Левите в Бразилия, Латинска Америка и по света днес празнуват. На президентския балотаж в латиноамериканския „локомотив” на 30 октомври победи неуморният ветеран, 77-годишният Луис Инасио Лула да Силва – син на неграмотни селяни от бедния Североизток, пламенен синдикален борец, харизматичен основател на Работническата партия, два пъти президент на страната (2003-2010 г.), спасител от бедността на 30 милиона бразилци, мишена на безпрецедентно очерняне и съдебно-затворнически тормоз от политическите си врагове, възкръснал сега като феникс от пепелта, за да върне родината си към едно по-човечно развитие след 4-годишно нагнетяване на омраза и конфронтация от досегашния ултрадесен президент Жаир Болсонаро.
Емоциите са с високи градуси, както е обичайно из онези географски ширини. А и битката беше трудна, с неясен изход до последния момент. Първоначалните данни за резултатите даваха преднина на Болсонаро. Процентите за Лула започнаха да се увеличават, едва след като бяха преброени 70% от гласовете. И в крайна сметка победата дойде при него като заслужен реванш след всичко, което преживя, само и само да му попречат да победи още на предишните избори през 2018 г.
Тази победа, разбира се, е и силен знак, че всичко, което олицетворява Лула с целия си живот и политическа траектория – най-вече борбата за социална справедливост и против неравенствата – далеч не е сух фосил от миналото, безинтересен за днешните прекариатски маси, както усилено и неслучайно се внушава надлъж и нашир из планетата вече години наред. А е жива, насъщна потребност за мнозинството, когато обществото е истински будно за правата си.
Да, напрежението беше огромно, защото ако сега беше надвил Болсонаро, ефектът щеше да е много мрачен импулс за крайната десница и в Латинска Америка, а и по света. Това се размина, но „на кантар”.
Лула победи с 50,9%. Болсонаро получи 49,1%. Този инфарктен резултат днес може и да опиянява празнуващите. Но утре е задължително изтрезняването и анализирането със студен разум.
Лула получава за много трудно управление една крайно поляризирана и разядена от кризи страна. В парламента мнозинството е на страната на болсонаристите – всеки пети депутат е фен на досегашния президент. Негови влиятелни депутати вече се заканват, че Лула ще се сблъска с такава агресивна опозиция, „каквато не е и сънувал”. Това очевидно поставя под много голям въпрос изпълнението на обещанията на победителя от предизборната кампания да възстанови социалните програми, които при първите му два мандата помогнаха на 30 милиона бразилци да надскочат летвата на бедността.
Самият Болсонаро мълчи, не се е обадил засега да каже дали признава или не победата на Лула. Но многократно по време на кампанията се заканваше, че няма да признае резултатите, ако не са в негова полза, и ще ги смята за фалшифицирани. От отбора му вече атакуват гласуването с машини (а то е такова в Бразилия още от 1996 г.), внушавайки, че било манипулирано.
Но все пак е показателно изчаквателното мълчание на Болсонаро. Той със сигурност не би искал да настройва срещу себе си САЩ и ЕС. А оттам побързаха със светкавична реакция – сред първите, които поздравиха Лула с победата му бяха Джо Байдън (САЩ), Антонио Коща (Португалия), Педро Санчес (Испания). Латинска Америка също реагира веднага в следизборната нощ – Лула получи поздравления и от Алберто Фернандес (Аржентина), Андрес Мануел Лопес Обрадор (Мексико), Густаво Петро ( Колумбия), Николас Мадуро (Венесуела), Ево Моралес (Боливия), Габриел Борич (Чили) и т. н.
Дали Болсонаро все пак ще се реши на нещо като тръмписткия бунт с щурма на Капитолия в САЩ в началото на 2021-ва? В Бразилия една такава реакция може да има много лица – от блокади на пътища с товарни камиони, за каквито идват инцидентни съобщения, до военен бунт. Впрочем, това може въобще да не стане веднага, а просто да се приложи постоянна тактика за саботиране на бъдещото управление на Лула, което ще е мишена и на неспирни удари в парламента. Как може да бъде блокиран един президент и дори превърнат в карикатура, вече видяхме нагледно на примера на Перу – там уж левият Педро Кастийо изобщо не е в състояние да управлява по програмата си, защото опозиционният парламент го взе за заложник и го принуждава да сменя премиери и министри със скоростта на еднократни носни кърпички.
