В категории:България / Интервюта

Атанас Пеканов: Популизмът се роди от хаоса на неолиберализма

Световната икономическа криза, както и последвалият труден период за Европа, доведоха до промяна в идеята за непогрешимостта на пазара. Недоволството сред населението в последните години води до реакция от страна на някои институции, които започнаха да говорят за по-активни мерки за балансиране на икономиката. Важно е богатството да се увеличава, но е важно и в чии ръце попада то.

Атанас Пеканов е икономист в Австрийския институт за икономически изследвания. Преди това е работил в Европейската централна банка и Института за ново икономическо мислене (INET). Завършил е бакалавърска степен по икономика в Университета по икономика във Виена и магистратура по икономика в University College London.

Да започнем със ситуацията в Европа и множеството избори, които се провеждат в днешно време. Референдумът за излизане на Великобритания от ЕС и изборът на Тръмп бяха сериозни шокове през 2016, а сега се задават няколко значими избора в двете най-големи европейски държави. Какво мислиш за широко дискутираната тема за възхода на т.нар. популисти и причините зад него?

Така наречените популисти идват с гръмки обещания, без особена идея как да ги изпълнят. Важно е обаче да анализираме причините зад техните успехи – в крайна сметка те успяват да спечелят избирателите. Изглежда хората в тези страни изпитват някакво недоволство, неудовлетвореност и търсят алтернативи. Има различни обяснения за възхода на т.нар. популисти, но за мен най-адекватното обяснение минава през фундаменталните индикатори. Нарастването на неравенствата, стагнация в доходите на средната класа в някои западни страни и чувството за несправедливост водят до недоволство. Докато преди години всичко това оставаше скрито, сега огромните разлики в стандарта на живот, дори на хора в една и съща страна, са очевидни. Както Барак Обама каза при последната си реч в Атина – “когато виждаш, че eдиният процент и глобалните елити живеят по други правила, че богатите и силните нарупват богатства, а средната класа се мъчи да свърже двата края, е нормално да изпитваш чувство за несправедливост“.  Това се комбинира и с последиците от световната икономическа криза, която засили чувството за икономическа несигурност на обикновения човек. В известен смисъл, популистите се родиха като отговор от страна на населението на хаоса и несигурността на неолибералните политики. Карл Полани обяснява по същия начин възхода на радикалите по света през 30-те години – като резултат от икономическия хаос, до който лесе феър политиките на свободния пазар водят в Щатите и Западна Европа през 20-те години. В крайна сметка, за избирането на Доналд Тръмп, основна роля изигра средната класа в някои щати, която чувстваше, че е загубила от глобализацията. Докато най-богатите получаваха все повече и повече данъчни отстъпки, голямата част от населението почти не получи нарастване на реалните си доходи в последните десетилетия. Последното изследване на Томас Пикети показва именно това – реалните доходи на долните 50 % от населението в Щатите, от 1978 до 2015 не само че не са нарастнали, а са намалели с 1 %. Става въпрос за 35 години, в които нямаме нарастване на реалните доходи на най-бедните и долната средна класа. Не е необосновано в такъв смисъл хората да търсят алтернативи, макар че предложенията на Доналд Тръмп за съжаление са продължение на тези политики.

– В няколко европейски държави предстоят ключови избори – не само за бъдещето на самите тях, но и за Европа, а и за България, тъй като именно страни като Германия и Франция задават тона, следван в крайна сметка и у нас. Намираме се в решителната фаза на френските избори, а след това предстоят и изборите в Германия.

