В неделя бразилският народ постигна нещо, което според експертите беше невъзможно. Той преизбра за президент бившия металург Луис Инасио Лула да Силва в навечерието на 81-вия му рожден ден, като по този начин спря трампистката, евангелистка, неофашистка и ционистка вълна, която залива Латинска Америка. Само три седмици по-рано той остана втори в първия тур след Флавио Болсонаро, син и политически наследник на човека, който беше замислил циничен преврат срещу бразилската демокрация — при това основните кандидати, отпаднали в първия тур, бяха десни политици, чиито избиратели имаха всички основания да се насочат към Болсонаро. Въпреки това Лула обърна този дефицит и спечели с преднина от почти четири и половина милиона гласа.
Искам да използвам победата на Лула, за да разкажа една по-широка история. История за една война – класовата война, която малцина водят срещу мнозинството в целия западен свят. И история за това, че тази война не е длъжна да завърши, както мнозина сега се страхуват, с неофашистко възраждане.
Скритата класова борба
„Да, има класова борба“, каза веднъж Уорън Бъфет, „но именно моята класа – класата на богатите – води тази война, и ние печелим.“ Г-н Бъфет не преувеличаваше. В продължение на почти четири десетилетия западните правителства и централни банки задействаха всички политически лостове в една и съща посока: да направят така, че активите на малцина да нарастват за сметка на доходите на мнозинството.
Погледнете цифрите. Между 1952 и 1988 г. икономическият растеж обясняваше почти всички печалби на западните фондови пазари. От 1989 г. нататък растежът обяснява само около една четвърт от тях. Най-големият дял – около 40 процента – идваше от доходи, пренасочени от работниците към акционерите. Още една трета идва от по-евтините пари и по-ниския възприеман риск. Това не е създаване на богатство. Това е извличане на богатство: прехвърляне от тези, които работят, към тези, които притежават, надуто от евтините пари и представяно в вечерните новини като „силна икономика“.
А сега погледнете спасителните операции. 2001, 2008, 2020 г., кризата с британските държавни облигации през 2022 г., Силкон Вали Банк през 2023 г.: всеки път държавата се втурваше да спаси притежателите на активи. Всички тези случаи разкриват правилото: за да спасиш икономиката, трябва да спасиш богатството на онези, които я притежават – не на онези, които произвеждат нещо, нито дори на продуктивните компании. В Съединените щати най-богатите 10% притежават почти 90% от всички акции. Федералният резерв и федералното правителство на САЩ ги гарантират за тях, като правят „всичко необходимо“, за да ги подкрепят, когато цените им се сриват. Останалите от нас в Запада плащаме цената под формата на строгите икономии, които винаги следват спасителните операции.
А собствениците никога не се налага да продават. Защо милиардерите плащат толкова малко данъци? Защото те не получават доходи – те натрупват капиталови печалби, които се облагат с данък едва при продажбата им. Така че те теглят заеми срещу своите стремително нарастващи активи при лихва от 1 или 2 процента и живеят за сметка на заема. След това умират и не плащат данък върху капиталовите си печалби, прехвърляйки плячката на децата си при абсурдно ниски данъци върху наследството.
Междувременно, за да плаща сметките и да сложи храна на масата, работникът взима заем по кредитна карта при 20 процента лихва, като задълженията му са огледален образ на техните състояния.
След това голяма част от тези натрупващи се активи търсят още по-високи ренти в места като Бразилия, където правителството на САЩ се намесва, за да гарантира, че местните власти също ще поставят защитата на стойността на тези активи над всичко останало.
Капиталът не е вещ, нито просто актив
Защо политиката на строги икономии продължава да се повтаря, въпреки че е икономически саморазрушителна? Маркс разказва историята на Томас Пийл, който през 1829 г. отплава към река Суон в Западна Австралия с провизии на стойност 50 000 лири и триста мъже, жени и деца от работническата класа. При пристигането си работниците му се разпръснали в пущинака и започнали да работят за себе си. Пийл бе донесъл пари, инструменти и работна ръка, но не можа да донесе и капитализма, защото работниците му имаха алтернатива.
