Когато се говори днес за „цветни революции” тук и там по света, контекстът обикновено е размътен от разни задни планове и интереси. Публиката вече трудно се лъже от романтични символи и от демонстриращи момичета, които прегръщат полицаи и им раздават цветя.
Но много преди този образ да стане двусмислено клише – в едни много по-невинни времена, когато още имаше идеали и мечти, светът преживя с върховна емоция първата революция в най-новата история, влязла в новините с много романтика и с името на цвете. Тя беше извършена в Португалия на 25 април 1974 г. от млади офицери, обединени в Движение на въоръжените сили, станало по-известно като Движение на капитаните.
Те свалиха с безкръвен военен преврат най-старата фашистка диктатура в Европа и бяха възторжено приветствани от португалците, които заляха улиците на столицата Лисабон и на всички градове и села из страната. Хората масово пъхаха червени карамфили в дулата на войнишките пушки и празнуваха, че оръжието повече никога няма да стреля срещу народа.
За първия карамфил се сетила младата Селесте Каейро – служителка в лисабонски ресторант, който същия ден щял да празнува една година от откриването си и собственикът бил приготвил много карамфили, за да бъдат подарявани на клиентите. Но започнала революцията и ресторантът останал затворен. Собственикът пуснал служителите да си ходят и им раздал наръчи с карамфили, за да не стават зян цветята. По пътя към дома си Селесте срещнала много войници и започнала да им раздава цветята, а те ги слагали в дулата на пушките. И така тръгнала „революцията на карамфилите”…
Португалия я чества като един от най-големите си празници, като връщане към демокрацията и свободата. Това е и едно от ключовите събития за Европа, в която в онези времена все още властваха три брутални режима – португалският, „черните полковници” в Гърция и Франко в Испания. „Революцията на карамфилите” повлече крак. Скоро след нея, още същата 1974-та, паднаха и гръцките полковници. А след смъртта на Франко през 1975-та и Испания започна своя демократичен преход. Така че случилото се на 25 април 1975 г. беше наистина епохален обрат и на европейско, дори на световно ниво.
През всичките 45 години оттогава тази дата, която е обявена за официален празник в Португалия, се отбелязва с много емоция, с масови шествия, концерти, изложби и т.н. Със специален акцент я чества и настоящото ляво правителство на страната, оглавявано от социалиста Антонио Коща. Неговото управление е възможно благодарение на подкрепата в парламента на две ключови леви формации – Португалската комунистическа партия (ПКП) и Левия блок.
Тазгодишните тържества включваха специално заседание на парламента с речи на премиера Коща и на президента Марсело Ребело де Соуза (който е консерватор, но с подчертана социална ангажираност) като след това законодателният орган проведе „ден на отворени врати” за народа. Имаше и масово шествие по „Авенида де Либердаде” (Булевард на свободата), и митинг на централния лисабонски площад „Росио”, а също многобройни концерти, изложби, дискусии и т.н.
Но в основно събитие за 45-годишнината на „революцията на карамфилите” се превърна откриването на Музей на антифашистката съпротива и свободата в някогашния най-жесток затвор на диктатурата – строената през 16-ти век крепост Пенише. Премиерът Коща, съпроводен от неколцина министри, от бившия президент Жорже Сампайо, както и от лидерите на ПКП Жеронимо де Соуза и на Левия блок Катарина Мартинс, откри в Пенише мемориална стена с имената на всичките 2510 души, лежали там като затворници. 40 от тях все още са живи и много от ветераните също присъстваха на церемонията. Антонио Коща поздрави лично всекиго от тях.
Решението за превръщането на крепостта в Музей на антифашистката съпротива и свободата бе взето още преди две години на заседание на правителството, символично проведено именно в Пенише навръх 25 април 2017 г. Оттогава в реконструкцията и трансформацията на бившия затвор са вложени около 3 милиона евро.
Трябва да се знае, че по време на предишното дясно правителство на Педро Пасос Коельо беше лансиран план за приватизиране на Пенише и за превръщане на крепостта-символ за мъчениците на диктатурата в луксозен хотел и комерсиален обект. Този процес беше спрян след поемането на властта от Коща, след което се прие и решението тук да се изгради достоен за заветите на съпротивата музей.
