Изборите за нов Европейски парламент вече започнаха, като в отделните държави-членки гласуването се провежда в различни дни между 23 и 26 май. На 23 май гласуваха гражданите на Великобритания (Заради отлагането на Брекзит номинално страната си остава член на ЕС) и на Холандия. На 24 май вота си дават ирландците и чехите, като вторите ще могат да продължат упражнението и на 25 май, когато пък бюлетини ще пуснат още латвийците, малтийците и словаците.
Всички останали от 28-те членки на ЕС, включително България, отиват пред урните в неделя.
Десетина дни преди този решаващ последен ден в изборния евромаратон – на 15 май, в Брюксел се състоя дебат между шестима излъчени от своите политически семейства претенденти да оглавят бъдещата Европейска комисия, която играе ролята на общоевропейско правителство. Дебатът бе излъчен във всички страни от ЕС, включително у нас.
В него участваха германецът Манфер Вебер, издигнат от Европейската народна партия, холандецът Франс Тимерманс ог групата на социалистите и демократите, датчанката Маргрете Вестагер от либералите, германката Ска Келер от зелените, белгиецът от испански произход Нико Куе от Европейската левица и чехът Ян Захрадил от групата на консерваторите и реформаторите.
В много европейски медии излязоха анализи на изразените от претендентите позиции, като върху тази основа се градят хипотези за бъдещи коалиции, траектории и стратегии в развитието на целия ЕС. В България становищата на участниците в дебата бяха преразказани тук-там чисто механично, без дори да се направи усилие да се вникне в принципите и възгледите зад общите декларации. Затова, ако искаме да разберем наистина как виждат нашето общо бъдеще тези хора, които очевидно ще имат важна дума в определянето му, трябва да четем внимателно чужди източници и анализатори.
А от тях се налага категоричният извод, че доминанта в този ключов дебат е бил вододелът между две концепции за бъдещето на Европа. Едната е, че трябва да се удържи досегашното статукво, като се потърси отново съюзяване на двете заприличали си прекалено много основни политически сили – социалдемократите и християндемократите, като се приобщят и лутащите се между тях либерали и зелени, само и само да се възпре очевидния за всички възход на крайната популистка и еврофобска десница. Без всъщност да се отчита, че въпросният възход в голяма степен е провокиран тъкмо от политиката на това досегашно статукво.
Другата концепция обаче очертава възможността да се експериментира различен път – евентуален „прогресистки алианс”, при който вече понеслите прекалено много щети от предходното си одесняване социалдемократи да се върнат към корените си, към ангажиментите си за социална държава, и да потърсят съюзници вляво от себе си, при Европейската левица, опитвайки се да притеглят натам и зелените, и либералите.
Изводът на мнозина наблюдатели от състоялия се на 15 май дебат е, че втората тенденция изглежда по-силна и по-популярна за момента, като най-важното е, че социалдемократите показват видимо желание да скъсат нанеслия им толкова щети досегашен съюз с християндемократите. И усилено се фокусират върху видимо ентусиазиращия ги опит на португалските и испанските социалисти, които постигнаха успешни управления и растящи изборни резултати, прилагайки именно такова съюзявани с формации вляво от себе си.
Дали тези настроения ще се задържат и след излизането на фактическите резултати след евровота, е рано да са каже, но е факт, че те са доста силни. И соцкандидатът за ЕК Франс Тимерманс не се притеснява да ги изразява съвсем недвусмислено. Социалната реторика се върна мощно и настъпателно в посланията на социалистите и социалдемократите, които очевидно проумяха най-после, че катастрофално губят електорат през последните десетилетия именно заради хлъзването си по „третия път” и съблазните на неолиберализма.
Ако обаче има автентична сила с представителство в Европарламента, която така и не се изкуши от подобни лъкатушения, не спря усилията си за опазването на социалната държава в Европа дори насред най-бруталните ѝ орязвания под предлога на прословутата „финансова стабилност” и последователно отстоява социалните и граждански права на трудещите се, това несъмнено е Европейската левица – макар и съставена от доста пъстри по специфични характеристики национални движения и партии. Ето защо е напълно логичен и изборът на кандидатура на Европейската левица за председател на Европейската комисия. Това е белгийският синдикалист от испански произход Нико Куе, натрупал 40-годишен опит в преки борби именно за отстояване на трудови и социални права.
Личната му биография е пряка илюстрация как демокрацията, солидарността и отхвърлянето на неравенствата могат да превърнат обединена Европа в едно наистина хуманно и проспериращо място за живеене за всичките ѝ граждани.
