане на властта и задържането ѝ. Не можеш да упражняваш истинска власт над другите хора, освен ако не си оформил начина, по който те мислят, на основата на което можеш да оформиш и поведението им. Дългосрочните интереси на идеологията се различават от краткосрочните интереси на политиката.
Мисля, че това е ключът към разбирането какво се случва във Великобритания в момента. Брекзит ултрасите в правителството не са просто Брекзит ултраси. Те са неолиберални ултарси, а Брекзит е изключително ефективно средство за промотиране на тази провалена идеология. Това е абсолютната Шокова доктрина – използване на извънредна ситуация за оправдаване и налагане на политики, които не биха били приети от обществото в нормална ситуация. Дали те наистина искат излизане от ЕС без сделка не е важно – заплахата от такъв сценарий е това, което създава политическото пространство, в което те могат да прилагат идеите си.
Неолиберализмът е идеология, развита от хора като Фридрих Хайек и Милтън Фридман. Това не е само набор от идеи за свободен пазар – това е фокусирана дисциплина, целенасочено прилагана из целия свят. Тя третира конкуренцията като определяща характеристика за човечеството, вижда гражданите като потребители, а „пазарът“ като обществен организационен принцип. Пазарът, твърди тази идеология, ни сортира в естествена йерархия на победители и губещи. Всякакъв опит политиката да се намеси нарушава разгръщането на този природен ред.
Тази идеология бе прегърната от Маргарет Тачър, Роналд Рейгън и повечето правителства след тях. Те се стремяха да приложат доктрината чрез понижаване на данъците, приватизация и аутсорсване на обществени услуги, орязване на социалните защити, смазване на профсъюзите и създаване на пазари на места, където дотогава не е имало пазар. Доктрината беше налагана от централните банки, Международния валутен фонд, Маанстрихтското споразумение и Световната търговска организация. Като премахнаха политическия избор, правителствата и международните институции създадоха един вид тоталитарен капитализъм.
Тази система са провали сама, и то по много различни начини. Тя не само не създаде просперитет за всички, но и икономическият растеж през неолибералната ера стана по-бавен, отколкото през предходните десетилетия. По-голямата част от плодовете пък отиват само в кошницата на богатите. Тя не само не стимулира предприемаческата икономика, но и създаде нова „позлатена епоха“ за рентиерството. Тя не само не елиминира бюрокрацията, но и създаде една кафкианска система на налуден диктат и задушаващ контрол. Тя подклаждаше екологични, социални, политически, икономически и финансови кризи, кулминирали в срива през 2008 г. Въпреки това, може би защото опонентите ѝ не са произвели сами нов, убедителен разказ, тя продължава да доминира живота ни.
Не е изненадващо, че хората реагираха на затварянето на политическия избор и многобройните бедствия, предизвикани от това. Но тъй като неолиберализмът в широк смисъл бе приет не само от десницата, но и от партии като Демократическата в САЩ и „новите“ лейбъристи във Великобритания, имаше малко места, към които хората да се насочат. Мнозина отговориха, като се обърнаха към национализма и нативизма. Новата политика, представлявана от правителството на Борис Джонсън, включва както неолиберализма, така и реакцията срещу него. Есенциалистите с блеснали очи в парламентарната група на консерваторите все още се стремят да приложат идеологията в най-крайната ѝ форма. А пък опортюнистите като Джонсън, Майкъл Гоув и Прити Пател се опитват да се харесат на онези, които търсят изкупителни жертви за бедствията, създадени от неолиберализма.
Джонсън използва неолиберално рамкиране, за да оправдае атаките си срещу обществената сигурност. Той иска да понижи стандартите за опазване на околната среда, да създаде свободни пристанища, където бизнеса да може да избягва данъци и регулации, и да сключи бързо търговско споразумение със Съединените щати, което вероятно ще премахне съществуващите правила за животинските храни и ще застраши съществуването на Националната здравна служба.
Той беснее срещу бюрократщината, но истинската бюрократщина се създава от международните търговски споразумения, които той така харесва. Тези споразумения правят демократичната промяна почти невъзможна – чрез правила за защита на капитала от популярна реакция, и чрез прехвърляне на процеса за вземане на решения от парламентите към безотчетни наднационални съдилища. Това обяснява ентусиазма за Брекзит сред някои хора в ляво – вярата, че излизането от ЕС означава и бягство от принудителните търговски инструменти. Но реалността е, че Брекзит излага страната на нещо дори по-лошо, тъй като Лондон ще влезе в търговски преговори със САЩ, държеейки просешка тояга.
Както отбелязва професора по политология Аби Инес, днес неолиберализмът е достигнал своята брежневска фаза: „вкоченясване, корумпираност и безцелно политическо пенявене“. Подобно на ленинизма, неолиберализмът твърди, че представлява безпогрешна наука. Сблъсъкът му със сложността на реалния свят обаче предизвиква политическа склероза от същия тип, който характеризира и западането на комунизма от съветски тип. В резултат на това, заключва Инес, „единственият начин да бъде завършена тази революция днес е под прикритието на други проекти: Брекзит е идеален за целта“.
Създаването на извънредна ситуация е неизбежният резултат от една абсолютистка, провалена система. Но извънредната ситуация също така осигурява последните средства, чрез които тази провалена система може да бъде защитавана и разширявана.
