Дилма върви забързано. Рояк журналисти я следва отдалеч, от другата страна на решетката, която отделя периметъра на сградата на централата на федералната полиция в град Куритиба, където е затворник бившият президент Лула. Вътре я чака актьорът от САЩ Дани Глоувър. Двамата ще са единствените хора извън семейството му, на които е позволено да го посетят тази седмица. Вече минава 4 часа следобед, температурата е паднала до 18 градуса (в Южното полукълбо сега е зима – б.р.), но на Дилма ѝ е горещо. Не защото е тичала от страх да не закъснее. Казва, че отначало предполагала да е от нерви. Но после си дала сметка, че е от възмущение.
Централата на федералната полиция в Куритиба е модерна сграда. Заема площ от 18 000 квадратни метра и е много добре оборудвана. Открита е през 2007 г. (по време на втория мандат на Лула – б.р.). Лула също така въведе един много благоприятен за федералните агенти кариерен план, повишавайки прогресиращо заплатите им и бонусите. Освен това им предостави автономия и независимост, за каквато винаги са пледирали.
„Това е възмущение,” повтаря Дилма насред мълчанието, докато влиза и гледа табелата с надписа, че тази сграда – днес един от най-мрачните символи на позора, е била открита, когато Бразилия мечтаеше да е държава, базирана на гражданските права, когато мечтаеше да приключи с привилегиите на своите елити и с безнаказаността на доминиращите колониални, заробващи и расистки класи. Затова трябваше да се води битка с престъпленията на богатите в една страна, превърнала правосъдието в машина за пращане зад решетките на бедните, на работниците, на чернокожите младежи, на хората без земя, без покрив и без права. Полицейската централа на Куритиба, също както и другите подобни централи в толкова други райони на страната, беше обновена някога, за да води истинска борба с прането на пари и с финансовите престъпления. Сега, 15 години по-късно, се е превърнала в затвор, в който е заключено демократичното бъдеще на тази нация.
Започва да се стъмва. Вече два месеца на небето над Куритиба му липсва светлина.
Един служител пита Дилма дали носи някакви електронни устройства. Правят ѝ услугата да не я претърсват. В компанията на трима агенти тя се отправя към асансьора, който ще я откара до третия етаж. Там ще се качи още един етаж по-нагоре по стълбището, до „специалната зала”, този карикатурен евфемизъм, използван от полицията за килията, в която е затворен Лула.
Трагедията
Позорът винаги е трагедия. Трагедиите пронизват, разкъсват душите на народите, докато не ферментират до способност да се предпазваме от диктата, произвола и насилието на силните на деня.
В тази планина от боклук, каквато представлява бразилската демокрация, ставаме свидетели на най-жестокото унижение на преврата. Дилма все още е законно избраната президентка на Бразилия. Беше избрана през 2014 г. и я свалиха с преврат през 2016 г. И сега тя трябваше да влезе в един затвор, за да посети предшественика си на поста. Трябваше да изкачи тези четири проклети етажа, за да ѝ кажат, че там, в онова, което те наричат „специална зала” и което не е нищо повече от килия, се намира Лула. И че ѝ остава малко повече от половин час преди да я поканят да си тръгне.
Юридическият произвол на някои съдилища, готови да осъждат без доказателства, авторитарното всевластие на един сив съдия, помазан в безнаказаност и месианство, отново ги среща (Лула и Дилма – б.р.) в един затвор като жертви.
Килията
Дилма и Дани Глоувър прегръщат Лула. На нея ѝ изглежда малко отслабнал.
Килията е малка. 15 квадратни метра и четири стени. Срещу една от стените – легло. Срещу друга – гардероб. В средата – маса с четири стола. Срещу леглото – малък телевизор, само с общодостъпни канали. Отстрани – бягаща пътека за физически упражнения. Тук прекарва Лула всичките си дни от почти два месеца.
Веднъж в седмицата има право на едно посещение от семейството му и едно – от някои други личности и приятели. Тези, вторите, са допускани само за кратко, никога за повече от час. В килията има няколко книги. Лула чете, мисли, гледа телевизия и споделя с посетителите си какво мисли за предизвикателствата пред Бразилия, чийто политически упадък изглежда няма край.
