Твърдият хаос на „меките преврати”
Няма нищо случайно в приликите на дестабилизационните сценарии, прилагани във Венецуела и Бразилия с цел възвръщане на проамериканското статукво
Динамични нови събития и процеси приковават вниманието на света към латиноамериканския регион. Но за разлика от последното преди над десетилетие и половина, когато фокусът там беше върху мащабните социални програми, преборването на бедността, високите темпове на развитие и растеж, континенталната солидарност и демокрация, сега новините са други. Пълни са с демонстрации, сблъсъци, объркани граждански движения, обществени настроения на конфронтация и омраза, икономически сривове, политически и институционални кризи, враждебни към президентите парламенти и обратното… Левите правителства, които доскоро служеха за пример с постиженията си, търпят провал след провал, а все по-внушителни слоеве от собствената им социална база ги отхвърлят. Какво всъщност се случва? И каква е ролята във всичко това на вечния незаобиколим фактор от Север – САЩ? Търсим отговорите в поредица от две части. В първата, която вече бе публикувана под заглавието „Какво идва със сдобряването между Куба и САЩ”, разгледахме предпоставките и ефекта от затоплянето в кубинско-американските отношения. Втората, която проследява турбулентните процеси във Венецуела, Бразилия и Аржентина, ви предлагаме сега.
В по-новите времена „меката сила” на САЩ е превърнала и традиционните латиноамерикански преврати, неизменно вдъхновявани от Север, в „меки”. Видяхме два такива съвсем наскоро – в Хондурас през 2009 г., когато президентът Мануел Селая беше свален от власт с незаконно извадената на улицата от опониращия му парламент армия, и в Парагвай през 2012 г., когато президентът Фернандо Луго бе изнуден да подаде оставка отново от един враждебен парламент по напълно скалъпени обвинения за злоупотреба с власт. Приликите със сегашните сценарии във Венецуела и в Бразилия изобщо не са случайни.
Венецуелските турбуленции
Венецуела навлезе в нов, още по-дълбок етап на турбуленции, след като разединената венецуелска опозиция миналото лято бе лабораторно събрана и обединена под вещото ръководство на свързания с тази страна със стари бизнес интереси бивш испански премиер Фелипе Гонсалес (представител тъкмо на онази международна общност, която „създава правилата” и в центъра на която са САЩ – както казва съветникът на американския президент по националната сигурност Бен Родс). Рамо дадоха и все още действащият испански премиер Мариано Рахой, и перуанският нобелист Марио Варгас Льоса, и бившият колумбийски президент Алваро Урибе. Международното бабуване успя да задържи постоянно каращите се помежду си венецуелски опозиционери в общ блок до парламентарните избори на 6 декември, когато пъстрият впряг от типа „орел, рак и щука” изненадващо и за самия себе си взе две трети от местата в Националното събрание. И пое по предопределения курс към „мек преврат”. Към категорично противопоставяне на управлението на президента Николас Мадуро. Към търсене на вратички в закона за бламирането му и за евентуалното му отстраняване от власт. Към прокарване на закони, които да подготвят смяната на курса в страната
Такъв е например законът за амнистията, който цели да извади от затворите всички осъдени досега заради предизвикване на размириците от началото на 2014 г. В онзи драматичен период, съвпаднал почти напълно и по време, и по сюжет с кървавия украински Майдан, бяха убити над 40 души, а стотици бяха ранени. И във Венецуела, както и в Украйна, имаше снайперистки изстрели от „неизвестни”. Имаше коктейли „Молотов” и нападения срещу полицаи. Имаше побеснели улични банди, наричани тук „Гуаримбас”. Имаше и една зловеща „запазена марка” – опъване на тънка тел напряко на тъмни улички из квартали, в които се движат много мотоциклетисти. Не един и двама бяха обезглавени така…
Законът за амнистията, прокарван сега от парламентарното мнозинство, иска да пусне на свобода осъдените именно по онези дела. А също и другите, получили присъди за деянията година по-късно, когато венецуелските служби за сигурност разкриха заговор за атака с бомбардировка от самолет на президентския дворец в Каракас.
Парадоксалното е, че законопроектът не отрича престъпленията на осъдените лица, за чиято амнистия настоява. Нещо повече – както тези дни обясни пред български журналисти посланичката на Венецуела у нас Ориета Капони, престъпленията са старателно изброени в текста съгласно произнесените присъди. Но се лансира тезата, че щом всичко това е извършено по време на протести и с политическа цел, то подлежи на амнистия.
