Макар и в условията на карантина заради коронавируса, Италия и Португалия отдадоха почит на своята историческа антифашистка съпротива и демонстрираха и на официално, и на гражданско ниво, че идеалите ѝ са във фундамента на съвременните европейски демокрации.
И за двете държави датата 25 април има специално значение и е обявена за официален празник. Събитията, дали повод за това, са различни, но общото е, че и двете са кулминации на тежката борба, водена от двата народа с брутални фашистки режими.
В Италия на 25 април 1945 г. побеждава антифашисткото въстание, вдигнало се в Милано срещу вече само марионетното правителство на фашисткия диктатор Бенито Мусолини и нацистката окупация. То е предшествано от упорито партизанско движение, което се разгръща особено масово след 1943-та.
Напомняме, че две седмици след десанта в Сицилия на англо-американските съюзници на 10 юли 1943 г., Мусолини е отстранен от властта в Рим с участието на крал Виктор Емануил, а на 3 септември с. г. наследилото дучето правителство на маршал Пиетро Бадолио сключва примирие със съюзниците, обявено официално пет дни по-късно. Нацистките войски започват да действат като окупационни, за да поемат контрола над Италия. След около месец анархия, на 13 октомври 1943 г. изнеслото се в Бриндизи правителство на Виктор Емануил и Бадолио обявява война на Германия. А вече действащите партизански отряди на антифашистката съпротива – в които водеща роля са имали комунистите, но са участвали и хора с други убеждения – се разрастват и се превръщат в главна ударна сила за освобождаването на Централна и Северна Италия от нацистката окупация.
Победата на въстанието в Милано на 25 април 1945 г. се смята за точката на обрата, от която вече връщане към фашизъм не може да има. Идеалите, водели участниците в съпротивата, залягат и в приетата годна по-късно нова, демократична конституция на Италия, която става гарант на широки граждански и социални права. Впрочем, приемането на тази конституция с референдум на 2 юни 1946 г. дава повод съща дата – 2 юни, да се обяви за национален празник на Италия.
25 април също се чества като официален празник и той е много обичан от италианците. Винаги на този ден се провеждат шествия, концерти и възпоменания за падналите герои, а Националната асоциация на партизаните на Италия (ANPI) се стреми да приобщава и младите хора към продължение и утвърждаване на антифашизма. Мисия, която не е лесна, като се има предвид, че и неофашизмът не спира агресивно да надига глава.
25 април винаги официално се отбелязва и от италианската държава, независимо коя политическа сила управлява. Защото без героите на онзи 25 април не би я имало и съвременна демократична Италия.
Тази година празникът беше юбилеен – навършиха се 75 години от победата на миланското въстание. Но уви, карантината заради коронавируса, от който Италия пострада особено тежко, не позволи да се проведат достойните за годишнината масови тържества. Придружаван само от двама гвардейци, президентът Серджо Матарела поднесе венец пред паметника на крал Виктор Емануил в Рим и пред паметника на Незнайния воин.
Имаше и още едно официално отдаване на почит към героите от 1945-та в Милано. Възпоменателната церемония там, организирана от ANPI, се състоя два дни по-рано, още на 23 април. Тя бе край паметника на убитите партизани и антифашисти на централното миланското гробище, където са погребани мнозина от тях. Литургия в тяхна памет отслужи архиепископът на Милано Марио Делпини. Присъстваха председателят на ANPI Роберто Ченати, зам.-кметът на града Ана Шавуцо, председателят на еврейската общност в Милано Мило Асбани.
А навръх 25 април през социалните мрежи бе координирано все пак и едно масово отдаване на почит към антифашизма и засвидетелстване, че той продължава да е жив в сърцата и идеите на италианците. Точно в 15 часа на балконите и прозорците из цялата страна застанаха хора, които запяха заедно легендарната партизанска песен „Бела чао”, ехтяла и през 1945-та.
В следвоенните години тя печели и огромна международна популярност – пеят я участниците на поредицата младежки фестивали във Виена, Прага, Берлин. И днес „Бела чао” се приема от мнозина по света като интернационален антифашистки химн, звучи и на различни езици.
Във виртуалното пространство сега се завъртяха и много клипове с песента, снимани от професионални италиански изпълнители – толкова много, колкото в обикновени години не са се появявали. И излезе, че карантината е помогнала за един нов, силен тласък на антифашистките послания.
Точно в 15 часа на 25 април излязоха да пеят по прозорците и балконите си също и жителите на Португалия. Тяхното изпълнение бе на друга легендарна песен, също влязла в историята – „Грандола, вила морена”, която на 25 април 1974 г. дава сигнал за началото на „революцията на карамфилите”. Така е наречен безкръвният военен преврат, организиран от „движението на капитаните” в португалската армия и сложил край на половинвековния фашистки режим, държал страната в терор и репресии. Така идва и краят на жестоките колониални войни в Африка, в които диктатурата е хвърляла все повече военнослужещи – и това също подклажда бунта.
А карамфилите, дали романтичното име на тази дълбока промяна, идват от букет, който носела младата тогава Селесте Каейро. Развълнувана, като всички други хора, залели възторжено улиците на Лисабон, тя започнала да раздава цветята на войниците, а те да ги пъхат в дулата на пушките си. За да няма повече войни, за да не стреля никога повече армията срещу народа.
За португалците „революцията на карамфилите” е изключително събитие, отворило най-после и за тях пътя към демокрацията. Също както и в италианския случай, това е и стъпката към нова, демократична португалска конституция – за времето си, най-прогресивната в Европа. Оттогава до днес тя е преживяла многократни корекции и вече е доста по-куца, но въпреки това продължава да е гарант за демократичните и социални права на гражданите.
Независимо от карантината, в португалския парламент все пак се състоя и официална церемония в чест на обявения за официален празник 25 април, макар и с участието само на една трета от депутатите, но в присъствието на премиера социалист Антонио Коща.
А гражданите размахваха карамфили от прозорците и балконите на домовете си и пееха „Грандола, вила морена” – забранената от диктатурата песен на Жозе Афонсу, прозвучала малко след полунощ на 25 април 1974 г., за да сложи край на властта и на португалския фашизъм…