Американският актьор Дани Глоувър остава с тях малко повече от 15 минути. Бърза за полета към Сао Пауло и после към САЩ. Изразява на Лула своята обич и подкрепа. Също и своя ангажимент да продължи да се бори, за да възтържествува справедливостта, за да възвърне Лула свободата си, а Бразилия – демокрацията си.
Дилма и Лула остават насаме, както толкова много други пъти. Но сега сякаш историята се е обърнала назад. Сякаш е зле направен римейк на онези години, когато той е бил затворник по заповед на политическата полиция на диктатурата, а тя е бил хвърлена зад решетките в армейски център за задържане, изтезавана, пребивана, унижавана. Историята сякаш избухва над главите им, сякаш отново започва същото.
Дилма наблюдава килията. Няма нищо окачено по стените ѝ. „Специалната зала” е напълно изолирана и там Лула не може да контактува с никой друг затворник. Диктатурите винаги са го знаели: най-лошата присъда за едно човешко същество е самотата.
Лула казва, че е възмутен. Повтаря го, сякаш е вид молитва. „Не си позволявам да мразя, защото омразата отравя живота,” казва той на Дилма с твърд глас. „Онова, което изпитвам, е огромно възмущение заради стореното от тях срещу мен и заради причиненото от тях на страната,” добавя той. „Чакам, живея в очакване да докажат, че все в нещо съм виновен.”
Говорят за „Петробраз” и за това, как правителството на Мишел Темер приватизира рентабилните и стратегически сектори, как ценовата политика към горивата вреди сериозно на потъналата в криза икономика. Вече показва своите последици и съсипващата политика да се изнася суров петрол и да се внасят негови деривати – и това става в страна, чиято държавна петролна компания беше станала една от най-конкурентоспособните и печеливши в света. Крадат се природни ресурси и се приватизира „Петробраз”. Правят онова, което винаги са искали да правят. Затова трябваше да свалят Дилма и да попречат на Лула отново да стане президент на една суверенна и достойна страна. И двамата го знаят. Говорят за това.
„Безпокои ме положението ми,” казва Лула. „Но много повече ме безпокои Бразилия и бразилският народ”.
Вече е 5 без 10 и Дилма трябва да си тръгва.
Сбогуват се със силна прегръдка. Толкова пъти са се прегръщали, толкова победи са греели в очите им. Толкова поражения са ги обединявали. Прегръщат се без никакви думи, казвайки си всъщност всичко.
Дилма излиза от килията, но преди да стигне до стълбището, се връща. И отново го прегръща.
Не плачат. Този път не плачат.
В деня, в който беше свалена, Дилма разговаряше със своите най-близки сътрудници, когато забеляза изненадана Лула зад една колона, дистанциран и странен. Приближи се и видя, че той плачеше безутешно. Прегърна го в мълчание.
Две години по-късно и няколко минути преди да се предаде на федералната полиция, Лула потърси Дилма, за да се сбогува. Намери я разплакана в един ъгъл на залата. И отново се прегърнаха.
„Ще се съпротивляваме, трябва да се съпротивляваме,” казва Лула на сбогуване.
Дилма слиза бързо четири етажа по-надолу. Когато излиза, я връхлита дълбока мъка. Би искала да е сама, тъжна е, страшно тъжна.
Отива при журналистите, които я чакат от другата страна на улицата. Малко я интересува какво ще я питат, само иска да стигне до лагера на протестиращите, който от два месеца не е сменял мястото си – на броени метри от сградата, където е затворник техният лидер. Героични и смели мъже и жени, които не са съгласни да приемат, че историята се е преобърнала. Те са на тази улица, по която дефилират властимащите, докато на бедните е отредено само да ги наблюдават унизени, подчинени и пренебрегнати.
Дилма се приближава към активистите, които са разпънали лагера си в Куритиба. Техните скандирания и песни възвръщат душата в тялото ѝ. „Дилма е боркинята за бразилската родина!” (На португалски лозунгът е римуван – б.р.). Още не е стигнала при тях – и вече усеща техните прегръдки и целувки. Още не е стигнала – и си дава сметка, че никога не си е тръгвала от тях.
Дилма върви и отново чувства краката си. Сърцето ѝ бие все по-ускорено, гърбът ѝ се изправя твърд, очите ѝ блестят, усмивката ѝ разцъфтява. „Към съпротива!” – казва го на висок глас. „Към съпротива! Никога няма да се предадем. Ще се съпротивляваме”.
Тя вече се разтворила в множеството, което я очакваше.