Законопроектът вече беше одобрен на първо четене още през февруари. Вероятно ще мине и на второ.
Разбира се, президентът Мадуро има право да го спре и да го изпрати за мнение на Конституционния съд. Но пък опозиционните депутати междувременно подготвят и нов проект – за промяна на избора на магистрати. Усърдно работят и по идеята си да отстранят държавния глава чрез референдум. Конституцията дава възможност след изтичането на 3 г. от мандата на всеки висш държавен служител неговата пригодност за длъжността да се преценява с допитване. А Мадуро прави три години като президент през април. Има и още една опозиционна идея – да се гласува съкращаване на президентския мандат от 6 на 4 години. Макар че никъде по света законите нямат сила със задна дата и това не би могло да се приложи за действащия президент.
На този фон целта на Мадуро е да се опита да подобри икономическите показатели на страната, сериозно сринати както от спекула и саботажи, така и от дълготрайно запазилите се ниски цени на петрола – основния износен продукт. Правителството му е разработило 14 нови програми за съживяване на икономиката и в 10 от тях ключов инвеститор е Китай.
Впрочем пак Китай е основен икономически и търговски партньор и на още две важни държави в региона – членките на Г-20 Бразилия и Аржентина. А оръжеен доставчик за тях, както и за Венецуела, е Русия. Геополитическите съперничества на тези две глобални сили със САЩ определено не са за пренебрегване при търсене на причините за дълбоките кризи, разяждащи и трите големи страни по атлантическата ос на Латинска Америка – Венецуела, Бразилия, Аржентина.
Драмата в Бразилия
Случаят с Бразилия, която е и членка на БРИКС, е особено емблематичен. От две години страната е арена на антиправителствени демонстрации, които започнаха сякаш от нищото в навечерието на бразилското домакинство на световното първенство по футбол през 2014 г. и изумиха цял свят. Защото се оказа, че в родината на легендарния Пеле има шумни противници на разходите около организирането не на друго, а на футболен шампионат… После протестите преляха в недоволство от цените на градския транспорт в Сао Пауло, от качеството на общественото образование, от недостатъчно бързия растеж на доходите, от нехайното отношение към Амазония… Все каузи, лесно вълнуващи масовото съзнание, особено през социалните мрежи. Въпреки това мнозина социолози и политолози бяха не на шега озадачени – как така се оказа, че в първите редици на антиправителствените шествия тръгнаха изкласилите и вече образовали се деца тъкмо на онази средна класа, нараснала с нови 30 милиона души, които излязоха от бедността благодарение на управлението на левите президенти Игнасио Лула да Силва и Дилма Русеф?
После набра мощ разследването по огромния скандал за корупция в държавния нефтен гигант „Петробраз” – и възмущението кипна вече масово. Разкри се действалата схема, по която са били сключвани неизгодни за държавата сделки срещу тлъсти комисионни. А участвалата в комбината строителна фирма е „награждавала” водещи дейци и сред управляващите, и сред опозицията с луксозни имоти за това, че са си затваряли очите пред злоупотребите.
Опозицията започна да атакува президентката Русеф, че не е упражнила необходимия контрол над „Петробраз”, но атаките отначало бяха слаби, защото се оказа, че и опозиционни политици са се облажвали незаконно. Разследването откри натрупани точно по линия на „Петробраз” сметки в Швейцария и на председателя на парламента Едуардо Куня – същия, комуто миналата есен хрумна да подеме инициатива за импийчмънт срещу Дилма по трудно защитимо обвинение. Куня се захвана да търси нарушения в една практика, използвана от всички президенти досега, кандидатирали се за втори мандат – изтегляне на бюджетния отчет на правителството за след президентската кампания. Противникът на Дилма реши да го лансира в обществото като прикрита злоупотреба, въпреки че това е чисто технически прийом за улеснение на администрацията. Обвинението е двойно по-цинично, като се има предвид, че идва от човек, който сам е затънал до ушите в корупция, и то доказана.
Започналите междувременно да издишат строителни балони, останали от обектите около футболното първенство плюс падналите цени на петрола плюс откатът от световната рецесия започнаха болезнено да свиват производството в страната и съответно приходите на гражданите, които намаляха за две години с около 35%.