Откривайки музея в късните часове на тазгодишния 25 април, премиерът Коща изтъкна признателността към поколенията антифашисти, водили десетилетия наред тежка борба с диктатурата, и към „априлските капитани”, извършили революцията, тъй като те са „във фундамента на нашата демокрация”. „В днешния свят, пълен с опасности и заплахи, и в една Европа, която толкова често е тласкана към риска на отрицанието, ние повече от всякога сме длъжни да утвърждаваме, насърчаваме, споделяме, разпространяваме великите принципи и идеали на демокрацията,” подчерта Коща. Той също така отбеляза, че музеят в Пенише ще бъде „отворена и динамична школа за гражданството и за бъдещето”.
Ръководителката на Левия блок Катарин Мартинс заяви пред медиите: „Днес е щастлив ден, защото въздаваме справедливост към паметта на онези, които се бориха толкова упорито. Честваме хората, на които дължим нашата свобода и в които се оглежда бъдещето, защото Музеят на съпротивата и свободата проектира не само спомени, но и познание, предопределящо бъдещето чрез по-младите поколения”.
За това, колко е важен музеят за новите поколения говори пред журналистите и лидерът на ПКП Жеронимо де Соуза, който изтъкна също значението на паметта „във времена, когато в други части на света отново се надигат мрачни сенки”.
Затворът Пенише е много здраво свързан с историята на ПКП, тъй като диктатурата навремето е хвърляла тук предимно комунисти, основателно смятайки ги за най-твърдите си и безкомпромисни врагове. Факт е, че водещият принос в антифашистката борба в страната е именно на комунистите и точно членовете на тази партия са дали най-много жертви в годините на съпротивата.
С Пенише е свързан и един от най-легендарните епизоди от миналото на ПКП като главен „виновник” за това е нейният дългогодишен лидер Алваро Кунял.
Личността му заслужава специално внимание. Той и до днес е един от най-тачените политици в историята на Португалия като винаги е бил уважаван дълбоко и от симпатизанти, и от опоненти. Роден е през 1913 г. в семейството на юрист в Коимбра, а умира през 2005 г. Завършва право блестящо, по-късно прави и докторат по необичайната особено за времената на диктатурата тема за правото на жените на аборт. Човек с изключителни лични качества – с огромна обща култура, говорещ няколко езика, великолепен художник, писател, мислител със собствени идейни концепции, безкрайно смел, честен и принципен в цялата си дейност.
Влиза в ПКП още като студент през 1931 г. и само две години по-късно оглавява младежката партийна организация. Неколкократно е арестуван заради антифашистки прояви.
Най-дълго остава зад решетките, когато е хвърлен именно в Пенише. Попада там през 1949 г. В затвора написва няколко книги, сътворява стотици рисунки, които по-късно са издадени в албум, превежда „Крал Лир”.
А през 1960 г. под негово ръководство е осъществено най-дръзкото затворническо бягство в историята на страната и може би едно от най-зрелищните в света. Бягат общо 11 души – Кунял и други деветима водачи от ПКП плюс надзирателят, който помага за осъществяването на плана им. В строго охранявания затвор бегълците успяват да се промъкнат по ръба на крепостната стена в промеждутъците, когато въртящите се прожектори осветяват други участъци, а после – съвсем като в романите и филмите, се спускат от високата стена до подножието ѝ по навързани един за друг чаршафи. След още рисковани прибежки успяват да стигнат до няколкото очакващи ги в околността коли на техни съратници, които ги откарват по тайни квартири.
Бягството е увековечено в прочута рисунка, направена от много тачената днес ветеранка на ПКП Маргарида Тенгариня. По онова време тя и съпругът ѝ Жозе Диаш Коельо – и двамата художници – се занимават с изработване в тайна работилница на фалшиви документи за нелегалните си другари. Снабдяват с такива документи и бегълците от Пенише. През 1961 г. Жозе е застрелян на улицата от агент на ПИДЕ – тайната полиция. По-късно животът се обръща така, че втори съпруг на Маргарида става един от видните дейци на ПКП, избягал от Пенише заедно с Кунял и останалите – Карлос Кампос Коста. Миналата година Маргарида Тенгариня издава станалата хит книга „Спомените на една фалшификаторка“.