– Във Франция определено има опасност и произхождаща от това нестабилност, че някои от обещанията на Марин льо Пен са доста крайни. Не вярвам, че дори тя да спечели, ще приложи голяма част от тях, особено свързаните с излизане от Еврозоната. Тя може и да се прави на „анти-естаблишмънт“ политик, но Льо Пен е един от най-добре познатите политици на Франция, нейният баща е основател на партията и винаги е била част от европейското статукво, дори да го критикува. Не смятам, че тя ще спечели изборите, но дори да успее, не очаквам да изпълни крайните си обещания. Еманюел Макрон най-вероятно ще спечели, но в дългосрочен план това също крие някои опасности. Макрон е представител на т.нар. „трети път“, той сам се представя като такъв, ляв либерал от типа на Тони Блеър, макар да беше министър на икономиката в правителството на Франсоа Оланд. Без съмнение има наслагване на ригидност във френската икономика, която кара някои млади хора да се оплакват от липсата на „гъвкавост“ и съответно от трудността да намерят желаната работа. Макрон иска да работи за премахване на този проблем чрез по-голяма флексибилизация на пазара на труда, което на първо време може да бъде позитивно в икономически аспект. Въпросът е дали след едно или две десетилетия резулатът няма да е същия, какъвто сега виждаме на други места, където едно време тези мерки се посрещаха радушно, например във Великобритания при Блеър или отчасти в Германия при Герхард Шрьодер. Днес, обаче, изглежда че дадена част от населението не е особено доволна от постоянната несигурност. Тези реформи може и да донесат позитиви в краткосрочен икономически план, но в дългосрочен носят опасности – постоянна икономическа несигурност, нестабилност на доходите. Бихме могли да направим и връзка с намаляващия дял на доходите от труд в европейски и световен мащаб, феномен описан в последния доклад на МВФ. С други думи, идеите на Макрон биха могли да имат както позитивен, така и негативен ефект за работещите хора.

– Франция не е ли малко закъсняла, на много места видяхме обръщане от тези политики.

– Когато например Англия и САЩ привеждаха такива политики, във Франция изобщо не се говореше за подобни неща. Това най-вероятно е така, защото Франция винаги е била доста по-социална държава и съответно скептично настроена към подобни, както някои биха ги нарекли, “неолиберални“ мерки. Идеята, която често се трансформира в идеология, че само пазарът, без никаква намеса, доставя опималните резултати, беше отчасти подкопана със световната финансова криза. Идолопоклоничеството към пазара е относително нова тенденция, макар у нас често да чуваме, че тя е в основата на възхода на Западния свят. Нещата са малко по-сложни. Всъщност, допреди 30 години, мисленето, че пазарът ще свърши всичко, а хората и обществото не трябва посредством институциите да го коригират, не беше особено популярна. Алън Грийнспан, който също след финансовата криза коментира, че е допуснал грешка в някои от своите презумпции за функционирането на света, цитира една интересна мисъл в последната си книга. Той посочва френският консерватор Едуард Баладур, премиер на Франция 1993 – 1995, който казва, че не вярва в пазара като единствен механизъм за управление на икономиката и обществото, тъй като това противоречи на човешката натура. Той казва: “Какво е пазарът? Това са законите на джунглата, на първичното. А какво е цивилизацията? Цивилизацията е постоянната борба срещу първичното”, неговото преодоляване. В този смисъл трябва да се търси баланс между пазара и държавата. Вярването, че пазарът винаги ще доставя оптимални резултати, беше сериозно разклатено след глобалната финансова криза. Кой донесе стабилизацията на американската икономика сред избухването на кризата? Американската експанзивна фискална политика – т.е. държавата. Кой е главният актьор, който в момента ръководи и се опитва да върне към растеж европейската икономика? Централната банка. Да не говорим, че финансовите пазари, оставени сами да се управляват, според широк консенсус, бяха виновниците за случилия се крах през 2008. За щастие, в тази сфера има премисляне и наблюдаваме засилена и значително подобрена финансова регулация например. Постъпленията, които президентът Тръмп прави, да я разруши, изглеждат опасни.

Така че определено има премисляне на политиките в някои икономически сфери. Томас Пикети е най-добрият пример за критик на резултатите по отношение на концентрацията на доходи в резултат на липсата на държавни политики по преразпределение, но той не е единствен. Например Луиджи Цингалес – икономист от Университета в Чикаго, който е силно пропазарно настроен, също казва, че в съвременния капитализъм именно капиталистите изкривяват системата в своя полза, защото са силните на деня, а системата е изградена именно в полза на силните. Неслучайно неговата книга се казва „Да спасим капитализма от капиталистите“.