Така общият негативен фон в страната захрани не само улично недоволство, но и вътрешно брожение сред политическия съюзник на управляващата Работническа партия на Лула и Дилма – Бразилското демократично движение (БДД), от което е вицепрезидентът Мигел Темер. БДД всъщност навремето е създадено от военната диктатура, за да служи като уж демократичен параван на режима. Но с течение на годините в него се събират действително настроени опозиционно сили и дейци и именно то изиграва после решаваща роля в прехода към демокрация във втората половина на 80-те години на ХХ век. Аморфният му характер обаче се запазва и до днес. Вътре има хора и тенденции и с леви убеждения, и с неолиберални. И готови да крепят съюза с Работническата партия и правителството, и готови да го събарят. Член на БДД е например споменатият шеф на парламента и амбициозен душманин на Дилма – Едуардо Куня. Но пак там е и лоялният ѝ засега вицепрезидент Темер. Разрастването на общественото напрежение в страната обаче тласка все повече депутати от БДД към отказ от подкрепа за правителството и към прехвърляне в отбора на опозицията.
Казусите с Лула и Дилма
Страстите се разпалиха особено силно след замесване в политико-корупционната каша и на името на бившия президент и доскорошен всеобщ любимец Лула да Силва, който се смяташе и за сигурен фаворит в президентските избори през 2018 г. На 4 март той бе показно арестуван в рамките на разследването около „Петробраз” и насила закаран на разпит. Три часа по-късно бе освободен, но новината вече беше обиколила земното кълбо. А както знаем и от стария български виц, когато се пусне един двусмислен слух за сестра ти, иди, че доказвай, че нямаш сестра…
Така се получи и с Лула. Въпреки гневните му опровержения срещу обвиненията, че и той бил получил от онези луксозни имоти, твърдението се завъртя, срина авторитета му и заля бразилските градове с протестни шествия, които размахваха лика му в затворническа униформа, скандираха за оставка на Дилма и зовяха военните да се намесят с директен преврат…
Впрочем из масовите шествия се въртеше и още едно име – на съдията Серхио Моро, който е главният разследващ на скандала „Петробраз”. И съответно е главният преследвач на Лула. Мора нееднократно се е анонсирал като отявлен противник на бившия президент. В биографията му има и един любопитен факт – той е специализирал антикорупционни разследвания като стипендиант на Държавния департамент на САЩ… Сега антиправителствените демонстрации избраха точно този борец за правдини като свой герой, а най-популярни в редиците им станаха тениските с надписи „Аз съм Моро”.
Междувременно прокурорът на Сао Пауло излезе с предложение за постоянен арест на Лула, защото имало риск да се укрие извън страната…
Дилма не издържа и се изказа пред медиите така: „Смятам, че да се иска ареста на президента Лула е нещо, което преминава всички граници. Между юристите е налице консенсус, че няма законови основания за това. Извън нормалното разбиране е, несправедливо е, абсурдно е, че страна като нашата гледа спокойно предприеманите действия срещу политически лидер, допринесъл толкова много за нейното голямо обновление. Що се отнася до подаването на оставка, това е доброволен акт. Онези, които искат да се оттегля, сякаш не виждат, че нямат основания да го искат. Каквито и да са техните интереси, аз няма да променя позицията си без основателни причини.“
Опозицията бързо се постара да ѝ организира такива причини – изведе на 13 март на улицата около 3 милиона антиправителствени демонстранти, а сондажите отчетоха спад на популярността на президентката до едва 11%.
Сред шумните улични изблици почти заглъхват гласовете на разумни политолози като например Фернандо Лимони от Университета в Сао Пауло, който логично се опитва да пита кой трябва да поеме властта, ако Дилма бъде съборена, а Лула – вкаран зад решетките, както иска улицата? Едуардо Куня ли, който е доказано оплескан с швейцарските си сметки? Или съперникът на Дилма от президентските избори Аесио Невеш, чиято кампания се оказа финансирана от все същия „Петробраз”?…
Междувременно разтревожени писма на бивши и действащи латиноамерикански и европейски президенти, премиери, интелектуалци апелират към бразилските институции да върнат тежестта на закона в страната и да не позволяват правосъдието да се използва като оръдие за политическа разправа. Сред изразилите такива позиции са бившите премиери на Италия и Испания Масимо д’Алема и Фелипе Гонсалес (да, за разлика от случая с Венецуела, тук Гонсалес подкрепя отбора на Лула и Дилма), бившите президенти на Чили и Уругвай Рикардо Лагос и Хосе Мухика, аржентинският нобелист за мир, скулптор и правозащитник Адолфо Перес Ескивел и още много други.
Кризата в Бразилия влезе в нова и може би още по-драматична фаза, след като президентката Русеф реши да назначи Лула на длъжността министър на правителството – висш пост, равен по ранг и роля на министър-председателския, който формално липсва в президентска република като Бразилия. По този начин Лула получава имунитет и става недосегаем за преследванията на Моро. Ще може да му търси сметка само Конституционният съд.
