Едно черно море (символизиращо подкрепата за Християндемократическия съюз) със зелени острови в големите градски агломерации, малко червено (социалдемократите) и една периферна синя зона на изток (принадлежаща на „Алтернатива за Германия“). Така изглежда изборната карта на Германия след последните европейски избори.
Зелените отбелязват безспорен успех с исторически резултат. Нещо повече, много сондажи им дават първото място на федералните избори с приблизително 1-2% пред Християндемократическия съюз – ако изборите се проведат днес. Безспорно това е повратен момент в политическата история на Германия, в който историческите партии започват да губят голяма част от влиянието си, а избирателите отиват в две основни посоки – или при зелените, или при крайната десница като например „Алтернатива за Германия“.
Едно нещо е абсолютно ясно: зелените спечелиха във всички големи градове на Германия и са особено популярни в много богатите зони като Хамбург, Мюнхен (които са столиците на третия и седмия по размер на БВП регион в ЕС) или Щутгарт. Друго, което се набива на очи, е че зелените са силни само в твърдото ядро на Европа – Германия, Франция и донякъде Великобритания. В останалата част на Западна и Северна Европа са слабо представени, а на Изток, където може би има най-голяма нужда от тях, са несъществуващи.
Преди да прегледам политическата им програма и да припомня кратката им история в Германия, си струва да припомня една неотдавнашна статия от сп. Spiegel за Катарина Фегебанк – лидер на зелените от Хамбург, тяхната крепост в Германия. Статията прави интересен портрет на младата кандидатка за кметството на града, на нейните публични изяви и позиции, които са „гювеч“ от всичко. Има опортюнизъм, граничещ с шика, например когато пее коледни песни и разказва истории на коледния базар или когато споделя кафето си с поклонниците на погребението на Хелмут Шмит. Има и амбивалентност в отношението ѝ към Олаф Шолц (кметът на Хамбург от времената на протестите срещу Г-20 от 2017 г., който междувременно стана министър на финансите). Тя от една страна си партнира с местната администрация и подкрепя начина, по който е организирана срещата на върха. А от друга страна се дистанцира и критикува остро същите, когато протестите ескалират. Ключовите думи, описващи нейните политически ангажименти са vernünftige Mitte – т.е. рационален политически център, осъзнаващ съществуващите социални проблеми, опитващ се да се бори с тях, но и знаещ как да намери средствата, за да ги реши – например чрез коалиции с едрия капитал или консерваторте. По същия начин действа Винфрид Кречман – политическият модел за Катарина, който освен че е лидер на зелените успя да стане премиер на Баден Вюртемберг.
Зелените десни или леви са? Антикапитилисти или антиглобалисти са?
Политическите идеи на европейските зелени са изложени на тяхната интернет страница и засягат различни теми, като защитата на околната среда, миграцията, международните търговски споразумения, правата на служителите и данъчното облагане или реформата на европейските институции. Те представляват най-вече заемане на позиция или са по същество статии, така че ще ползвам най-вече сайта на немските зелени, където идеите са дадени по-събрано под формата на политически дневен ред. Какво съдържа той?
Относно околната среда се посочват целите за 45% произвеждана енергия от възобновяеми енергийни източници до 2030 г. и дори 100% до 2050 г. на ниво ЕС. Смелият план би трябвало да бъде финансиран от нова институция, своеобразна европейска агенция за околната среда, а парите следва да дойдат от една страна от принос на страните-членки („по-добре 0,7% от БВП за паневропейски и дори глобални проекти за околната среда, отколкото 2% за армия и въоръжаване“), а от друга страна от данъчно облагане (на ползващите въглища, на ИТ-гигантите и чрез контрол на данъчните убежища на територията на ЕС). Очевидно за това е необходим европейски финансов министър – едно друго предложение на зелените.
Що се отнася до европейските институции, тук се признава незначителната роля на Европейския парламент в предлагането и приемането на закони, заради което се предлага „демократизиране“ на законодателния процес. Как точно трябва да стане това не е посочено ясно, но се разбира, че е нужно „по-добро общуване между националните парламенти и европейския парламент“.
