Историята на госпожа Алексева* е болезнено позната на много трудови мигранти от Източна Европа. Тя започва кариерата си в Балкантурист по време на социализма. След приватизирането на компанията през 1990-те, тя продължава да работи в туристическия бранш. С времето обаче разбира, че много хотели предпочитат по-млади работници и се оказва принудена да търси нископлатена и краткосрочна работа, за да се издържа.
Трудното ѝ положение става непоносимо, когато съпругът ѝ получава инсулт. Налага ѝ се да се грижи за него през свободното си време и може да ходи на работа единствено когато неговото здраве позволява. Българската здравна система има втория най-висок процент на доплащания за здравеопазване в рамките на ЕС. Заради огромните разходи за болничен престой и лекарства скоро семейството затъва до гуша в дългове. След смъртта на съпруга си тя се оказва „сама с много разходи и кредити“.
След като осъзнава, че няма как да изплати дълговете си, разчитайки само на парите, които получава в България, Алексева започва да се рови из местните вестници с надеждата, че чуждите езици, които владее благодарение на предишната си кариера, ще ѝ помогнат да намери по-добро заплащане в чужбина. Кандидатства в агенция, набираща болногледачи от Източна Европа за работа в Германия и напуска родината си през 2013 г. Вместо проблемите ѝ да се разрешат, както се надява тя, работата в чужбина прибавя нови грижи.
Подобно на други болногледачки, тя работи за четири различни семейства в рамките на по-малко от две години, сближава се с други болногледачки и дори с хората, за които се грижи. Въпреки това продължава да се чувства напълно самотна: „Ние спим където възрастните спят, ядем където те ядат. Приготвяме им храна, чистим, подреждаме, перем, гладим, сменяме памперси, даваме лекарства, видим ги на разходки и общуваме с тях. Не може да мръднем от тези задължения.“ Въпреки че договорът ѝ е за 30 часа седмично, хората, които обгрижва, имат нужда от денонощно внимание. А време за опознаване на новата обстановка почти не ѝ остава. Нейният работодател също така се оказва несклонен да ѝ осигури германска здравно осигуровка – положение, в което мигрантите често се оказват.
Накрая ѝ писва да се моли за всеки почивен ден или за платената отпуска, които ѝ се полагат по договор. Разобличава счетоводните схеми на компанията и разбира, че с нея са се отнесли несправедливо. Решава да стане синдикален член, което е голяма рядкост сред заетите в социалните грижи, и се свързва със Фере Мобилитет (Справедлива мобилност), център за трудовоправни консултации, основан от Германската конфедерация на профсъюзите (DGB). Центърът има за цел да информира работниците от Източна Европа за правата им като работещи в Германия.
В момента Алексева води дело срещу българския си работодател в Германия, настоявайки компанията да заплати за целият полжен от нея извънреден труд и за уикендите, когато ѝ е отказана почивка. Ако спечели, това би могло да значи по-добри условия на труд и заплащане за всички болногледачки. Казусът „оспорва целия бизнес модел“, заявява председателстващият съдия по време на първия процес, който тя печели в Берлинския съд по трудови спорове през август 2019 г. Тогава говорителката на съда заявява, че делото е „от фундаментално значение“ — изключително рядка възможност за немските синдикати да разобличат и да се борят срещу разпространените експлоататорски практики в сектора на социалните услуги. То е и лъч надежда за командированите източноевропейски работници и работнички в Германия и щеше да е немислимо без смелостта на Алексева.
Източноевропейските жени изнасят товара на кризата на социалните грижи в Германия
Българката е една от около четиристотин хиляди източноевропейски мигранти, предимно жени, които се грижат за възрастните в Германия. Германия е една от малкото държави в света, които имат отделен стълб за дългосрочна грижа в рамките на обществената социалноосигурителна система. Но от десетилетия насам страната изпитва сериозни трудности при предоставянето на дългосрочна грижа, отчасти поради бързото увеличение на възрастното население и недостига на работна ръка. Последният пък се дължи на ниските заплати и високите нива на стрес, които професията предполага.