Същевременно поемането на въпросния пост от бившия държавен глава може да помогне на Дилма по нейния казус с импийчмънта. С широките си контакти и с пословичната си диалогичност Лула има възможност да повлияе върху много депутати включително от аморфното БДД, за да възвърнат доверието си и подкрепата към президентката и правителството.
Реакцията обаче на протестното движение, нахъсано от възмутения Моро и с един тенденциозно интерпретиран запис на телефонен разговор между Дилма и Лула, е повече от остра. Демонстрациите станаха още по-настъпателни с исканията за импийчмънт на президентката и за затвор за Лула. Заваляха аларми, че всъщност Лула извършва нещо като вътрешен преврат – изземва функциите на Дилма и я превръща в „кралицата-майка”, от която нищо няма да зависи. Впрочем той самият дава поводи за такива заключения с изявленията си, че ще съдейства за възвръщане на социалната ориентация в икономическата политика, която през втория си мандат Дилма бе насочила повече към орязвания на бюджетните разходи. Дали си дава сметка за реалния градус на нажеженото обществено напрежение? И дали е реална така често повтаряната от другия лагер и по митингите, и в социалните мрежи мантра за намеса на армията?…
Сред цялата шумотевица почти се загуби заканата на Дилма, че ще изиска разследване на незаконното подслушване на телефона ѝ, от който явно е изваден разгласеният от Моро неин разговор с Лула. Моро само ѝ отвърна през медиите, че като публична фигура трябва да свикне, че разговорите ѝ също могат да станат публични и дори се позова на случая „Уотъргейт” като пример за подражание. Впрочем помни ли днес някой за онзи скандал отпреди две години, когато Едуард Сноудън разкри, че Агенцията за национална сигурност на САЩ е подслушвала телефоните и електронната поща на куп световни идери и водещи институции – включително на Дилма, на бразилското правителство, на „Петробраз” (!) и т.н.? Дилма тогава дори си отмени посещението в САЩ в знак на възмущение.
Съспенсът в Бразилия сега нараства още повече, след като буквално половин час след официалното назначение на Лула в правителството друг съдия – пусналият във Фейсбук много свои снимки от участието си в уличните антиправителствени протести Итажиба Ката Прета Нето – обяви анулиране на това назначение и обвини президентката Русеф в престъпен опит да скрие Лула от правосъдието.
Следващата очаквана стъпка беше правителството да обжалва пред Върховния съд, но един съдия именно от Върховния съд го изпревари и потвърди анулирането на назначението на Лула. Целият Върховен съд в състав от 11 души все пак ще трябва да се събере и да излезе с окончателно решение по казуса. Но това няма как да стане преди 29 март, защото католическа Бразилия вече излезе в едноседмични великденски празници (католическият Великден е на 27 март). Тоест дотогава Лула остава без министерски имунитет и напълно достъпен за преследвача си Серхио Моро. В очакване на следващата контраакция на правителството бразилските медии веднага писаха, че управляващите започват да играят лимбо със съдебната система, а страната изпада във война на институциите и в парализа.
Междувременно в парламента бе предприета и нова конкретна стъпка в процеса на импийчмънт на президентката Русеф – сформирана бе комисия, която да проучи обвиненията срещу нея.
Президентката има възможност да се защити по време на изслушвания, които ще се проведат на 10 заседания на комисията. В рамките на още 5 заседания комисията трябва да изработи свой доклад по случая и да го представи за гласуване в пленарна зала. За да продължи процесът по импийчмънт, трябва най-малко 342 от 513 депутати да гласуват за това. Ако се стигне дотам, по-нататък нещата отиват в Сената, който също трябва да одобри започването на разследване с 41 гласа сред всичките 81 сенатори. Одобри ли го, държавният глава трябва да се оттегли от поста за 180 дни, докато трае сенатското разследване. През това време управлението в държавата се поема от вицепрезидента. След изтичане на 180-те дни идва и гласуването в Сената. Дилма Русеф ще може да бъде отстранена, ако това бъде подкрепено от две трети от сенаторите, тоест 54 члена на горната камара на парламента. Ако не се събере такова мнозинство, тя би трябвало да се върне на поста си.
