Оксана Дутчак, LeftEast. Превод от английски: Стоянка Енева
Статията е част от поредицата „Транснационална миграция в Централна и Източна Европа,“ инициирана от ELMO – the European Leftist Media Outlet. Текстовете ще излязат на четири езика, като българските преводи излизат в сайтовете на сп. dВерсия и „Барикада“.
От началото на руската инвазия в Украйна през февруари 2022 г., около 7,8 милиона украинци са потърсили сигурност в чужбина*, бягайки към различни европейски страни*. Според регионалния доклад на ВКБООН за намеренията и перспективите на бежанците приблизително 87%* от украинските бежанци са жени и деца. Някои преизчисления на резултатите от доклада позволяват да се предположи, че децата са 35% от украинските бежанци или 2,7 милиона*. Поради решението на украинското правителство да ограничи трансграничната мобилност на мъжете, пресичането на границата е изключително обвързано с пола и води до преразпределение на труда в разделените семейства. Структурите на половото и икономическото неравенство отреждат непропорционално голям дял от репродуктивния труд на жените във всички общества, включително и в Украйна. В случая с украинските бежанци обаче е по-подходящо да се обърне внимание не толкова на тази непропорционална тежест, колкото на феномена на принудителното самотно майчинство, при който цялата отговорност за репродуктивния труд пада върху плещите на жените.
В тази статия анализирам как репродуктивният труд се организира от украинските бежанци в контекста на принудителното самотно майчинство. Особено внимание отделям на ролята, която играят неформалните мрежи за подкрепа. Макар да са изключително феминизирани и деполитизирани, тези мрежи предлагат на жените източник на време, критично необходимо за социалното възпроизводство. Как тези мрежи за подкрепа се (пре)създават при и след разселването? По какъв начин структурират живота и преживяванията на украинските бежанки? Какви структури на неравенство стоят зад тях и как тези неформални мрежи трябва да бъдат оценявани от политическа гледна точка? Ще дам някои предварителни отговори въз основа на интервюта с украински бежанки, включени наблюдения и, в крайна сметка, на собствения ми опит с принудителното самотно майчинство като бежанка.
Частният случай на социалното възпроизводство в условията на капитализма
Идеалният модел на капитализма предполага, че хората печелят пари, за да осигуряват своя живот и този на семействата си. Но в реалността заради структурите на социално-икономическото неравенство, които водят до ниски заплати и безработица, обществото очевидно не може да разчита само на платения труд, за да получи ресурси за социално възпроизводство. Нещо повече, този идеален модел идеологически и практически пренебрегва онази част от социалното възпроизводство, която изисква репродуктивен труд; а именно домакинската и грижовна работа, без които индивидите, семействата, общностите, капиталистическото производство и обществото като цяло не могат да функционират. Тази критика е изведена на преден план от феминистката марксистка теория на социалното възпроизводство*.
Макар че в марксистката теория на социалното възпроизводство все още текат много теоретични дебати, те надхвърлят предмета на тази статия. Но същественото в контекста на всекидневната механика на социалното възпроизводство, както подчертава марксистката теория, е че хората придобиват допълнителни ресурси за социално възпроизводство чрез държавното участие, благотворителността, земеделската продукция за собствена консумация и неформалните мрежи*. Следователно пъзелът на социалното възпроизводство в капиталистическото общество не може да бъде подреден, без да се обърне внимание на извънпазарните отношения.
Като цяло социалното възпроизводство в съвременните общества се крепи на нестабилния (дис)баланс между материалните ресурси и времето, поддържан от структурите на капитализма и патриархата. От една страна, материалните ресурси за социалното възпроизводство на работническата класа се набавят предимно от наемния труд, при който упражняването на работната сила изисква време. Те се допълват от материални ресурси от други дейности, някои от които също изискват време, като например земеделие за собствена консумация или допълнителна работа. За да се „получи“ това време, както и времето за репродуктивен труд, се използват други ресурси*, където държавната намеса и неформалните мрежи са най-стабилни и следователно имат водеща роля.
За разлика от държавното участие под формата на инфраструктура за грижовен труд, неформалните мрежи остават зад завесата на личния живот. Въпреки че ролята им е от огромно значение, тя е нормализирана и деполитизирана. В контекста на войната, разселването и политиките, които принуждават украинските бежанки да са самотни майки, ролята на неформалните мрежи става доста видима. Макар че тя винаги е била значителна.
Закърпване на дупките на грижата
Още в предвоенната „нормалност“, въпреки дълготрайното неравенство между половете, украинските жени бяха интегрирани в местната (предимно обществена) система за грижи. Тази система обаче от години е под атаката на неолибералния остеритет*. Представени като „оптимизация“ на детските градини, училищата, болниците и други заведения за грижи на фона на хронично недофинансиране, реформите на институциите за грижи създадоха феминизирана кохорта от работещи бедни*, както и трайни неравенства в достъпа до и функционирането на институциите за грижи*, като по този начин задълбочиха неравенството между половете.