Капиталът, заключава Маркс, не е вещ, а социално отношение: властта на тези, които притежават, да накарат тези, които не притежават, да вършат неща, които биха предпочели да не вършат. Политиката на строги икономии не е икономическа политика. Тя е дисциплинарно средство, което поддържа мнозинството в достатъчно несигурност и задлъжнялост, за да приемат каквото и да им се предложи. Най-дълбокият страх на управляващата класа не е инфлацията или дългът. Той е да свърши като Пийл: богат, но без властта да налага волята си.
Неизбежен ли е фашизмът?
Ето частта от историята, която държи толкова много от нас будни през нощта. Когато политиците от център-лявото – от Бил Клинтън, Барак Обама и Тони Блеър до Герхард Шрьодер, Франсоа Оланд и Анди Бърнъм – се отказаха от езика на класите, в традиционните бастиони на работническата класа в Запада се отвори празнина.
В тази празнина се вмъкна един отровен разказвач с вековна практика в запълването на подобни празнини: непокорната крайна десница, прекръстените фашисти. Те предлагат на изоставените работници история за достойнство, след което пренасочват гнева им далеч от собственика, който е преместил фабриката им в чужбина или е продал общинското им жилище на някакъв фонд, и го насочват към мигранта от съседната врата. Това не слага край на класовата война. Просто разделя едната страна – работниците – за да властва над тях. Маскира я.
От червените предградия на Париж до южнa Пирея, от „червената стена“ на Англия до италианския „ръждив пояс“ в Таранто, от американския „ръждив пояс“ до Източна Германия, моделът изглежда неумолим.
И така настъпи фатализъм: класовата война, водена отгоре, както ни казват, неизбежно трябва да завърши с неофашистко, расистко и женомразско възраждане.
Бразилия току-що опроверга този фатализъм. Бразилия познава чудовището отблизо. Тя преживя четири години с Жаир Болсонаро и неговата носталгия по военната диктатура. На 8-ми януари 2023 г. неговите привърженици щурмуваха Конгреса, Върховния съд и президентския дворец. Крайната десница в Бразилия не е маргинална. За разлика от раздробените штурмови отряди на Тръмп, те имаха години наред опит в управлението на диктатура. Те спечелиха първия тур на тези избори. Имаха пълната подкрепа на Белия дом, докато американските демократи, за пореден път демонстрирайки своята несъстоятелност, останаха мълчаливи. И все пак, вчера те бяха победени.
Как? Не чрез тревожни изказвания за „популизъм“, нито чрез центристко обещание за по-ефективно управление на статуквото. Лула спечели, защото направи това, което западното център-ляво забрави как да прави: той говореше на езика на класите и подкрепи думите си с политики, които прехвърлиха властта, макар и скромно, от малцината към мнозинството. Правителството му освободи от данък върху доходите онези, които печелят до пет хиляди реала на месец, и го финансира с минимален данък върху най-богатите. По време на бразилското председателство на Г-20 то предложи глобален минимален данък върху милиардерите. Когато Лула казва на бразилските работници, че елитите са манипулирали играта, той сочи с пръст нагоре – към рентиерите и спекулантите, а не настрани – към мигрантите или бедните.
Pix – пример за цифров инструмент срещу олигархията
Но най-иновативното оръжие в арсенала на Бразилия е нещо, за което малцина извън Латинска Америка са чували. Нарича се Pix.
Всеки път, когато извадите картата си, за да платите за кафе, се начислява такса. Visa, Mastercard и банките вземат процент, често 2 или 3 процента, от всяка транзакция. Умножете това по милиарди покупки на ден и ще разберете каква е една от най-доходните машини за извличане на рента, създавани някога. Това не са печалби, реализирани на конкурентни пазари, а рента, извличана от онези, които притежават цифровите релси, по които сега се движи икономическият ни живот. Това е част от това, което наричам „технофеодализъм“.