Кипналите вече страсти обаче подсказват, че всички тези стъпки ще бъдат съпровождани с все по-дълбока конфронтация в бразилското общество. Синдикатите и привържениците на Работническата партия вече мобилизират своите редици, за да изведат на улицата още по-масови демонстрации от опозиционните. Сбиванията между хора от единия и другия лагер не са рядкост, а и призивите за военен преврат никак не са невинни. Бразилия – страната, която доскоро се сочеше като петата икономическа сила в света, изместила дори Великобритания, е пропукана до основите си. А призивите, че „един по-добър свят е възможен”, прозвучали за първи път точно от бразилска земя – от световните социални форуми в Порто Алегре – звучат вече като наивна и неизпълнима приказка.
Аржентинският реванш
Само малко по-спокойно е положението в съседна Аржентина – страната, в която Обама ще пристигне след посещението си в Куба. Той ще кацне в Буенос Айрес на 23 март и ще остане до 24 март – точно до деня, в който се навършват 40 години от извършения през 1976 г. военен преврат, довел до брутални нарушения на човешките права и до 30 000 „безследно изчезнали” главно леви активисти. Масовото избиване на левичари от диктатурите в Латинска Америка през 70-те и 80-те, извършвано по т.нар. план „Кондор” на ЦРУ, е едно от най-черните петна в дългата история на американските намеси на този континент.
Естествено сега времената са други. И Обама идва, за да подкрепи напълно демократично сменилия дълго управлявалите леви перонисти нов десен президент Маурисио Макри – син на една от най-богатите фамилии в страната, собственик на легендарния отбор „Бока Хуниорс” и доскорошен кмет на Буенос Айрес.
Впрочем може да се смята, че Марки вече получи своя щедър американски подарък. С отзивчивата намеса на МВФ и Световната банка най-после бе постигнат компромис с опърничав американски съдия, който години наред тормозеше предишната аржентинска президентка Кристина Фернандес. Съдията беше задвижил исковете на няколко хедж фонда, изкупували аржентински дългови книжа по време на дефолта в страната от 2000 г. Те отказваха да се съобразят с последвалите няколко преструктурирания на дълга, както направиха останалите кредитори, и държаха сумите да им бъдат възстановени по цените от 2000 г. Кристина Фернандес пък отказваше да им прави такива отстъпки и дори беше кръстила тези рекетьори „фондове лешояди”. Защитаващият ги съдия обаче преди две години замрази разплащателните сметки на Аржентина в американските банки и така предизвика изкуствен нов дефолт на страната. Въпреки добрите ѝ икономически показатели и 7-8-процентния ѝ растеж тя изпадна в неплатежоспособност и това бързо подкопа финансовите ѝ баланси, а и авторитета ѝ пред чужди партньори. Последва и икономически спад, което се отрази на качеството на живота в страната – и ето така се стигна до победата на апелиращия за промяна Макри в президентските избори миналата есен.
Въпреки благосклонното отпушване на проблема с „фондовете лешояди” на Макри не му се очертават лесни дни, защото и той е в позицията на венецуелския президент Мадуро, макар и с обратен знак – също му се налага да съжителства с враждебен парламент. В аржентинския вариант законодателният орган е доминиран от леви перонисти, привърженици на Кристина Фернандес, които с нетърпение чакат аржентинците да се ядосат от тръгналия вече неолиберален реванш на Макри и да си кажат: „Я, с Кристина живеехме по-добре”. И махалото да се върне обратно. Независимо от речите, които ще съчини съветникът Бен Родс за изявите на Обама в Хавана и Буенос Айрес…
Обратът на обществените процеси, които се провокират и пришпорват сега, обаче няма да дойде нито бързо, нито скоро. Част от тях е и ерозирането на подкрепата в страните им за други двама популярни президенти от „лявата вълна” – боливийския Ево Моралес и еквадроския Рафаел Кореа. Специална роля играе и лансираната от САЩ зона за свободна търговия за латиноамериканските страни с излаз на Тихия океан – като противовес на родените от интеграцията и солидарността обединения „Унасур” или СЕЛАК. Отделен фокус заслужава ситуацията в Мексико и в Централна Америка.
Така че няма как да сложим точка. Ясно е, че ще следват и още продължения с анализи на случващото се из латиноамериканския континент. Континент с внушителни ресурси и будещ големи апетити потенцил, от който – уви – България, с нейните едва 4 запазени в региона като по чудо посолства (в Аржентина, Бразилия, Куба и Мексико) почти напълно отсъства. Освен ако не броим отделни президентски екскурзии до там, маскирани като формални официални посещения, от които никога нищо не произлиза. Да се надяваме, че по-смислените им продължения тепърва предстоят.