Както и в други общества, недостигът на грижи се преодолява в рамките на нуклеарните или разширените семейства, чрез лични мрежи за подкрепа и местни общности. Тъй като са полово разделени и особено персонализирани (създавайки още една форма на неравенство; например за самотните майки*), тези мрежи за подкрепа закърпват дупките в тъканта на социалното възпроизводство. С началото на войната и разселването обаче жените бяха допълнително лишени от подкрепата на институциите и грижовните мрежи.
Разселени зад граница и принудени да станат самотни майки, украинските бежанки често се сблъскват с невъзможността да се интегрират напълно в местните институции за грижи. Това се дължи както на миграционните тенденции, така и на структурните проблеми в тези институциите, като например липсата на капацитет и работници, по-краткото работно време и др. В много случаи те попадат отново на същите проблеми с грижите, които са създадени от местните варианти на неолибералния остеритет*. В същото време украинските бежанки трябва да се справят с различни допълнителни задачи, свързани с бюрокрацията, платения труд, здравните проблеми и собствената си интеграция в приемащото общество.
Като цяло, разпръснати по линия на местните специфики и различните политики в приемащите общества, украинските бежанки трябва сами да се справят с пропуските на местните институции за грижи. Като алтернатива могат да потърсят допълнителна подкрепа от доброволчески инициативи или от традиционните неформални мрежи. Първата възможност обаче е спорадична и може да осигури на жените само краткосрочна и понякога непредсказуема помощ в репродуктивния труд. Доброволците и различните организации могат да се грижат за децата им в най-добрия случай няколко часа седмично и тяхната дейност лесно може да секне, ако вече не е изчезнала. И макар че традиционните – т.е. тези, с които сме свикнали – неформални мрежи често остават единственото решение, те не процъфтяват автоматично, както показва възможността за рязко отпадане от тях. Въпреки че уменията за „тъкане“ (изплитане на мрежа) и взаимното използване на тези мрежи са заложени в ролите, основани на пола и социализацията на жените, разбирането на обстоятелствата и моделите на тъкане подчертава както колко важни са мрежите, така и какви структури на неравенство стоят зад тях.
Пренасяне и мобилизация на мрежите за подкрепа
Най-предсказуемата стратегия, използвана от украинските бежанци с деца, е да избягат от войната заедно с приятели и роднини, за да прехвърлят части от съществуващите си мрежи за подкрепа през границата. Поради правителствените ограничения предимно женската част от мрежите е тази, която пресича границите: майки, сестри и приятелки. Те често се установяват заедно или наблизо и повече или по-малко активно участват в домашния труд и грижите, помагайки на тези, които са самотни майки по принуда. Такъв вид преместване и споразумения са относително планирани (макар че много решения се вземат в извънредни ситуации) и възпроизвеждат обичайните модели на грижа.
Най-„естествените“ механизми за грижа , които бежанците вземат със себе си, в този случай включват жени от по-възрастното поколение на семейството. В Украйна, както и в много други общества, бабите често играят активна роля, като понякога се превръщат в основен обгрижващ на детето и компенсират липсата на достъпни възможности за грижа за деца до 3-годишна възраст, или пък стават втори обгрижващ в домакинствата на самотни майки. Подобна „естествена“ уредба в украинското общество се крепи на структурите на капиталистическото и патриархалното неравенство. От една страна, поради ниските заплати много семейства не могат да оцелеят с доходите на един работещ, докато друг възрастен (майката на детето в огромното мнозинство от случаите) е в майчинство. Това тласка и двамата родители към пазара на труда и ги принуждава да търсят алтернативни възможности за грижи. Традиционните роли на половете, сравнително ниската пенсионна възраст (60-65 години*), изключително ниските пенсии (средно 115 евро*), дискриминацията на възрастните жени на пазара на труда и недостъпните жилища, които принуждават различните поколения да съжителстват заедно — всичко това са фактори, които превръщат бабата в обичайния обгрижващ човек от собственото разширено семейство. Бягството с такива вече съществуващи мрежи и договарянето на грижи в тях е най-предсказуемо и стабилно.