– Колко важни са за Европа изборите в Германия и какво можем да очакваме като резултат от тях?

– Едва ли можем да очакваме голяма промяна. Има разлика между Ангела Меркел и Мартин Шулц, но в някои аспекти тя не е толкова голяма. Шулц заяви преди седмица, че ще поддържа политиките на балансирани бюджети на Волфганг Шойбле. Шулц защитава ордолибералните идеи, които винаги са били на мода в Германия, според които „важното е да имаме правила, те гарантират успеха“. Т.е., няма значение дали правилата са добри или не толкова – щом ги следваш стриктно, това гарантира стабилност и успех. Тук френската социалдемокрация и немската се различават. Ето един въпрос, който не съм чул да се обсъжда усилено все още – в края на годината трябва за има формална оценка на т.нар. Фискален пакт, който важи в Европа от пет години. Това са строгите правила, още по-строги от Маастрихските критерии, които вече допускат и наказания по процедурата за прекомерен дефицит. В края на годината ще има обсъждане на този механизъм и ще се реши дали той няма да бъде вкаран в европейското законодателство, което още повече ще върже ръцете за макроикономическо балансиране и мениджмънт на икономиката в случай на финансова или икономическа криза. По този въпрос обаче, не съм сигурен каква е разликата между немските християн-демократи и социал-демократите.

– Какъв ще бъде курсът в Европа тогава, ако независимо от изборните резултати, в Германия не се очаква голяма промяна?

– Промяна е възможна стига да има достатъчно натиск и да се осъзнае, че някои от политиките не функционират добре. Смятам, че фискалната консолидация, например, с огромен консенсус извън немските среди, се вижда като нещо субоптимално. Можехме да избегнем по друг начин последните години на нисък растеж. Поради тази причина голяма част от френските политици покрай изборите говорят за нуждата от инвестиции, за различни инвестиционни планове. Сега е моментът те да се правят, при ниски лихвени проценти, а не след две години. Нещо такова видяхме и в плана „Юнкер“, който сам по себе си е вид признание, че можем да направим повече, особено в една среда на ниски лихвени проценти. В последните години главният икономически актьор в Европа е Европейската централна банка, но тя вече направи всичко, което можеше. Една по-активна фискална политика можеше по-бързо да ни върне към растеж, което се случва чак сега и според много хора се случва, защото Доналд Тръмп обеща фискална експанзия в САЩ. Тоест, старата кейнсианска мъдрост дава ефект и държавата като икономически актьор връща глобалната икономика към растеж.

– Спомена Жан-Клод Юнкер, който лансира своята „Бяла книга“ за бъдещето на Европейския съюз. Кой от неговите пет сценария ти се струва най-добър за нас и за Европа и същевременно – кой сценарий смяташ, че ще бъде избран?

– Тук има различни виждания. Бившият председател на Европейската комисия Жак Делор има хубава мисъл: “Никой не се влюбва в единния пазар”. С други думи, както се казва в България, ние се нуждаем от „видими резултати“. Обещанието, че ще имаме единен пазар и съответно по-добра икономика в неясен бъдещ момент не е достатъчно. Трябва нещо, което реално се случва за хората. Такава възможност виждам в петия сценарий, който предвижда „да правим повече заедно“, т.е. във всякакви акпекти да има хармонизация и интеграция. Някои хора го отхвърлят, защото смятат, че това би означавало прехвърляне на повече бюрокрация и национални решения към Брюксел. В крайна сметка обаче трябва да си дадем сметка, че живеем в глобална икономика. Всички страни в днешно време са свързани, влияят се една от друга, особено икономически. Някои хора си представят, че биха могли да правят желаните от тях политики по-лесно на национално ниво, но това няма как да стане – както се казва – “Никой човек не е остров”, всички сме свързани. Нямаме друг път в Европа, освен да бъдем заедно, особено ако искаме да бъдем глобален актьор и европейската икономика да може да противостои на бъдещи кризи по-добре. В макроикономическо отношение съответно петият сценарий дава възможности за това. Третият сценарий, например, предвижда да се движим на различни скорости. Едни ще правят някои неща заедно, а други – други. Това е позиция, която Германия, Франция и може би Италия биха защитавали, защото техните икономики са по-близо една до друга и могат да се разбират най-добре. Но най-добър, особено за Източна Европа и за страните, които се опитват да наваксат икономически, е петият сценарий. Той дава повече  време да създадем условията да сме конкурентоспособни на развитите европейски икономики и на глобално ниво.