Никанор (Нико) Куе е роден на 6 септември 1956 г. в миньорското предградие Санта Марина в град Миерес, област Аструриас, Испания. Баща му е бил миньор, комунист, организатор на стачки, борец срещу диктатурата на Франко.
Името Никанор по-рано е носел чичото на Нико, най-малкият брат на баща му, „безследно изчезнал” през 1934 г. Братът на майката пък – също антифранкист, чичо Пепе, е хвърлен в страшния затвор „Карабанчел”, когато Нико бил малък.
През 1962 г. на баща му се налага да емигрира в Белгия, след като франкистките власти разгръщат репресии срещу участниците в серия от големи миньорски стачки, в които той е ключов организатор. С помощта на белгийски синдикалисти се установява и намира работа в град Лиеж, където година по-късно пристига и цялото му семейство, в което наред с Нико растат общо 7 деца.
В емиграция бащата продължава активната си синдикална и антифранкистка дейност, докато през 1968 г. загива в автомобилна катастрофа. Децата израстват и получават образование под всеотдайните грижи на майката, който обаче също умира след няколко години. Нико и братята и сестрите му се включват активно в младежката организация на ИКП, която в Лиеж действа чрез културен клуб на името на убития от франкистите легендарен поет Федерико Гарсия Лорка. След време Нико става отговорник на испанските млади комунисти за цяла Белгия, а после дори и и за цяла Европа. Тогава е едва на 19 години.
Постепенно обаче Нико се преориентира от политическа към по-активна синдикална дейност. Получил средно техническо образование, той намира първата си работа в белгийския оръжеен завод FN Herstal в Лиеж. И именно там се включва дейно в борбите на за трудови и социални права, водени от FGTB – Общата белгийска федерация на труда. Сред многото важни битки, които печели на синдикалния фронт, е изравняването на заплащането на мъжете и на жените за еднакъв труд, както и постигането на по-строг контрол върху продажбите на оръжейна продукция в чужбина.
През 1997 г. става федерален секретар на синдиката на металурзите на FGTB, а през 2006 г. е избран за генерален секретар на същия сектор за Валония и Брюксел. Отстоява модела на активния, борбения синдикализъм. Установява добри връзки между FGTB и социалните и граждански движения, координирайки с тях съвместни действия – особено пред лицето на разразилата се финансово-икономическа криза и оправдаваните с нея социални орязвания и реструктурирания в металургията, автомобилостроенето, аеронавтиката и т.н. Заедно с други синдикати Нико Куе основава и групата за дискусии Annecy.
Когато през януари тази година получава предложението да се състезава за председател на Европейската комисия като кандидат на Европейската левица, Нико вече е „пресен“ пенсионер, но натрупаният му опит като синдикалист му дава много ясен поглед върху насъщните нужди и стремежи на европейските граждани. Приема предизвикателството, като споделя, че е бил заинтригуван и от факта, че кандидатурата му е издигната в екип с негова подгласничка – актрисата от Словения и активистка на Европейската левица Виолета Томич.
Но по-важната мотивация да се кандидатира е друга. Нико е разтревожен от напредъка на крайната десница в Европа и от превръщането ѝ в парламентарна сила в Испания. Решен е да се противопостави на тази тенденция. Ето какво споделя пред испанската преса: „Идвайки от една страна, която много е страдала от диктатурата, и с баща, който се е борил срещу франкизма, за мен е невъзможно сега да седя спокойно у дома, докато по европейските улици отново се надига ехо от маршируващи ботуши.”
Надява се, че има с какво да допринесе за изграждането на една по-добра Европа, обърната към трудещите се, загрижена за техните права и нужди. Убеден е, че опитът му като синдикалист може много да помогне за това.
Същевременно личната му съдба на имигрант, който не е бил възпиран от национални ограничения, за да се бори за укрепване на общоевропейската демокрация и социални права, както и изборът му да се ожени за италианка, го превръщат и във физическо олицетворение на една отворена и равноправна за всичките си обитатели Европа.
Посланието, което отправя Европейската левица, издигайки именно човек като Нико Куе за свой кандидат за председател на Европейската комисия, очевидно може лесно да бъде разчетено от всекиго. Ключът за възпирането на крайната десница и на икономическия упадък е само във връщането на Европа към социалната държава и към осъзнаването, че е крайно време банките да спрат да „изяждат” хората, че пирамидата трябва да се обърне в полза на обществото и че само едно широко обединение, стъпило на истински лява и социална политика, може да даде на Европейския съюз нови сили и действително отговарящо на името му съдържание.