Зелените заемат ясни позиции против търговските споразумения TTIP и CETA, поне в настоящата им форма, и споменават, че Световната търговска организация трябва да спазва разпоредбите на Международната организация на труда. Зелените говорят и за европейска минимална заплата, без да посочват как тя може да бъде съобразена с местния стандарт на живот в различните европейски страни и региони.
В крайна сметка програмата на зелените е сбор от красиви формулировки по актуални теми. Тези позиции са относително противопоставящи се на „статуквото“, в смисъл, че го оспорват, но не прекалено твърдо, за да не се отчуждят много хора.
Това са умерени леви позиции, които обаче не посочват и не критикуват произхода и причините на проблемите. Дискурсът може леко да бъде сбъркан с този на европейските либерали от ALDE, които вече се казват „Обнови Европа“. Разликата, може би е, че на зелените им липсва практичността на Ги Верхофстад, на който проблема му е, че си нямаме „наш, европейски Google”. Зелените извършват интелигентен политически маркетинг, защото са осъзнали, че политическият дуализъм на християндемократическите и на социалдемократическите партии (т.е. редуването им във властта) е към своя край и нещо трябва да изпълни оголеното пространство. Определено има необходими неща, за които зелените настояват в програмата си, като например Европейска агенция за околната среда или финансова солидарност на европейско ниво. Безспорен е и интернационалисткия левичарски тон в програмата им, който идва от необходимостта да се действа по проблемите на глобално ниво по начин, противоположен на либералната меркантилност на десницата.
Критичният тон на зелените по отношение на кризата в еврозоната и последвалата рецесия в почти всички страни в Южна Европа обаче избягва посочването на виновниците за настоящата криза – френско-германският финансов капитал. В контекста на дискусиите, свързани с бежанците и икономическата миграция, не се споменава нищо за вътрешноевропейската миграция и голямата депопулация на цели региони от квалифицирана работна ръка. Не се говори за този проблем в страни като Румъния и България, както и за неговите причини.
Когато става въпрос Източна Европа, в програмата им никъде не се споменава за очевидните разлики и дисбаланси между европейският Запад и Изток. Но дори и въздухът, който европейците дишат, се дели на първо и второ качество. Измерванията на ресорната Европейската агенция показват ясно, че по отношение на въздуха, който се диша от „двата бели дроба на ЕС“ – източния и западния, съществува нова желязна завеса.
Що се отнася до Гарантирания базов доход – една друга модна тема, не става ясно как „рационалната центристка партия“ се различава от дискурса на форума в Давос, който също поддържа въвеждането на подобна мярка.
Как Зелените възникват и еволюират в Германия?
Историята на Зелените като партия започва през януари 1980 г., когато много политици от намиращата се тогава в опозиция левица и граждански активисти, борещи се за човешки права, за разоръжаване и против разполагането на ядрени оръжия в Европа, се обединяват на първия конгрес в Карлсруе. Корените на партията водят началото си от много по-рано – от протестите през 1968 г. и от гражданските инициативи и студентските движения, които участват в тях. Зелените днес са много обичани в големите градове, но първите им политически успехи са в селските райони на Баден Вюртемберг (на 16 март 1980 г. за първи път влизат в регионалния парламент).
На федералните избори през 1983 г. влизат за първи път в Бундестага, подпомогнати от колапса на социално-либералната коалиция на Хелмут Шмит. Оттогава започват проблемите.
От 1983 г. до днес зелените постоянно са представени в парламента, а програмата и структурата на партията са формирани от двете вътрешни фракции – „реалистите“ и „фундаменталистите“. Имало е моменти в историята на партията, когато двете течения са били толкова разделени, че много пъти е изглеждало сякаш имат по-големи вътрешни различия, отколкото отстояние от други партии. Това е струвало обществена подкрепа на партията и е можело да срине всичко.
„Реалистите“ са членовете, които са склонни да правят компромиси с програмата на зелените в преговорите с другите партии за формирането на коалиции с цел управление. Най-известни фигури от това течение за Йошка Фишер, Джем Йоздемир или Винфрид Кречман.