– Някои хора се опасяват, че „Европа на различни скорости“ ще намали осезателно всякакви възможни ползи за България от членството ни в ЕС…

– Именно затова сценарий с повече интеграция е по-добър за нас – при него, правителството може да продължи да се бори за запазването на структурните и кохезионни фондове, а това е един от добрите механизми, чрез които членството ни в ЕС помага на България да навакса в икономическо отношение. Те са част от това, което аз наричам „компенсация“, тъй като търговската интеграция има позитиви, но и негативи. Негативите се изразяват в загуба на някои работни места, невъзможност на някои фирми да бъдат конкурентни. По темата свободна търговия дълго време не се говореше за такива компенсации, но от известно време всички говорят за това, че тези, които губят от глобализацията трябва да имат някаква защита или да бъдат компенсирани. Дани Родрик казва, че това е нещо, което трябваше да направим преди 20 – 30 години, когато започваще глобализацията. Днес той се съмнява дали не е прекалено късно, но аз се надявам, че не е. Структурните фондове са такъв вид компенсанция. Без тези механизми все още ще ни е трудно да сме конкурентноспособни.

– Като говорим за компенсации, отварям една скоба – наскоро новият лидер на АБВ Константин Проданов заговори за „компенсанции“ за страната ни заради „качествения ни експорт“, а именно изтичането на мозъци, срещу който експорт обаче не получаваме нищо. Думите бяха посрещнати в най-добрия случай с насмешка, а много често и „на нож“ – как може да говори подобно нещо. Но такъв дебат съществува отдавна в Европа.

– Аз съм абсолютно „за“ днешната мобилност, прекрасно е да можеш да отидеш да живееш и работиш другаде, ако пожелаеш. Но ако го правиш само защото у дома нямаш никаква възможност да се развиваш, това е огромен проблем. Освен, че имаме нужда от вдигане на стандарта на живот, един от начините да спрем това за бъдещите поколения е да инвестираме много сериозно в образованието. Последните години са години на спад в продуктивността на световно ниво, в същото време има процеси на дигиталитазация на икономиката. И двата проблема изискват постоянно повишаване на нивата на образование сред населението. Необходимостта от работна ръка без квалификция ще става все по-малка заради дигитализацията – дейностите, извършвани от необразовани хора, стават все по-малко. Необходими са ни солидни инвестиции, при това насочени още към най-ранна детска възраст, както от десет години повтаря Джеймс Хекман. Той показва колко е важно още от най-ранна детска възраст да се предоставя адекватно образование и как най-големите ползи се постигат, когато това образование се гарантира в най-бедните региони. Не виждам активна политика в България в тази посока. Не виждам изобщо да се поставя фокус върху тази тема.

– Бившият финансов министър на Гърция също лансира идеи, свързани с преодоляването на дисбалансите в Европейския съюз. Те са свързани със създаването на паневропейски фондове по примера, по който Западна Германия субсидира Източна или пък Северна Италия го прави с Южна.