Бягството от крепостта-затвор през 1960 г. е толкова дръзко, че за да не се изложи съвсем, режимът измисля и разпространява версията, че всичко е било организирано от съветски шпиони и дори в морето край Пенише бегълците ги чакала съветска подводница, която ги прибрала. Нищо такова не е имало, разбира се. Да не забравяме, че за разлика от Испания, която влиза в НАТО едва след демократизацията си – през 1982 г., Португалия е сред страните основателки на Североатлантическия алианс през 1949 г. Така че съветска подводница да навлезе в териториалните води на натовска членка и да заговорничи срещу правителството ѝ – такова нещо в годините на строго регламентираното геополитическо разделение през Студената война просто никога не би могло да се случи.
Впрочем, десетилетия наред не стихват и спекулациите, че в самото извършване на „революцията на карамфилите” може би е имал пръст не тогавашният СССР, който е бил доста по-заинтересован идеологически от подобна промяна, а… НАТО. Защото стратезите от алианса са изчислили Португалия като най-слабото звено в трите тогавашни европейски диктатури, знаели са, че промяната там може да бъде извършена от военни, които по-късно лесно да бъдат контролирани с подобаващи лостове, и са имали интерес „да се бутне доминото”, та да се разчупи обстановката и в Гърция, и в Испания. Особено в Испания – където несъмнено влиянието от събитията на 25 април 1974 г. е огромно. Очевидно за НАТО е било много важно след очакваната смърт на неудобния сатрап Франко голямата иберийска държава бързо да завие към демокрация и също да бъде приета в Североатлантическия алианс.
Често се припомня и фактът, че точно за 25 април 1974 г. е било насрочено началото на големи натовски учения в Португалия. Американски и други военни кораби от алианса вече са се намирали в португалски териториални води, когато започва „революцията на карамфилите”. Защо не са реагирали, ако са гледали на това като на заплаха за съюзно правителство? Очевидно не е било заплаха за тях. По-вероятно наистина вече са нямали търпение да се отърват от ретроградните иберийски диктатури.
Един от двата моста между двата бряга на река Тежу в Лисабон от 45 години вече носи името „25 април” в памет на онези събития. Преди същият мост се е казвал „Салазар” – като диктатора Антонио Салазар, който от 1933 г. е държал страната в клещите на жестока фашистка диктатура.
Салазар е бил „просветен диктатор” – професор по икономика и финанси, разработил собствена концепция за корпоративната „Нова държава” още като финансов министър, какъвто става през 1928 г., преди да се изкачи на държавния връх. За разлика от дошлия от армията генералисимус Франсиско Франко, Салазар е бил интелектуалец и идеолог на своя диктаторски режим, чието най-зловещо лице е безпощадната му политическа полиция ПИДЕ. Известни са чудовищните методи за изтезания в нейните подземия, на които са били подлагани борците срещу режима.
Салазар умира през 1970 г., след като през 1967 г. е покосен от мозъчен удар и последните три години прекарва в болнично легло. Той вече не е бил в състояние реално да управлява, но приближените му толкова се бояли от него, че през всичките му три последни години стриктно имитирали, че властта е още в ръцете му. Всяка седмица край леглото му се събирал министерският съвет и слушал разпорежданията му. А всъщност в страната отдавна управлявали вече президентът Америко Томаш и премиерът Марсело Каетано – разбира се, верни последователи на Салазар.
Ретроградната политика и изолацията от външния свят са държали Португалия в голяма бедност, с висок процент неграмотност сред населението. Индустрията не се е развивала, залагало се е на износа на суровини – главно стратегическия волфрам, за който още в годините на Втората световна война хитлеристка Германия плащала добре, а после я изместили американците. Като развитие Португалия дълго остава на нивото на Третия свят, макар де факто да е колониална сила. През 60-те години народите в африканските ѝ колонии и най-вече в трите по-основни – Гвинея-Бисау, Мозамбик и Ангола – започват активна въоръжена борба, за да извоюват своята независимост. Режимът в Лисабон отговаря с повече репресии и с изпращането на още войска в колониите.
Именно тези несправедливи и жестоки колониални войни всъщност пораждат сред военните силни брожения срещу фашисткия режим, довели и до раждането на дисидентското Движения на въоръжените сили, по-известно като Движението на капитаните. То е съществувало легално под формата на организация за повишаване на професионалните умения на офицерите. Но точно в неговите редици се заражда идеята за смяна на режима, като тя е съчетана и със стремежа към социална справедливост, плюс, разбира се, убеждението, че е необходимо бързо приключване на войните в колониите и даване на независимост на народите там.