Освен това в Бразилия очевидно не става дума само за политическа борба. Изборните резултати сочат за дълбоко разделена страна. И най-голямото предизвикателство за Лула е да върне диалога в обществото, да се опита да постигне единение поне по базисни траектории на развитието, да надвие не просто езика, но и поведението на омразата – с физическа разправа с мислещия различно, станало норма дори на битово ниво под властта на Болсонаро.
Задачата е огромна, но Лула е политик със стара закалка, който не се предава пред никакви изпитания, както вече нагледно показа с несломения си от съдебно-затворническата сага дух.
За да постигне връщането на Бразилия към нормалността, разбира се, ще му трябва най-широка обществена подкрепа, излизаща далеч извън рамките на левицата. Лула вече има фундамента за това чрез съюза от 9 партии, които на изборите застанаха зад него – сред тях има не само леви, но и десноцентристки. Всичките обединени в широк фронт анти-Болсонаро. Знаково бе решението на Лула да привлече за свой вицепрезидент някогашния си съперник от изборите през 2006 г. Жералдо Алкмин от Бразилската социалистическа партия, която там всъщност е с десноцентристка ориентация. Не е тайна, че това съюзяване не се хареса на доста „автентично леви”. Но вече е очевидно, че без него победа над Болсонаро нямаше да има. Сега, за управлението, ще е необходимо още по-голямо разширяване и – особено важно за социалните програми – спечелване на подкрепа откъм едрия капитал.
Трябва да се припомни, че това не е нещо ново и непознато за Лула. Със своята харизма и комуникативност той успя да постигне именно такава ефективна симбиоза между правителството си и бизнеса още през своя първи мандат, като я продължи и през втория. Вярно, това е нож с две остриета и винаги носи риск от корупция – болната тема, която отчасти основателно, но и крайно манипулативно беше превърната от опонентите му в бухалка срещу целия модел на управление на Работническата партия.
Накратко – Лула очевидно ще положи сега големи усилия, за да се опита да възроди отново някогашните си успехи в градежа на широко национално единство. Но както е известно, влизане два пъти в една и съща река няма. И Бразилия, тровена в продължение на четири години от болсонаризма, и светът, потънал в глобално ожесточение и конфронтация, днес са много по-различни, отколкото бяха преди 20 години, когато Лула спечели първата си победа в президентски избори и когато „петролната игла“ бе тъй животворна за латиноамериканските икономики. Така че сега никак няма да му е лесно.
Той е напълно наясно със ситуацията. Но е факт също, че неговата личностна енергия, многократно откроявана почти като „магия” от наблюдателите, продължава силно да въздейства на масите. И това се усети още в първото му следизборно обръщение, отправено от подслонилия щаба му хотел в Сао Пауло, макар че, малко необичайно за него, той го чете по предварително подготвен текст. Облечен в дънкова риза и заобиколен от съратниците си, редом до настоящата си съпруга Росанжела Силва, Лула заяви, че е дошъл, за да „възстанови мира” и подчерта: „Тук съм, за да поема управлението на тази страна в много трудна ситуация, но с помощта на народа ще намерим изхода, за да можем отново да заживеем демократично”. Той продължи: „Няма две Бразилии, ние сме една страна, един народ, една велика нация. Сега е часът да обединим семействата, да възстановим приятелските връзки, прекъснати от престъпното натрапване на омразата. Не е в ничий интерес да живеем в постоянно състояние на война. Този народ е уморен да вижда другия като враг. Време е да се свалят оръжията. Оръжията убиват, а ние избираме живота”.
Лула обеща също да форсира борбата срещу мачисткото насилие, както и срещу расизма и дискриминацията – така, че „белите, черните и коренните народи да имат едни и същи права”. Изтъкна: „Предизвикателството е огромно. Трябва да възстановим страната във всичките ѝ измерения, да възстановим уважението към различията и любовта към ближния”. Настоя, че смята за свой главен приоритет ликвидирането на глада в страната, което вече е било постигано при първия му мандат. Обеща и да се върне към екологичната политика за опазване на Амазония, погазена от Болсонаро.
Всички тези послания са типични за Лула и са звучали вече нееднократно по време на кампанията. Същевременно в тях се долавя и същата тоналност, която през последните години чуваме от други определяни като леви президенти в Латинска Америка. Естествено, резултатите от изборите в Бразилия накараха мейнстрийм медиите, които отдавна повтарят, че имало „втора лява вълна” на континента, да обобщят, че сега тя получава безапелационно затвърждаване с победата на Лула.