– Това е реален проблем на Европа, който все още не е ясно как ще бъде решен. Въпросът за суверенитета и преразпределението. Ако искаме да имаме обединен Европейски съюз, изолиран от рискове от рецесия и периоди на нисък растеж, както и с по-добри възможности за преодоляване на различни кризи, ще се нуждаем от преразпределение между страните. Разбира се, добре развитите държави не виждат смисъл това да се случва, още по-малко го виждат техните данъкоплатци. Те изкарват своите пари там и смятат, че не е честно парите им да се преразпределят другаде. Но тук е моментът да си спомним европейската идея. Съединените щати никога нямаше да бъдат успешна федерална държава, ако нямаше преразпределителни механизми. Има много щати, които най-вероятно щяха да са в постоянен фалит, ако нямаше преразпределение и едни щати не подкрепяха други. Имаме нужда от това и в Европа. Въпросът е как точно да се случи, а проблемите са два – какви институции да имаме и как ще се управляват те. Дори за момента да не се случва, има очакване, че на някакъв етап ще трябва да има общо финансово министерство на Европа – това е разписано и в Доклада на петимата президенти от 2015. Има разбирането, че това трябва да се случи, въпреки че Германия например е против.

– Против, защото?

– Защото вярва, че политиката, която провежда, е правилната в дългосрочен аспект. Тя казва: не искаме да имаме обща фискална политика на целия съюз, други страни се държат безотоговорно и ние ще трябва да носим бремето на задлъжнелите страни. Този прочит обаче пропуска факта, че Германия е голям печеливш от европейската интеграция. Германският бизнес и износ е най-конкурентоспособен в Европа и към света. Не бих стигнал толкова далеч, но един от съветниците на Доналд Тръмп каза, че Германия е манипулатор на валутата си, защото еврото е обезценено от гледна точка на германската производителност. С други думи, при свободни валути, според него, германската марка щеше да е много по-скъпа, което щеше да прави износа доста по-труден, защото стоките им щяха да по-скъпи. Не става дума за манипулация, но да – структурата в Европа в момента е такава, че позволява на Германия да използва предимствата си в търговията към останалите страни. Това е хубаво за тях, но пред всички нас стои въпросът как да разделим бремето на фискалната политика. Дали да бъде на национално или на наднационално ниво? Но още по-важният въпрос е не само в структурата, а и в самото управление. Не само какво, а как да функционира – ще имаме ли повече солидарност и повече преразпределение от центъра към периферията или не. Това са въпроси, които трябва да бъдат подложени както на политическа дискусия, така и на експертиза. А експертизата, особено идващата от икономистите в САЩ, по-скоро сочи, че един такъв валутен съюз, без нужни трансферни механизми, подобни на тези в САЩ – преразпределение, пълна мобилност, ще има проблеми да оцелее в дългосрочен план.

– Възможен ли е този по-добър път за Европа, ако се върнем към сценариите на Юнкер и си припомним, че „Европа на няколко скорости“ изглежда като най-възможен вариант.

– В крайна сметка доста зависи от изборите във Франция и Германия. Ако има промяна на курса там, то и сценариите могат да търпят промени. Самите сценарии по същество не са много ясни. „Повече Европа“, или въпросният пети сценарий в крайна сметка е само концепция и не е напълно ясно какво точно означава „повече Европа“. Дали например това ще означава хармонизация на данъците? За мен изключително безсмислено е това, което се случва в момента – непрекъснато намаляване на данъците и конкуренция между страните-членки кой ще предложи по-нисък корпоративен данък. Този път води само надолу. Намалява приходите на държавата и прави невъзможна поддръжката на една социална система от даден момент. Време е да спрем с този данъчен дъмпинг, защото в един момент ще започнем да се питаме как да финансираме образованието и здравеопазването си, например. И докато у нас сме по-радикални и сме готови буквално да се откажем от тези значими държавни функции, в развитите държави от Западна Европа това няма да се случи, тъй като има демокатричен консенсус за тяхната нужда. Абсурдно е това, което видяхме в Ирландия – Европейската комисия задължи Apple да си плати 13 млрд. евро данъци, а Ирландия каза „не ги искаме, защото ще си загубим работните места“. Друг вид хармонизация би могла да се отнася до обща минимална работна заплата, като най-вероятно едно ниво за целият съюз може да бъде вредно, но можем да помислим върху няколко различни нива, според стандарта на живот.