Не са малко изследователите, които свързват Движението на капитаните с влиянието на концепцията „Завой към победата”, разработена от Алваро Кунял, който след бягството си от Пенише е избран за генерален секретар на ПКП.
Смята се, че покрай непрекъснато поглъщащите все нови и все по-млади хора войни в Африка, ПКП е успяла да внедри в армията много свои симпатизанти, както и да намери пък къч умовете и сърцата на военните, жадуващи за мир. Така или иначе, Движението на капитаните действително е доста левичарско по нагласи и ориентация. И това става ясно още веднага след победата на „революцията на карамфилите”.
Но нека припомним накратко хронологията на самото ѝ извършване. Щабът на заговорниците се намира в казармата на инженерен полк 1 в Понтиня, Лисабон. Ръководители на операцията са майор Отело Сарайва де Карвальо, капитан-лейтенант Виркор Крешпо, майор Санчес Осорио, подполковник Гарсия душ Сантуш, подполковник Фишер Лопеш Пиреш, майор Угу душ Сантуш, капитан Луис Маседо, майор Жозе Мария Азеведо.
Сигналите за началото на бунта са два – това са кодови изречения и песни и са излъчени по две различни радиостанции. Ако някой не чуе първия сигнал, трябва да чуе втория. Първо по радиостанция „Емисореш асосиадуш ди Лишбоа” в 22.50 ч. вечерта на 24 април говорителят казва: „Остават 5 минути до 11 часа”. И пуска песента на Пауло де Карвальо „А след това – сбогом”, претендентка за тогавашния конкурс на „Евровизия”. Малко след полунощ вече на 25 април по друго радио – „Ренашенса”, говорителят чете първия ред от забранената от режима песен „Грандола, вила морена” („Грандола, мургав град”), като после пуска и цялата песен в изпълнение на автора ѝ Жозе Афонсо.
Операцията започва в 3 часа на 25 април. Колони с бронирана военна техника потеглят едновременно към Лисабон от няколко казарми край града. Паролата на заговорниците е „Мъжество”. С отговор – „Победа”.
Предварителният план на конспираторите е допускал съпротива от режима и боеве, които биха могли да продължат между една и три седмици.
Първият завзет обект е частното радио „Радиоклубе португеш”, което има мощен предавател. От него в около 4.20 ч. е излъчено първото възвание на Движението на капитаните, в което се обявява целта – смяна на правителството и спиране на колониалните войни. Жителите на Лисабон са приканени да останат по домовете си, а командирите на военни и полицейски части, които не са въвлечени в заговора, са призовани да не оказват съпротива и да не предизвикват кръвопролития.
Независимо от апелите да си седят по къщите, хората незабавно заливат улиците на Лисабон и възторжено приветстват военните, които се придвижват по „Авенида де Либертаде” към центъра.
Широко известен е може би най-критичният момент от онези събития, предопределил дали те ще са успешни или ще се провалят. На крайбрежната улица край река Тежу бронираната колона, предвождана от капитан Салгейро Мая, се засича с танкова колона от частите, които са верни на правителството. Тя се командва от шефа на Лисабонския военен окръг бригаден генерал Рейеш и се движи към залетия с хора район Терейро до Пасо, където са разположени и правителствените сгради. Хора с карамфили в ръце препречват пътя на танковете и те спират. Генерал Рейеш заповядва на танкистите да стрелят по тълпата, но те отказват. Капитан Салгейро Мая обявява с високоговорител: „Въстанахме, за да спрем войната в колониите и да свалим фашизма!”. Танкистите се присъединяват към въстаниците, а капитан Мая става един от легендарните герои на „революцията на карамфилите”.
Но сред заслугите на капитан Мая не е само този епизод. Неговата колона същата сутрин завзема и главните казарми на столицата на площад „Карму”, където са се укрили премиерът Каетано и президентът Томаш. Междувременно практически всички военни части вече са се присъединили към Движението на капитаните, като младшите чинове арестуват старшите, които отказват това.