За разлика от Великобритания, Европа или, разбира се, САЩ, централната банка на Бразилия предприе мерки, за да ограничи тази безмилостна експлоатация. Тя пусна в употреба алтернатива: публична система за незабавни плащания, безплатна за физическите лица и с ограничени такси за търговците. Бразилецът плаща на уличен търговец в Салвадор или изпраща пари на майка си в Ресифе незабавно, като използва Pix от телефона си, без нито една карта или банка да взема дял. Бразилците я приеха с удивителен ентусиазъм. Миналата година Pix обработи почти 80 милиарда транзакции и изпревари кредитните карти като най-популярния начин за плащане онлайн.
Pix е, всъщност, „река Суон“ на цифровата ера. Тя даде на десетки милиони бразилци, включително и на най-бедните, които никога не са имали банкова карта, алтернатива на „пултовете за таксуване“ на големите финансови институции. И, подобно на Пийл, събирачите на такси не приеха това безропотно. Това лято Вашингтон наложи 25-процентни мита върху по-голямата част от бразилския износ, а търговският му представител изрично посочи Pix като повод за недоволство, оплаквайки се, че то „нечестно поставя в неравностойно положение“ американските компании за разплащания! Най-могъщото правителство на Земята насочи търговския си арсенал срещу безплатна обществена услуга, защото тя е твърде успешна в лишаването на Visa и Mastercard от печалби.
Лула не трепна. Той защити Pix като бразилско обществено благо, а бразилците го възнаградиха за това. Ето най-накрая един конкретен пример за ограничаване на властта на големия бизнес, големите финансови институции и големите технологични компании: не с лозунги, а чрез изграждане на публична цифрова инфраструктура, която от самото начало премахва възможността за извличане на ренти.
Не революция, но обещаващ знак
Няма да се впускам в романтични фантазии. Лула не е революционер. Той спечели с малка преднина. Бразилският Конгрес остава под контрола на агробизнеса и евангелистките блокове. Централната банка все още поддържа лихвените проценти на изключително високи нива – истинско оръжие в класовата борба. Самият Лула направи твърде много компромиси с тези специални интереси и в резултат на това загуби подкрепа.
Но Бразилия показа три неща, от които останалите от нас трябва да се поучим. Първо, класовата война, водена срещу мнозинството, не е задължително да завърши с фашизъм. Фашизмът побеждава само когато левицата напусне класовото бойно поле. Второ, едно прогресивно правителство може да спечели, като насочи погледа си нагоре – към онези, които извличат рента, а не надолу – към онези, които страдат. И трето, големите корпорации могат да бъдат победени – или поне принудени да загубят някои битки – чрез изграждането на обществени алтернативи на техните машини за извличане на рента.
Ето го предизвикателството пред Великобритания, пред Европа, пред народа на Съединените щати.
-Създайте своя собствена Pix: обществена платежна система, която да сложи край на таксите на Visa и Mastercard.
-Облагайте с данък капиталовите печалби, тоест нечестно придобитото богатство, а не само доходите.
-Направете всяко спасяване условно, като в замяна обществото получава реално и трайно участие в капитала.
-Създайте публична инвестиционна банка като алтернатива на пазарите на облигации. Възстановете преговорната сила на работната сила. И дайте на трудещите се това, което работниците на Пийл намериха в река Суон: алтернатива и свободата да кажат „не“.
Бъфет беше прав. Води се класова война и неговата класа печели с лекота. Но вчера, в Бразилия, тя загуби една битка, макар и не войната. Загуби, защото един президент от работническата класа се осмели да назове войната по име и да я води, използвайки оръжия, създадени за защита на мнозинството.
About The Author
