В категории:Анализи / Свят

Защо европейското ляво губи

Отстъплението на центристките партии на европейските избори демонстрира, че кризата в ЕС съвсем не е свършила. Липсата на стратегия и идентичност на радикалната левица обаче ѝ пречи да предложи алтернатива

pixabay.com

Волфганг Щреек, Jacobin

Почти никой от безбройните коментари за резултатите от европейските избори не споменава радикалната – в смисъл различна от социалдемократическата – левица. Това е израз на презерение, което е напълно заслужено.

Преди пет години тази левица, действаща под тромавата абревиетура GUE/NGL (Конфедеративна група на Европейската левица/Северна зелена левица), бе предвождана не от друг, а от Алексис Ципрас. По-късно – като гръцки премиер, той се превърна в любим ученик на Ангела Меркел в изкуството на предателството.

На предишните европейски избори коалицията GUE/NGL, към която бяха привлечени различни малки организации, си осигури 52 депутатски места, или малко под 7% от 751-те места в Европейския парламент. След изборите миналия месец броят на представителите ѝ спадна до 38 – загуба от над една трета.

Европейската левица се размина на косъм с изчезването от Европейския парламент в момент, в който старите партии в център-дясното и център-лявото също страдат от драстични загуби. Заедно те спечелиха 329 места в ЕП, или 44% от всички, с което се сложи край и на парламентарното мнозинство на „Голямата коалиция“. Това бе съпроводено с рязък ръст на гласовете за различни нови или почти  нови националистически десни формации (114 места, увеличение с 36). Имаше също толкова впечатляващ напредък за Зелените, чието представителство нарасна от 52 на 70 депутати – което ги прави почти двойно по-силни от левицата.

Това очевидно са времена на бързи изменения в политическите предпочитания. Но кога би могло да се очаква лявото да постигне електорален прогрес сред европейските работници и реформистки настроените части от средната класа, ако не сега? Има спешна нужда да се обясни провала на левицата да постигне такъв напредък. Хрумват ми четири основни причини, макар че със сигурност има и още.

Стратегия

Първата и най-основна причина е привидното пълно отсъствие на реалистична антикапиталистическа или поне анти-неолиберална политическа стратегия, свързана с Европейския съюз.

Липсва дори дебат по критично важният въпрос дали ЕС може да бъде средство за прокарване на антикапиталистически политики. Вместо това има наивно или опортюнистично приемане (трудно е да се каже кое от двете е по-лошо) на позитивния „европеизъм“, който е така популярен сред младите хора и така удобен, както за изборните кампании на зелените, така и за европейските технократи, търсещи легитимация за своя неолиберален режим.

Един конкретен израз на това е, че сред лявото дори не се споменава начинът, по който европейската дефакто конституция ограничава политическото пространство за всякаква антикапиталистическа или дори проработническа програма – чрез гаранциите за свещените свободни пазари („четирите свободи“), чрез фактическите диктаторски правомощия на Европейския съд, както и чрез наредбите за балансиран бюджет на Европейския валутен съюз, налагащи остеритет на страните и гражданите.

Старателно се избягват всякакви критични дискусии и относно централната за ЕС социална политика – свободното движение на труда между страните-членки, чиито икономики в момента се различават драстично. Това се комбинира с намеци за симпатии към отворените граници като цяло, включително тези към „външния“ свят. Единственият ефект от тази тактика е, че потвърждава образа на Европа, прокарван от зелените и левоцентристките партии на средната класа: като нещо, което се свежда най-вече до млади хора, пътуващи без граничен контрол и без да се налага да обменят пари.

Още повече това върви в тандем с изцяло илюзорни политически проекти като например общоевропейска минимална заплата. Само след настоятелно питане се признава, че европейската минимална заплата ще трябва да бъде диференцирана в отделните държави. Очаквано, това предложение не намира подкрепа нито в бедните страни от съюза, където хората го виждат като твърде добро, за да е истина, нито в богатите членки, където най-вече работниците се опасяват, че те ще са тези, които трябва да платят за „европейската солидарност“ на левицата.

Европеизъм

Второ, в повечето страни левицата неотклонно се приравнява към старите и нови центристки партии – християндемократи, социалдемократи и зелени, в декларациите, че новата националистическа десница представлява неминуема заплаха за демокрацията. Това превръща гласуването „за Европа“ или дори за „повече Европа“ в необходимата защитна реакция. Доста често лявото дори повишава залога като заявява, че новата крайна десница всъщност си е все същата стара крайна десница и гласуването против нея е съвременен еквивалент на антифашистката борба в междувоенните години.

Това по опасен начин размива разликата между законни опозиционни партии, колкото и осъдителни да са техните думи и мисли, и частни армии, целящи да заменят демократичната държава с диктатура. Такова историческо объркване играе най-вече в полза на зелените по няколко начина.

Преувеличаването на заплахата от новата десница със сигурност тласка гласоподаватели в ръцете на партиите на либералния истаблишмънт, които обещават „стабилност“ в трудни времена. Ако фашизмът е нещо, което може да се победи с гласуване за „повече Европа“, няма нужда да се стига толкова далеч и да се гласува за радикалната левица – гласуването за новите любимци на средната класа би трябвало да свърши работа. Ако демокрацията означава парламенти без неонационалистически „популисти“, то гласуването на всеки пет години за „непопулистка“ партия ще е достатъчно.

Човек би могъл да си помисли, че една левица, която заслужава името и претенциите си, ще е наясно, че демокрацията може да се намира под заплаха, дори ако няма никакви „фашисти“ наоколо, било то реални или мними. Центристките партии – на чиято страна застава европейската левица във фалшивата електорална война срещу фашизма, сами по себе си са направили доста, за да подкопаят демокрацията. Те правят точно това като подчиняват своите държави на неолибералния политико-икономически ред, който налага неприкосновен режим на свободна търговия, парична политика, наподобяваща златен стандарт, орязване на публичните финанси, трудов пазар без синдикати и с неограничен приток на работна ръка.