В 15 ч. движението отправя ултиматум към Каетано и Томаш да се предадат до 2 часа. Преговорите с тях води капитан Мая и те приемат да капитулират. Единственото условие на Каетано е да предаде властта „на някой генерал, а не на това простолюдие” – хората, задръстили отвън улиците и площадите.
Генералът, когото капитаните изпращат при Каетано, е Антонио ди Спинола, който дълго е бил верен служител на режима и дори е бил губернатор на Гвинея-Бисау. Но даже и той е подтикнат от колониалната война да развие дисидентски възгледи. Книгата му „Португалия и бъдещето”, която излиза само два месеца преди 25 април – през февруари 1974 г., ядосва много най-реакционните генерали във войската и става причина Спинола да бъде отстранен от тогавашния му пост на зам.-началник на Генералния щаб.
Така че на 25 април Спинола е с ореола на борец срещу режима. И, поемайки властта от Каетано, а после и влизайки в Съвета за национално спасение, придава и „генералска тежест” на по-младшите офицери, организирали революцията.
На 26 април прекратяват съпротивата си и сътрудниците на тайната полиция ПИДЕ, барикадирали се в централата ѝ. Те бягат панически, защото ги е страх от отмъщение за делата им. Но в следващите дни все пак част от тях са заловени, арестувани, а после съдени, макар мнозина и да успяват да се спасят от възмездието.
Освободени са политическите затворници, включително онези от „образцовия” затвор Кашиаш край Лисабон, в последните години на диктатурата използван по-активно от Пенише.
На 27 април в Португалия от емиграция се завръщат лидерът на ПКП Алваро Кунял и водачът на Португалската социалистическа партия Марио Соариш. Посреща ги възторжено човешко море, заляло улиците на Лисабон.
На 1 май се провежда незапомнен по масовостта си първомайски митинг, пред който говорят двамата лидери, а хората ги носят на ръце.
Редно е да се обърне внимание, че в онзи период като главен герой на всичко случващо се е честван Алваро Кунял и неговата ПКП, защото на всички е известен приносът на членовете на тази партия в борбата с диктатурата. Неслучайно Кунял става и министър без портфейл в първото демократично правителство на прехода.
Марио Соариш и социалистите в първите месеци след обрата са на втори план. Те имат международни връзки, били са активни в емиграция, но в страната практически никой не ги познава, не са оставили забележими следи в съпротивата.
Факт е, че много бързо с подкрепата на сродните партии най-вече във Франция и в Германия Соариш и неговите социалисти започват да набират сила и влияние в отворилата се за демокрацията Португалия. Дотолкова, че на състоялите се точно една година след революцията първи демократични избори – на 25 април 1975 г., соцпартията взима 38% от гласовете. Втора се класира Народно-демократичната партия, която обединява непредаващата се десница – 26%. А комунистите са трети с 12%.
Междувременно през изтеклата година страната е минала през големи сътресения. Десният по убеждения генерал Спинола е влязъл в конфликт с капитаните, опитал се е да узурпира властта, бил е отстранен от поста на временен президент, а през март 1975 г. е пробвал дори да направи неуспешен десен преврат.
1975-та е и годината, през която независимост получават бившите португалски колонии в Африка.
Плюс това в Португалия вече са се фокусирали геополитическите интереси на двата враждуващи тогава световни лагера. Страната постоянно е в центъра на световното внимание и според много свидетелства различни разузнавания кръстосват шпаги на невидимия фронт за влияние над посоката на демократичния преход. В началото си той е подчертано левичарски като се започва с национализации и с раздаване на земи на селяните – мерки, които са заложени и в гласуваната от Националното събрание през април 1975 г. нова конституция. Тя провъзгласява като цел изграждането на социалистическо общество. На този фон десницата и съответните подкрепящи я външни сили преминават в усилена офанзива в стремежа им курсът да се обърне.
През есента на 1975 г. е провокирана вътрешна криза в тогавашното правителство в Лисабон начело с левия премиер Вашку Гонсалвиш и той е принуден да подаде оставка. След което пък части под командването на шефа на COPCON (Оперативно командване на континента) майор Отело Сарайва де Карвальо, също известен с левичарските си убеждения, се опитват да вземат реванш, но се провалят – и това е краят на „левия уклон” в португалската революция.