През 2018 г. около три милиона възрастни германци получават грижа в домовете си, а около седемстотин хиляди живеят в старчески домове. Доплащанията от страна на пациентите са по-високи от самата държавна подкрепа, предоставяна на старите хора. Богатите, разбира се, могат да изберат да плащат за надомна грижа сами. Но без необходимото финансиране и надзор от страна на трудовата инспекция, свободата на потребителския избор се стоварва на плещите на работещите.
В сектора вече се наблюдава недостиг на работна ръка от около трийсет и шест хиляди души, а се очаква броят на нуждаещите се от дългосрочна грижа да се удвои преди 2060 г. Вместо да се привличат кадри чрез увеличаване на заплащането или подобряване на условията на труд, стратегията на Германия се свежда до това да се възползва от по-ниските заплати в източните ѝ съседки. Германия реагира на ръста на дела на застаряващото си население като започва да изнася хиляди възрастни хора към по-евтини домове за възрастни в Източна Европа и да внася по-евтина работна ръка пак от Източна Европа, за да се грижат за останалите.
Докато работниците заминават на Запад в търсене на работа, България продължава да страда от липса на болногледачи, отчасти заради строгите ограничения, наложени от правителството, но и заради това, което левият колектив ЛевФем нарича „институционализация на липсата на грижа“. Това се изразява отчасти в мизерното заплащане за тези работнички. В момента в България броят на нуждаещите се от дългосрочна грижа е малко над 28000 и тяхната заетост е много несигурна. Въпреки увеличението на тяхното възнаграждение в началото на 2021 г., те получават около 900 лева на месец за осемчасов работен ден, а държавното финансиране покрива само 23000 работници, оставяйки над 5000 пациенти без подкрепа.
Неравенствата между центъра и периферията на ЕС по отношение на здравеопазването и социалните грижи от една страна, и на заплатите от друга, позволяват на агенциите за подбор на персонал безжалостно да експлоатират тези работници. Неравенства поддържат функционирането на сектора в страните от центъра, но лишават периферията от качествена грижа. Случаят на Алексева е показателен в това отношение: ако тя бе имала достъп до качествена безплатна грижа за болния си съпруг, вероятно никога нямаше да си тръгне от България на първо място.
Отчуждени и преуморени
Зависимостта на Германия от грижата по домовете означава, че държавата прехвърля разходите по възпроизводството върху отделните работнички. Много от тези, които се грижат за деца, болни или възрастни хора, описват работата си като „робски труд“. Този тип работа често кара работничките да се чувстват длъжни да угаждат на онези, за които се грижат. Това често не им позволява да се организират — този сектор „паразитира върху добрината на сестрите и болногледачите. Те изпитват такава вина, когато не работят допълнително, и това е целта“, както казва една работничка пред списание Jacobin.
Непрекъснатият труд кара Алексева да се чувства като „затворничка, осъдена на лек режим“. Това означава да се подчинява на германската компания, на източноевропейската агенция, на възрастните, за които се грижи, както и на техните семейства, докато изпълнява редица задачи, въпреки че не е задължена по договор.
Повече от две години тя се грижи за възрастна жена в дом за възрастни хора. Като командирована работничка в Германия тя има договор с българска компания според българското, законодателство, а не германското. Семейството на възрастната жена наема германска агенция, която на свой ред наема като подизпълнител българска компания, както преди са наемали испански компании. Началната заплата на Алексева е била в размер от 1600 евро за четиридесетчасова седмица. По-късно, без да я уведоми, българската компания прехвърля договора си с нея към дъщерна компания, за да помогне на германската компания, нейния фактически работодател, да избегне наемането ѝ според германското законодателство.
Според следващия договор, подписан през 2015 г. без знанието на Алексева, тя се води на работа трийсет часа на седмица срещу брутно възнаграждение от 1562 евро, или само 950 евро чисто. Работодателят ѝ внася здравни и социални осигуровки в българските осигурителни системи. Но германските семейства, за които тя работи, плащат около 2000 евро на месец. Това означава, че агенцията за набор на персонал са прибирали близо 25%, или може би малко по-малко, когато са благоволявали да покрият и здравните ѝ осигуровки в Германия.
Работодателите на Алексева покриват здравните ѝ осигуровки в България, но те не са от особена полза в Германия, където тя прекарва по-голямата част от годината. Един ден докато жената, за която се грижи по това време, си почива, Алексева се измъква тайно, за да отиде на преглед при лекар. Има пневмония. Скоро получава сметката за този преглед и някои тестове, които не може да си позволи. Вбесена, Алексева се обажда на работодателя си и настоява той да покрие тези разходи. Това и прави, но не и преди да я попита „Ако ти внесем осигуровка, а пък ти не се разболееш, защо да си пилеем парите?“
От Алексева са очаквали да си взема почивката на части — може би някоя сутрин в четвъртък или следобед в събота. „За толкова малко време не можех дори да отида до Александерплац и да пия едно кафе на спокойствие“, казва тя.
Как можем да се опълчим на шефовете?
За да могат трудовите мигранти да си търсят правата, те трябва на първо място да са запознати с тях и с организациите, които могат да им помогнат. Но дори и да знаят тези неща на теория, те се сблъскват с други пречки: познават ли още работници, наети от същата компания? Ще могат ли да си намерят работа, ако имената им бъдат обявени публично? Дали ще получат препоръчително писмо от предишния си работодател след това? Да заведеш дело срещу работодателите си също крие подводни камъни. Когато става въпрос за надомна работа, събирането на доказателства е трудно. Нископлатените работнички не могат да си позволят да губят време в съдебна разправия, която потенциално могат да загубят.
Когато Алексева настоява да ѝ бъдат заплатени предишни отпуски, агенцията я уволнява. Тъй като знае, че работодателите ѝ систематично са погазвали правата ѝ, тя се допитва до своя приятелка в Берлин. „Моята приятелка каза, че мога да потърся помощ само от профсъюзите.“ Това я довежда при Фере Мобилитет, които изслушват историята ѝ и потвърждават, че наистина е осеяна с редица нарушения на трудовия кодекс.
Според европейските регламенти, работодател, който е регистриран в държава членка на Европейския съюз, може да бъде съден от своя служител или в тази държава, или в държавата по месторабота. Тъй като Алексева е работила в Германия три години, тя избира да съди своя работодател в германски съд, където шансовете ѝ за успех вероятно са по-високи и може да окаже по-голямо влияние.
С помощта на германския синдикат Вер.ди и на Фере Мобилитет, тя завежда две еднакви дела за две от годините, в които е работила за агенцията, настоявайки за изплащане на полагащото ѝ се възнаграждение за 24-часовите работни дни. По закон Алексева има право на това — Европейският съд има решение, гласящо, че времето, в което работникът не полага труд, но от него се изисква да присъства на работа, трябва да бъде заплатено на минималната ставка.
Съдът не дава ход на първото дело на през 2016 г., но тя не се отказва, и през август 2019 г. Берлинският съд по трудовоправни въпроси постановява, че нейният работодател ѝ дължи почти 40000 евро. Работодателят обжалва решението, което е потвърдено в регионален съд, а сега се изчаква решението на федералния съд. Юстина Облачевич, експерт към Фере Мобилитет, заявява пред Jacobin, че решението в полза на г-жа Алексева може да „доведе до край на този тип експлоатация“ и да принуди работодателите да „заплащат този труд справедливо и да му отдадат заслуженото уважение“.
Да се бориш за правата си
Алексева не е оптимистка за перспективите за социална промяна в България. Но бидейки свидетел от първо лице на проблемите в германския сектор на социални услуги, тя знае, че е необходима по-добра грижа както за възрастните, така и за болногледачките. „Но законът в Германия трябва да се промени и да казва, че след като хората идват в държавата и работят, трябва да се ползват със същите привилегии с каквито и немските граждани. Полагаме един и същи труд! Полагат ни се два почивни дни в седмицата и нормален платен отпуск.”, изтъква тя.
Според нея вина за несправедливите заплати и условия е на агенциите за подбор, както и на държавата заради нейното нежелание да регулира трудовите отношения: „Ако Германия се нуждае от такива служители, държавата трябва сама да обяви свободните работни места в болници и старчески домове. И всички наети трябва да имат германски договори. Посредниците са излишни – всичко, което правят, е да вземат половината от заплатата ви. Несправедливо е и към семействата”, казва тя. Фере Мобилитет са съгласни, че няма нужда от посредници. Те оказват натиск върху работниците, независимо дали са мигранти или не, което води до ерозия на стандартите на труд. Частните домове за възрастни предлагат скъпи услуги и често не успяват да подсигурят 24-часовата грижа, от която пациентите се нуждаят.
Една възможност да се осигури достоен живот на тези с нужда от дългосрочна грижа биха били домове, които не целят печалба, а са финансирани от данъци или социални осигуровки (вместо от частни застраховки); или домове, които са интегрирани в по-голяма общност, с което ще се спомага и за решаване на проблемите с трудния достъп до качествени жилища заради високите наеми. Тези домове трябва да разчитат на добре платени и квалифицирани работници, които са синдикални членове, вместо на принудителен извънреден труд и на намаляване на разходите за труд. Такава политика би премахнала нуждата от посредници и би намалила драстично експлоатацията на работниците, нагърбени със задължението да подсигуряват денонощната грижа без почивка.
Въпреки че е в пенсионна възраст, Алексева мисли да се върне обратно на работа. В момента се грижи за своя внук в България, но работата на дъщеря ѝ във фабрика в Германия е под въпрос, тъй като доставките на материали са възпрепятствани от ограниченията, свързани с COVID-19. „Надявах се, че фирмата ще преведе пари скоро, защото с пенсията едва свързвам двата края. Но май ще се забавят нещата.“, казва тя.
Още в началото на пандемията стана болезнено ясно, че възрастните хора са много по-уязвими от последствията от COVID-19 — хиляди загубиха живота си в домовете за възрастни и вече няма съмнение, че болногледачите са работници на първа линия. Именно те бяха изложени на риск, но не им бяха подсигурени подходящи лични предпазни средства. Щеше да е недалновидно, но и особено жестоко, ако правителствата не бяха взели мерки, за да опазят здравето както на пациентите, така и на работничките.
Нередовно заетите трудови мигранти по частните домове в Германия (около 90 процента от всички работници в сектора на социалните грижи), както и работниците на половин работен ден, бяха най-тежко засегнати от кризата с коронавируса. Въпреки това на някои места в Европа работниците започнаха да се борят за правата си. Поставени под светлините на прожектора заради пандемията, работничките в сектора от Южна и Източна Европа спечелиха допълнително възнаграждение за работа при вредни условия на труд в кампания, подкрепена от синдиката на работниците в сферата на услугите УНИ Европа. От своя страна, Вер.ди успяха да извоюват бонуси за болногледачките на трудови договори в Германия при преговорите с Германската федерална асоциация на работодателите в сектора на социалните услуги. Но тези победи не помагат на нередовно заетите или изгубилите работата си болногледачки. Подобряването на условията на труд изисква реформи в Европейския съюз, които да подсигурят възходящо изравняване социалните стандарти в държавите членки. Последното е възможно само чрез натиск от работници и работнички в Централна и Източна Европа да се сложи край на рекламирането на ниските заплати в държавите от региона като конкурентно предимство.
Ако решението на федералния съд е в полза на г-жа Алексева, това би била голяма победа за трудовите мигранти в Германия. Но тя от опит знае, че от самите работници зависи дали правата им ще бъдат потъпквани или не: „Моят апел е всички, които работят в която и да е държава, да си търсят правата. Както имат задължения, така имат и права. Да си искат почивните дни, отпуските и всичко, което им се полага като на работници. Трябва да се борим за правата си и за оцеляването си.“
*Използван е псевдоним от съображения за поверителност
Статията е оригинално публикувана в сайта на списание Jacobin