Защитата на демокрацията винаги е добро нещо. Но като се присъединява към битката, левицата би могла поне да посочва, че демокрацията не се свежда единствено до мобилизиране на прогресивните гласове за принципно безсилния Европейски парламент. Тя също така означава гаранции за автономност на местните правителства, за колективното договаряне и синдикалното представителство, за влияние на работниците, включително върху действията на управителните съвети на големите фирми, за политики за публичната собственост, благоприятстващи високи публични инвестиции, както и за истински плуралистични медии. Изглежда малко вероятно Зелените да се окажат надеждни съюзници по тези теми.

Климат

Трето, радикалната левица си няма идея как да се отнася към въпроса с климатичните промени, чиято изостреност в последно време също играе за Зелените. По тази тема левицата изобщо не се различава от традиционните центристки партии. Лесно е да се види защо този въпрос я препъва.

Призивите за по-високи данъци върху горивата или за по-малко консумация на месо са по-лесни за приемане от средната класа, отколкото от по-ниските и работнически класи. Призивите към лична добродетелност може и да имат ефект върху съвестта на загрижените за околната среда, но те не успяват да достигнат до онези, които се чувстват изоставащи по отношение на потреблението спрямо хората в по-добро материално положение.

Вместо да припява на песента на Зелените и техните буржоазни старейшини, за левицата би трябвало да е по-важно, че доброволните промени в начина на живот съвсем не са достатъчни за спиране на глобалното затопляне или изчезването на биоразнообразието. Левица, която се ограничава само до това да повтаря страшните истории на Зелените за предстоящия край на живота на планетата, тласка много свои потенциални избиратели към отрицание, а оттам в ръцете на новата десница. Левицата се нуждае от реалистична програма, която да цели не само спиране на промените и влошаването на околната среда (за това може и да е твърде късно), но също и да помага на хората да се справят с ефектите.

Такава програма би изисквала значителен ръст на публичните разходи, увеличаване на държавния дълг над съществуващите ограничения, както и заменяне на частното с обществено потребление, за да може общественият и икономическият живот да се адаптират към променящата се околна среда. „Зелен нов курс“ от този тип би създал и работни места в добавка към повишаването на данъците като по този начин осигури баланс, който по-скоро да облагодетелства работническата класа, отколкото да я ощети.

Изкуствен федерализъм

И четвърто, левите драстично и неоправдано подцениха това, което ранните социалисти наричат „национален въпрос“, и колко е важен той за електоралната им база.

За работещите хора „Европа“ е някаква далечна технокрация, свят, който се намира извън техния реален живот. Нещата не стоят много по-различно за средната класа. Последната обаче предпочита да се прави, че знае кой какво прави в Брюксел – нещо, което реално е известно на малцина извън един тесен кръг от специалисти.

Подробностите обаче нямат особено значение за тези хора, за които „Европа“ се е превърнала в настроение, в чувство, а не в политическа институция; в символ на щастливия, моден, „космополитен“, консуматорски живот, макар и включващ няколко корекции за опазване на околната среда. В тези кръгове „проевропеизмът“ е от съществено значение за приемането в градска социална среда, към която принадлежат доста от лидерите и активистите на радикално-леви партии, но не и повечето техни членове и избиратели.

За електоралната база на левите политическата и административна централизация означават обезценяване на гласа на малкия човек, който няма афинитет и не изпитва нужда от наднационална идентичност. Те всъщност се чувстват обезправени, когато тяхната национална държава бива делегитимирана и обезсилена в името на „европейския“ наднационализъм.

Това прави класовите наследници на традиционния работнически интернационализъм да изглеждат като безнадеждно културно назадничави в очите на модерните лайфстайл интернационалисти. Поради тази причина, дори когато партиите, представляващи първата група, се присъединят към проевропейския ентусиазъм на средната класа, те нямат шанс да привлекат гласове от неолибералната интернационалистка общност. Същевременно, навлекли модернизираните си одежди, те не могат да привлекат и хората, които не споделят консуматорския оптимизъм на градските космополити.

Радикалната левица, подобно на Зелените, често възлага решаването на политически проблеми на някакво общоевропейско ниво на демокрация, каквато в момента не съществува извън въображението на партиите и каквато няма да съществува в обозримо бъдеще. „Европа“ и конкретно Европейският парламент, представлява хранилище за благочестиви надежди. Това обаче ще продължава само докато стане очевидно, че европеистите са преиграли – и докато са се опитвали да превъзпитат избирателите си в космополитен дух, са забравили да използват политическият инструментариум, с който разполагат на национално ниво.

Една радикална левица, която е с акъла си, може да има важен принос за „Европа“. Тя обаче ще трябва да се откаже от повърхностния „проевропеизъм“ на старите и нови центристки партии. Тя ще трябва да настоява, че „европейските решения“ не могат да заменят действията на национално ниво, най-малкото защото често такива решения липсват или идват твърде късно. Такава левица ще трябва да защитава реално съществуващата демокрация, т.е. демокрацията на национално ниво срещу нейния „космополитен“ заместител – наднационална демокрация в стил „замък в небето“.

Това ще изисква да се посочва, че демокрацията започва от дъното. Помирението на хората с природата, както и между хората, няма да падне от небето „Европа“, освен това ще има цена. Скоро след изборите, членовете на Европейския парламент ще се превърнат в единодушни лобисти на наднационалната технокрация, дегизирани като представители на европейски народ, какъвто не съществува. Социалната промяна към по-добро няма да дойде от тях, „отгоре“.

Оставете коментар