Други стратегии включват мобилизиране и частично доизграждане на съществуващите мрежи. На първо място, съществуващите трансгранични мрежи оказват влияние върху решенията на жените относно мястото, на което да потърсят убежище. В този случай дестинациите на принудително самотните майки са избирани според възможните мрежи за подкрепа в приемащите страни. При бягството си жените често избират да отидат в държава и град, където вече живее някой техен познат, и да се установят в неговото домакинство или поне наблизо, за да могат да получат достъп до постоянна или спорадична помощ за репродуктивен труд. Тук могат да се активират всякакви видове мрежи, като се започне от близки роднини и приятели и се стигне до сравнително далечни познати. Например една жена, с която разговарях, е избрала дестинацията си защото приятелка на майка ѝ живее наблизо. Друга се е насочила към място, където бившата ѝ колежка живее със семейството си. В крайна сметка тази стратегия може да проработи или да се провали защото тук не става дума за действителни, а за потенциални мрежи за подкрепа. Разпределението на грижовния труд може да бъде договорено предварително или просто да се подразбира, но и в двата случая може да не сработи.
Прехвърлянето на мрежи може и да бъде комбинирано със създаването на нови мрежи, когато жените бягат от войната заедно с тези, които преди това не са оказвали активна подкрепа в грижовния труд, но са се съгласили да го направят. Понякога при тези трансфери се оформя непривично сътрудничество между различни семейства с деца. Това се случва, когато не особено близки семейства без предишни договорености за грижи заминават и се установяват заедно, за да се подкрепят взаимно. В тази рамка може да се осъществи и обмен на ресурси. Например една жена може да предоставя време под формата на грижи за своето дете и за детето на друго семейство, като в замяна получава материална подкрепа от това семейство.
Връзката между тези помагащи си семейства може да бъде различна – роднини, приятели, познати, съседи и дори колеги. С други думи, могат да бъдат мобилизирани всички възможни видове мрежи. В един случай жена бяга с приятел на съпруга си и неговото семейство. В друг, колежки с деца решават да избягат и да се установят заедно. Има случаи, когато такива съвместни заминавания са организирани отвън и предварително планирани, за да се осигури организация на взаимните грижи. Друг пример е една артистична резиденция за културни работници с деца, които се установяват заедно и се подпомагат взаимно в осигуряването на грижи. В друг случай чуждестранна корпорация е организирала заминаването на свои работници в съседна държава и ги е настанила заедно в хотел. В крайна сметка жените продължават да работят в местния клон на фабриката на тази корпорация и взаимно си осигуряват грижи за децата на смени. В последния случай решението помага на жените да се справят с двойната си роля на самотни майки и работнички, но и също така позволява на корпорацията да се справи със ситуацията без допълнителни разходи. Тук можем да говорим за комбинация между подход, ориентиран към печалбата и предполагаемо „естествени“ решения, вместо за социализация на грижите.
Изплитане на мрежи за подкрепа
В много случаи обаче, когато прехвърлянето или мобилизирането на мрежите не е възможно, принудително самотните майки трябва да изградят такива от нулата. Това тъкане често се случва на мястото, на което са се установили и където полагат грижовен труд. Бежанките се запознават в лагерите и общежитията, където са настанени, на дълги опашки за уреждане на документи и социални плащания, в детски градини, училища и детски площадки, по време на събития, както и в социалните мрежи или чат групите, създавани за украински бежанци с деца. Тези места се превръщат във възлови точки, които улесняват взаимното опознаване и преживявания, като правят възможно, по-бързо и по-лесно създаването на точно този вид връзки, при които може да възникне взаимопомощ за полагането на грижовен труд.
Степента на взаимна грижа може да варира значително в новосъздадените мрежи и зависи както от нуждите на жените от помощ, така и от възможностите им да я предоставят в замяна. Например в един краен, но не много често срещан случай, жена с малко дете, която не може да намери място в местните детски градини, но все пак трябва или иска да посещава интеграционни курсове, търси друга жена в същото положение, за да гледат децата на смени. Такива обяви се появяват от време на време в местните чатове за подкрепа, макар че е трудно да се каже до каква степен този тип споразумения работят. Не съм попадала на такива функциониращи случаи, а една жена, с която разговарях, се оплакваше, че се е опитала да организира подобен обмен, но не е срещнала положителен прием от други жени бежанки.
За тези, чиито деца учат в начални училища, училищният двор се превръща в място за запознанства и създаване на контакти, които могат да прераснат в мрежи за подкрепа — това е особено лесно в случаите, когато са открити отделни класове за украинските деца. Често жените, които живеят наблизо, се редуват да вземат децата от училище. Това може да бъде както редовна практика, така и начин за справяне с извънредни ситуации, когато по някаква причина майката не може да дойде. Колкото по-големи са децата, толкова по-малко подкрепа в грижите е необходима на жените. Бежанците с тийнейджъри използват новосъздадените мрежи по-скоро за други цели: психологическа подкрепа, обмен на информация, социализация и др.