Нататък Португалия влиза в стандартите на западните демокрации с редуване на социалисти и десни във властта. Комунистите остават силни в местната власт, винаги получават и представителство в парламента, но са лишени от възможността реално да влияят върху политиката на страната. Това се променя едва през 2016 г., когато правителството на премиера Коща решава да се опре на подкрепата на ПКП и на Левия блок в парламента, за да може да управлява.
Що се отнася до онази „социалистическа” конституция на Португалия, гласувана в Националното събрание през 1975 г. и влязла в сила през 1976 г., тя оттогава претърпява куп редакции – през 1982, 1989, 1992, 1997, 2001, 2004, 2005 г. Така че авторите ѝ днес не могат да я познаят.
Но пък, ако се слуша премиерът Коща, „революцията още не е свършила”. Това той заяви на 8 март т.г., на конференция, организирана от Асоциацията „25 април”. В изказването си тогава Коща дава висока оценка на промените в Португалия, осъществени в резултат на събитията от 25 април 1974 г., но подчерта, че остава още преборването на бедността и неравенствата. И затова, според него, революцията продължава – макар изрично да уточни, че избягва точно това словосъчетание, за да не влиза в „идеологически контекст”.
„Борбата продължава” (A Luta Continua) е станалият нарицателен за левичарите по цял свят лозунг, който използва първият президент на Мозамбик Самора Машел след като бившата португалска колония обявява независимост през 1975 г.
В България „революцията на карамфилите” също оставя дълбока човешка следа. Тя отваря пътя към следване у нас през 70-те и 80-те години на стотици младежи от Португалия, Ангола, Мозамбик, Гвинея-Бисау, Кабо Верде, Сао Томе и Принсипи. Раждат се много приятелства и смесени семейства. Повечето от българските възпитаници и до днес поддържат тесни връзки с приятелите си у нас, пазят топли спомени за страната ни.
Един от тях е и Пауло Тожейра, който след дипломирането си във ВИФ прави и докторантура по рехабилитация на горен крайник в Ортопедията в Горна баня. Докато учеше у нас, той ръководеше музикалния състав на португалските студенти като участваше и в много други културни прояви. Майсторски се научи да танцува и ръченица.
Днес Пауло Тожейра е учител по музика в град Мариня Гранде и ръководи младежкия състав за перкусии и гайди Tocandar, един от най-популярните в Португалия. Пише и собствена музика като в нея вплита и български фолклорни мотиви. Пауло казва: „България е втората ми родина. Тя ме прие, когато бях на 19 години, и останах там до 30. Това е важна част от моя живот. България ми даде образование, научна степен, гражданско съзнание, възможност да опозная и други култури, защото общувах със студенти от над 100 страни. Това е огромно богатство. И до днес поддържаме връзка помежду си”.
Български специалисти през 70-те и 80-те са споделяли своя опит за изграждането на кооперативи в селскостопанското сърце на Португалия – Алентежу, а също и в повечето португалскоговорещи страни в Африка. На официално държавно ниво връзките ни също винаги са били много добри.
Алваро Кунял нееднократно е гостувал в България. При всяко свое посещение той непременно се срещаше и португалските студенти. В групата, която те поддържат днес във Фейсбук, могат да се видят снимки от такива срещи.
За участие във фестивалите за политическа песен „Ален мак”, провеждани навремето в Благоевград, през 1975 и 1976 г. у нас са идвали авторът на „Грандола, вила морена” Жозе Афонсу (който, уви, почина през 1987 г.) и авторът на смятаната за един от химните на ПКП песен „Аванте камарада” („Напред, другарю”) Луиш Силиа.
…………………………………………………………………..
27.04.2019
„За свободата ти да мислиш“
На 27 април т.г. се навършиха 45 години от освобождаването на политическите затворници в Португалия, станало възможно благодарение на извършената два дни по-рано „революция на карамфилите“. По този повод във вече открития музей на паметта, съпротивата и борбата в крепостта Пенише точно на 27 април се събраха хиляди хора, за да отдадат почит на героите, борили се против най-дългогодишната фашистка диктатура в Европа. Мотото на музея е „За свободата ти да мислиш“ – за това са жертвали младостта и живота си и онези над 2500 политически затворници, страдали в килиите на Пенише. Имената им днес са изписани на стена в мемориала.
Българският възпитаник Паоло Тожейра, който също беше на възпоменанието, изпрати специално за „Барикада“ снимки оттам.