„Фундаменталистите“ са левите радикали (в опозиция на „рационалния център“). Те не искат на никаква цена да се откажат от базовите принципи, залегнали в линията на на партията: разоръжаване, разпускане на НАТО, екосоциализъм, ротация на хората на управленските постове, тотален отказ от коалиция с историческите партии – Германската социалдемократическа партия и Християндемократичния съюз. Сред „фундаменталистите“ се открояват имената на Юта Дитфурт и Райнер Трамперт. Никой от тях не е познат на европейско ниво, докато „реалистите“ са известни в ЕС. Към тези „фундаменталисти“ се присъединяват във времето членове на Комунистическата лига на бивша ФРГ или антиревизионистите от Jusos (Социалистическата младеж).
Трябва да спомена и името на Ханс-Кристиан Щрьобеле, който нашумя покрай скандала с разкритията на Едуард Сноудън. Щрьобеле дори предложи да се даде на Сноудън германско гражданство и политическо убежище. Друга известна фигура е Юрген Тритин, който допринесе за стратегията на Германия за постепенен отказ от ядрена енергия, докато бе министър на околната среда. Тези двама представители може би не могат да бъдат наречени точно фундаменталисти, но са поддържали многократно позициите на това течение в средите на Зелените.
Какво са представлявали в хода на времето компромисите на „реалистите“, за които говоря?
Най-показателен е начинът, по който Винфрид Кречман от повече от осем години сътрудничи много добре с консерваторите от ХДС в Баден Вюртемберг. Той общува добре и с автомобилните гиганти от района – Daimler и Porsche. Емпатията му към тях и опитът му да ги измъкне чисти от скандала „Дизелгейт“ са факти, които те карат да се запиташ – каква връзка точно със Зелените има Кречман или с базовите принципи на тази партия? Защо например доскорошния главен мениджър на Daimler Дитер Цече да не бъде президент на Зелените?
Джем Йоздемир е друга забележителна личност на Зелените. Много от първите членове на партията имат всички причини да бъде разочаровани от него. Представлява олицетворение на модела на социалнокултурна интеграция на турската общност в Германия. Родителите му са турски гастарбайтери, а той успява със собствени сили да се издигне до високата германска политика.
Позицията му относно големите актуални европейски проблеми е показателна за цялата актуална политика на зелените. Той е привърженик на предложението на Макрон за военно и икономическо консолидиране на Европа около френско-германското ядро. Йоздемир настоява Ангела Меркел „да не оставя Франция дълго да чака с протегната ръка“. В статията му в Politico, наред със сравнително клишираното представяне на проблемите, той порицава „нелибералните режими“ на Полша и Унгария, „насилието и хаоса“ на жълтите жилетки и признанието на Италия и Гърция, че не могат да се справят сами с кризата на бежанците, както и молбата им за помощ. Той обаче не припомня, че двете държави преминават през една от най-силните рецесии в тяхната история. Поставя и темата за околната среда като посочва че голяма част от принудителната миграция се дължи на ефектите на климатичните промени.
Посланието на Йоздемир е ясно: политическият реализъм и отварянето към „центъра“ е нужно, иначе ще загубим терен пред „Алтернатива за Германия“. Тоест, тече конкуренция кой ще запълни оголеното от историческите партии пространство и кой ще нарасне с най-много избиратели.
Трудно е да се предвиди как ще еволюират Зелените в бъдеще и какви решения ще вземат, за да привлекат, от една страна, гласовете на избирателите, а от друга – за да приложат екологичната си програма с цел да спрат случващите се и все по-видими климатични промени. Засега в Германия те са все още малка партия с 80 000 членове. За сравнение – Германската социалдемократическа партия има 400 000. Остава да видим до каква степен Зелените ще предпочетат да стъпват на опортюнистичната спекулация с жизненоважна тема като климатичните проблеми в опит да привлекат избиратели, разочаровани от историческите партии.
Избягването на глобална климатична катастрофа не е свързано само с необходимостта да купуваме електромобили, но и с нуждата да не пътуваме със самолет, да не хвърляме пластмасови отпадъци, където ни падне, а ако щете и – да ограничим консумацията на говеждо месо. Всичко това е свързано с начина на производство, дистрибуция и потребление, интегрирани в икономическата система, базирана до голяма степен на извличането на печалба и експлоатацията на труда. Ако земната екосистема се намира в повратен момент, се налага преосмисляне на икономическите аспекти на живота на нашата планета. А това трябва да се направи на първо място от хората с директно влияние върху икономиката и околната среда на Земята, тоест – от консумиращите най-много.