– Има ли изобщо значение какви са данъчните системи, когато липсва решение на проблема с офшорните зони, който е възможно да бъде решен единствено глобално. По този въпрос обаче липсва дори дебат, въпреки краткото „събуждане“ покрай скандала с „Панамските документи“.

– Срамно е, че този скандал позамря така бързо. В крайна сметка, постоянно се говори за злоупотребите със социални помощи, а злоупотребите, които корпорациите правят, не се споменават. Оуен Джоунс в една от книгите си беше споменал, че измамите със социални помощи във Великобритания възлизат на десетки, ако не и стотици пъти по-малко загуби отколкото тези от укриването на данъци от международни корпорации. Но в медиите постоянно се говори за първото, а не за второто. В популярната книга на Габриел Цукман, докторант на Томас Пикети – “Скритото богатство на народите” той изчислява, че в данъчни скривалища в момента се укриват 8 % от глобалните финансови активи, което коства на правителствата по света по 200 милиарда долара годишно в бюджета. Някои идеолози, които с тезите си главно защитават именно богатствата скрити по данъчните убежища, намират това за много хубаво. Но обикновеният човек в крайна сметка страда, защото на него се налага да покрива и тези загуби в бюджета. Европейската комисия даде тон за постъпления в тази насока и се надявам да се случи нещо. Хората трябва да видят истинското измерение на проблема. Често се случва така, че огромни корпорации като Starbucks или MacDonald’s всъщност плащат по-малко данъци от един обикновен продавач на хотдог. Честно ли е това, като имаме предвид, че Starbucks печели милиарди, а дребният собственик или предприемач се опитва да изхрани семейството си?

– Да излезем от политическите кабинети и да поговорим за курса, който поемат академичните среди, или т.нар. интелектуалци, общественици, популярни икономисти. Там усеща ли се преоценка на пътя, по който поехме през 80-те години на миналия век и по който все още вървим?

– Световната финансова криза показа, че има случаи, които пазарните провали са толкова болезнени, че са равносилни на дългогодишни икономически проблеми. Не само че има редица добре познати пазарни провали, но ако оставим само пазарът да регулира обществените взаимоотношения, понякога имаме проблем и противоречие между пазарните резултати и демократичните решения. Това се случва на Запад, а можем да го видим и у нас – вижте протестите срещу застрояванията в Младост, например. Имаме преосмисляне и по темата за важността на разпределението на доходите, както казах. Преди 10 години Нобеловият лауреат Робърт Лукас публикува едно ключово есе, в което каза, че най-вредното нещо за икономическата дисциплина е да се занимаваш с разпределението на доходите. Те се разпределят по най-оптимален начин от самия пазар. В днешно време доста хора гледат на това твърдение с подозрение и дори се говори по-скоро в обратната посока – не само всички говорят за справедливост, но и за простата мъдрост, че ако оставиш голяма част от работниците и средната класа с ниски доходи, самата система няма да функционира оптимално, защото няма да се консумира достатъчно. А средната класа, особено с политиките, чието начало даде Роналд Рейгън, беше изтискана в икономическо отношение в голяма част от Западния свят.

– Всъщност не само интелектуалци и уважавани икономисти пишат книги и говорят нещата, които си говорим ние, но и самите институции в официални свои доклади вече признават допуснатите грешки и необходимостта от различен подход.