Само че по-вглъбените наблюдатели също толкова отдавна въобще оспорват наличието на „втора лява вълна”. Щом е „втора”, значи тя би трябвало да се смята за продължение на първата – онази, в която самият Лула беше протагонист в компанията на такива латиноамерикански лидери като Уго Чавес (Венесуела), Фидел Кастро (Куба), Рафаел Кореа (Еквадор), Ево Моралес (Боливия), Нестор Кирхнер (Аржентина), Табаре Васкес (Уругвай), Фернандо Луго (Парагвай) и т. н. От всички тях активен в политиката, но не и на власт, остана само Ево Моралес. Някои са и покойници. А и въобще онази „лява вълна” имаше много по-категорични характеристики най-вече в социално-икономическата интеграция на държавите.
Нищо такова не виждаме в сегашната уж „втора лява вълна”. Повечето от президентите, смятани за нейни представители, са леви само в риториката си и практически не предприемат каквито и да е същностни леви действия не само за преодоляване на социалните неравенства или за някакъв тип регионална интеграция в това трасе, а и дори за изпълнение на собствените си конкретни предизборни обещания в областта на човешките права. Говорят вълнуващо, но ако се погледне какво правят, то е или нищо, или е директно завиване към кротка прегръдка със системата, която обещаваха да разбият. Това виждаме и при Борич в Чили, и при Петро в Колумбия. А при споменатия вече Кастийо в Перу самата система го сдъвка и изплю в съвсем друга консистенция, при това с неговото собствено „конструктивно” съгласие.
На този фон няма как да не се добие усещане за подмяна. За превръщане на самото понятие за „левица” в гротеска. И за фактическото ѝ изпразване от съдържание и унищожаване чрез самите ѝ уж носители. Днес реалните политики на обявените за „леви” лидери от Колумбия до Чили и от Мексико до Перу приличат повече на цветни димки, дезориентиращи публиката така фино, та когато тя дойде на себе си и осъзнае, че пак е измамена, да намрази всичко, поднасяно ѝ за „ляво”.
Ще видим как ще се отиграе този спектакъл при Лула. Все пак той е „динозавър” от старата школа. Има автентичен работническо-селски произход и солидна синдикална закалка. Дали това ще му помогне да запази носещата вътрешна колона на своята мотивация за социален ангажимент към обществото, смятан и за темел за истинската левица? Или компромисите и широките обединения в името на властта от познатия и у нас сорт „няма ляво, няма дясно” ще тласнат и него към съдбата на перуанеца Педро Кастийо?
При всички случаи е належащо внимателно да се вглеждаме в експериментираните в Латинска Америка политтехнологии, та да си дадем по-ясно сметка какво се прилага и у нас. Онзи пламенен континент, исторически тясно свързан и с Европа, и със САЩ, открай време е лаборатория за отработване на подходи и прийоми, често разпространявани след това и в глобален мащаб. Достатъчно е да споменем само неолиберализма, изпробван за първи път от „чикагските момчета” при диктатурата на Пиночет в Чили, а после наложен на целия свят като безалтернативна политико-икономическа система. Парадоксално, но факт – през 2019 г. самото Чили изригна в невиждан бунт точно срещу неолиберализма, а после, след смразяването покрай Ковид-пандемията и след няколко ловки хода по подбиране на подходящи фигури за подмяна на промяната, чилийците се оказаха отново в изходната си точка на разочарованието. До там, че отхвърлиха и предложената им уж обновяваща конституция, която обаче не гарантираше най-същественото – социалното преструктуриране и преразпределението в пищящото им от неравенство общество…
В тази налична реалност дори „магическият” Лула не изглежда чак всесилен, та да обърне тенденцията, колкото и да му се иска. А и ще е принуден да се съобразява с широките си съюзници от фронта „няма ляво, няма дясно“.
Европейската и световната левица също е добре да се оглеждат по-често в латиноамериканското огледало, та да си обяснят и собствените си невъодушевяващи метаморфози.
А иначе – да, разбира се, Лула заслужаваше този емоционален реванш след всичко, което му причиниха в последните няколко години. И да, разбира се, Бразилия заслужава да надживее колкото се може по-бързо бедствието Болсонаро. Поне това дано успее.