Когато са в същата ситуация, имат един и същ опит и възможности да се срещат и да създават познанства в пространства, изрично свързани със социалното възпроизводство, украинските бежанки обикновено се подкрепят взаимно в грижите. Полово обусловените роли и социализацията на половете обаче могат да доведат до създаване на мрежи за солидарност извън тази общност. Има случаи, когато жените са били подпомагани от приемащите семейства — не само за да се настанят, но и спорадично при справянето с грижите. Една жена споделя, че в нейния случай основната подкрепа в грижовния труд е дошла от съседка от Турция. Тъй като самата тя имала деца и знаела какво означава да бъдеш с тях в чужда държава, съседката предложила да се грижи за детето на украинската бежанка, за да може майката да има време да се погрижи за себе си.
Липсата на мрежи за подкрепа и как тя се отразява на жените, получили убежище, е друга тема. От разговорите ми с украински бежанки става пределно ясно, че липсата на подкрепа и начини да се намерят и създадат мрежи за грижи могат да доведат до невъзможност да се справят с принудителното самотно майчинство както физически, така и психически, а понякога дори да изберат да се върнат с децата си обратно в Украйна. Макар че този избор е по-трудно проследим, изглежда, че страхът от откъсване от обичайните мрежи за подкрепа също може да играе голяма роля за тези, които решават да останат с децата си в родните си градове или да избягат само в пределите на територията на страната, където все още са изправени пред заплахата от обстрел, прекъсване на електрозахранването, липса на доходи и сурова зима.
Политическото им бъдеще и структурите, които стоят зад мрежите за грижа за бежанците
Разселването, предизвикано от руската военна агресия, и граничните разпоредби на украинското правителство, влияят върху първоначалния набор от мрежи, които могат да бъдат прехвърлени, мобилизирани и създадени за справяне с принудителното самотно майчинство. В повечето случаи подкрепата за бежанците, свързана с грижите, е съсредоточена върху женски фигури: роднини, приятелки, колежки и познати. Структурите на половото и икономическото неравенство, на социалните роли на половете и на социализацията приемат за естествен образът на жените като полагащи грижи и като отговорни за неплатения репродуктивен труд. Това обяснява феминизирането на предварително установените, договорени, приети и новосъздадени механизми за грижи от страна на жените, бягащи от войната. В Украйна преди войната, както и в много други страни, са използвани предимно женски мрежи за подкрепа, за да се закърпят пропуските, създадени от ориентираните към печалба икономики и политиките на остеритет. Това продължава и при получаване на убежище.
Структурите на класовото и икономическо неравенство също могат да играят парадоксална роля за достъпа на бежанците до мрежи за грижи. Тези жени, които иначе са в по-привилегировано положение поради наличните си доходи и установените преди това професионални връзки в чужбина, често се настаняват веднага или доста бързо в самостоятелен апартамент и не се нуждаят от социални плащания. Макар че това значително улеснява материалната страна на живота им, то също така ги откъсва частично от другите украински бежанци: те не съжителстват в лагери и общежития и не им се налага да посещават редовно различни социални институции. В крайна сметка те могат да имат много по-малко възможности за изграждане на връзки и създаване на мрежа от грижи. Една жена, която е живяла пет месеца в лагер с малкото си дете, а след това се е настанила в общежитие, където съжителства с друго семейство, казва, че е късметлийка: за разлика от сестра си, която се е настанила в самостоятелен апартамент, тя е могла да изгради връзки с други украински жени, които могат да я подкрепят в грижите. Жена, която работи в изследователска институция и живее отделно със сина си, изрично заяви, че се чувства изолирана и няма кой да я подкрепи.
Описаните мрежи за подкрепа определено са свързани с ежедневната солидарност и взаимопомощ. Тази солидарност обаче не се превръща непременно в организирани колективни усилия за справяне с проблемите на социалното възпроизводство и структурните неравенства, които ги създават. Установени в сферата на възпроизводството, изкуствено изтласкани в частната сфера в съвременните общества, разчитащи на и въртящи се около приемащия се за естествен грижовен труд, женските мрежи на всекидневна солидарност и взаимопомощ имат съвсем малък потенциал за политическа мобилизация. Мрежите за грижи на бежанците са допълнително фрагментирани и нестабилни; те носят тежестта на уязвимостта, вкоренена в ситуацията на война и разселване. Въпреки това понякога тези мрежи се използват за мобилизиране на украинските бежанци в доброволчески или политически усилия за справяне с войната и нейните последици: в тях се разпространява информация за протестни събития в подкрепа на Украйна или за нужда от колективни усилия за събиране на хуманитарна или военна помощ. В това отношение понастоящем те играят ролята на допълнителни мрежи, неясно съсредоточени около различни каузи или политически инициативи. Въпросът доколко тези мрежи могат да бъдат мобилизирани за справяне с проблемите на инфраструктурата за грижи на ниво политики—в приемащите страни или обратно в Украйна—остава все още без отговор.