– Това е нещо доста важно – вече не се говори просто за „устойчив и стабилен растеж“, а за „инклузивен растеж “ – за такъв говори Международния валутен фонд в последния си годишен доклад. Или с други думи, всеки трябва да усеща, че животът му се подобрява по някакакъв начин вследствие на растежа. Икономиката трябва да работи за всички, а не само за хората на върха. Така например, Кристин Лагард в речта си преди срещата на G20 в Баден Баден миналия месец, каза, че в някои страни по-прогресивната данъчна структура и по-висока минимална работна заплата, ще допринесе за постигането на подобен инклузивен растеж – който ще е едновременно ефективно,  но и справедливо развитие в икономиката. Преразпределението може да помага, а не само да пречи на растежа. “Капиталът в 21-ви век” на Пикети беше само началото на един рязък публичен дебат по отношение на неравенствата и разпределението на доходите – тема, която беше оставена на заден план в предходните няколко десетилетия. Тезата на Пикети беше, че растежът носи икономически позитиви за цялото население, само ако са налични нужните икономически политики и институции, за да се случи това. Свръхбогатите имат по-ниски относителни нива на консумация спрямо доходите им, съответно преразпределение към работниците и средната класа, които  са ограничени в консумацията си, могат да имат позитивни ефекти. В подобна посока са и изследванията на МВФ от последните две години, показващи как високите нива на неравенства могат да представляват проблем за постигането на по-висок растеж. Подобна е и последната мода в макро моделите – работата на Виоланте и Каплан, сочеща как разпределението на доходите има значителен ефект върху представянето на икономиката и как стабилизационната политика има основна роля за преодоляването на кризи като последната.  Както Ноа Смит обобщи в статия в Блумбърг преди седмица – кейнсианството отново е на мода като икономическа политика. Това е очевиден завой от предишната доктрина.

– Има ли кой да ги чуе? Препращам към следващия ми въпрос, свързан с образованието – преди години ти участваше в иницитива, която се обяви за повече плурализъм в икономическото образование. В последните 20 и повече години университетите просто произвеждат и формират хора с определени възгледи. Трудно е да очакваш завой във възгледите и разбирането за процесите, когато по време на цялото си образование на един млад човек са му наслагвани конкретни икономически тези.

– Бях част от международна мрежа от студенти, които смятат за недостатъчно фокусирането единствено и само върху неокласическия синтез, който в крайна сметка е един метод за анализиране на икономиката, базиращ се на строго математически модели. Описва се икономиката като една машина, която функционира с дадени правила, при всякакви обстоятелства. Тази машина може да се опише формално чрез различни математически модели и уравнения. В професионалния си път съм се занимавал главно с това и поддържам този подход, но определено не поддържам този подход да бъде единственият, който се изучава от студентите. Така те губят пълноценното разбиране за днешните икономически структури и институции като резултат на историческото им развитие и обстоятелствата, при което то се е случвало. Първата и много важна стъпка е изучаването на история на икономическата дисциплина, т.е. всички класици. Това обикновено е само един предмет през първата година и толкова. Трябва да има и базово разбиране на други социални науки – политическите науки, социология, философия и т.н., за по-добро разбиране на света. Съгласен съм, че в професионалните среди, най-важното е да си добър във формалното описание на икономиката под формата на моделиране. Но е лошо студентите да се фокусират все по-малко върху общото, разбиране за икономиката за сметка на тесен фокус върху статистическите методи. Един по-отворен, плуралистичен поглед би довел според мен до още повече преосмисляне на някои от доминиращите парадигми.

– Къде според теб стои България в тези процеси на преосмисляне?

– За съжаление, много назад. Лошото е, че в България имаме радикализация на идеологии – всеки знае всичко, неговото виждане е единственото правилно и всеки твърдо вярва в него. Никой не води диалог и не търси разбирателство, а си кара през своята идеология. А светът е малко по-балансиран и трябва да се търсят компромиси. Обикновените хора, които си гледат работата и не се интересуват от това, може би не вярват, че е така, но голяма част от живота им е повлиян именно от такива идеологически решения, вместо от трезви и адекватни политики.

* Мненията изразени в това интервю са изцяло лични и не ангажират споменатите институции.

"Барикада" е независимо издание, което се издържа от своите читатели. Стани един от тях! Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар