Месец преди да навърши 85 години, във Военната болница в Лисабон издъхна най-емблематичният, харизматичен и експлозивен сред водачите на военното въстание в Португалия от 25 април 1974 г. То слага край на най-старата фашистка диктатура в Европа и е останало в историята като Революцията на карамфилите – заради безкръвния си ход и символично запушилите дулата на пушките цветя. Онзи португалски обрат имаше и глобален ефект, защото сложи край и на жестоките колониални войни в Африка и даде независимост на Мозамбик, Ангола, Гвинея-Бисау, Кабо Верде, Сао Томе и Принсипи.
Напусналият ни сега „фитил” на революцията е Отелу Сарайва ди Карвальо, чието име в средата на 70-те гърмеше из световните новини, а и по-нататък остави дълбока диря в португалската политика.
Той е роден на 31 август 1936 г. в Лоренсу Маркиш, както се е казвала по онова време столицата на тогавашната португалска колония Мозамбик. След 1975 г. градът носи името Мапуту. Отелу е едно от трите деца в семейството на банков чиновник и служителка в жп компания. Искал е да стане актьор, но в крайна сметка следва волята на дядо си и на 19 г. се записва във Военната академия в Лисабон. След завършването ѝ служи все в колониите – главно в Ангола и Гвинея-Бисау, където пряко е въвлечен в безизходицата на колониалните войни и изгражда своята решимост, че на този ужас трябва да бъде сложен край.
Отхвърлянето на войните, а оттам и на водещия ги фашистки режим в Лисабон, подхранва и зараждането на Движението на капитаните, което става и фактическият двигател и извършител на Революцията на карамфилите. Негови членове са все млади офицери, предимно капитани, които на гърба си изпитват военните „прелести” в колониите.
Формално движението е учредено на 9 септември 1973 г. в португалския град Евора – отначало със скромната цел да се смени военния министър. Но бързо узрява осъзнаването, че истинска промяна може да има само със сваляне на диктатурата, наследена от починалия през 1970 г. Антонио ди Оливейра ди Салазар. След смъртта му тя е продължена от премиера Марсело Каетану и президента Америко Томаш.
Отелу ди Карвальо, който от 1973 г. служи в самата Португалия като капитан от артилерията, е една от основните фигури в създаването и дейността на Движението на капитаните. През януари 1974-та движението взема курс към смяна на властта в Лисабон. През февруари то разпространява свое възвание сред военнослужещите и скоро всеки десети в португалската армия вече е на страната на бунтовните капитани. Отелу е определен да подготви стратегията и конкретния план по извършването на военния преврат. Именно той избира и песента, прозвучала по радиото в нощта срещу 25 април 1974 г. като парола за начало на въстанието – това е забранената от режима „Грандола, вила морена” („Грандола, мургав град”) на Жозе Афонсу.
Превратът се осъществява безкръвно, въпреки няколкото момента напрежение, в които е имало риск от сблъсък с верни на правителството части. Те обаче са преодолени, благодарение включително на залялото улиците на столицата човешко море в подкрепа на революционните войници, в чиито дула разцъфтяват червени карамфили. Казармата, в която се укриват Каетану и Томаш, е обкръжена и те се предават.
Португалската Революция на карамфилите става хит в световните новини , а последвалият процес на демократизация и криволиченията му още години наред приковават всеобщото внимание. Като една от най-ярките фигури във всички тези събития изпъква Отело ди Карвальо. Десетилетия по-късно той ще каже в интервю пред испанския в. „Ел Паис”: „Бях автор на сценария и на декора, главен герой, режисьор и не се нуждаех от суфльори”.
Отелу е и на много влиятелни позиции през първата година и половина след революцията. Той става заместник-командващ на създаденото през юли 1974 г. Оперативно командване на континента (COPCON) – ключова структура, която осъществява политически контрол и ръководи оперативните действия на въоръжените сили, стоейки де факто над Генералния щаб. На този пост Ди Карвальо получава и званието бригаден генерал. През май 1975 г. именно неговите решителни действия осуетяват подетия от генерал Антонио ди Спинола десен контрапреврат. От юни 1975-та Отелу вече оглавява COPCON, става също военен губернатор на Лисабон и командващ лисабонския военен окръг.
Убеден в силата и популярността си, той настоява за по-категоричен ляв завой на революцията и влиза в конфликт с тогавашния премиер Вашку Гонсалвиш, считан за близък до комунистите, чиято позиция е по-умерена с оглед сложния вътрешен и международен баланс на силите. Натискът на Отелу води до оставката на Гонсалвиш, а през ноември 1975-та Ди Карвальо прави опит с части на COPCON силово да наложи своята линия, но се проваля – и това е краят на „левия уклон” в португалската революция. Отелу е уволнен като командващ лисабонския военен окръг, разжалван е до майор, изключен е от Революционния съвет на въоръжените сили, а по-късно и целият COPCON е разформирован. В началото на 1976-та Ди Карвальо е вкаран и в затвора за около два месеца. По-късно същата година обаче той се състезава като кандидат в президентските избори и се класира втори след победителя Рамальо Еаниш, но със значителна разлика – Еаниш взима около 62% от гласовете, а Ди Карвальо 16%.
През следващите години Отелу продължава да е активен в политиката, но популярността му се свива само до леворадикалните среди. Той обаче не се уморява да призовава към упражняване на пряка демокрация чрез народни асамблеи, а опонентите му го обвиняват в „анархопопулизъм”. На следващите президентски избори през 1980 г. се кандидатира отново, но взема само 1,5%.
Същата година е основана излъчилата го за вота партия „Сила на народното единство”, определяна като маоистка. По-късно започва да действа и въоръжена групировка със сходно наименование – „Народни сили 25 април” (FP-25), която се смята за военно крило на партията, а Ди Карвальо е наричан неин морален подбудител. Той винаги е отричал такава връзка и е твърдял, че това са конспирации на враговете му. FP-25 е отговорна за поредица атентати през 80-те и е преследвана като терористична организация. Дейността ѝ е преустановена през 1987 г.
Самият Ди Карвальо и редица негови съратници са арестувани през 1984 г. след серия акции на FP-25. През 1985 г. той е осъден на 18 г. затвор заради „морална отговорност” за действията на FP-25, макар да отрича всякаква връзка с въоръжената групировка. Остава зад решетките пет години, докато вървят делата по обжалване и за условното му освобождаване. То идва през 1989 г., когато излиза от затвора. През 1996 г. е помилван от тогавашния президент Марио Соариш.
През 2011 г. отправя остри критики срещу наложените на Португалия от „Тройката” сурови условия за „спасителния план” и дори казва в едно от интервютата, че ако е знаел до каква социална разруха и обедняване ще бъде докаран народът, не би се захванал да организира Революцията на карамфилите. Все пак по-късно прави уточнение, че продължава да се гордее с ролята си в революцията.
Отелу ди Карвальо непрекъснато е канен като лектор и участник в политически конференции и дискусии, тачен е в левите среди в Португалия и Испания. Има издадени две книги – „Разсъмване през април” и „Първият ден”.
Интересен е и личният му живот. От 1960 г. е женен за младежката си любов, родената също като него в столицата на Мозамбик Мария Дина Алфонсу Аламбре, с която имат две дъщери и син. Но докато е в затвора през 80-те, завързва любовни отношения и с друга затворничка – Мария Филомена Мораи, като по-нататък практически живее с две семейства.
Ди Карвальо дълго запазва своята неизчерпаема на пръв поглед и харизматична енергия, но след като преживява сърдечна криза през 2020 г. казва в интервю пред сп. „Визао”: „Винаги съм мислел, че ще изкарам поне 100 години, но виждам, че по пътя, по който съм поел, няма да е възможно, и това не подлежи на преговори”.
Причината на кончината му на 25 юли т.г. не се уточнява, но се знае, че той се е намирал във Военната болница в Лисабон от две седмици. Погребението му ще бъде без държавни почести, в тесен семеен кръг.
Политиците от всички цветове, начело с президента консерватор Марселу Ребелу ди Соуза, отдават сега почит към паметта на Отелу Сарайва ди Карвальо заради неговия ключов принос в Революцията на карамфилите, но прехвърлят на историята мисията да даде пълна оценка на личността му и на радикалните му възгледи. Президентът Ди Соуза подчерта в свое специално изявление, публикувано на сайта на президентството, че той е бил „капитанът главен герой във върховен и решителен момент на съвременната португалска история”. В същия текст е добавено: „Все още е рано историята да го оцени с дължимата дистанция. Без съмнение е неоспоримо ключовото значение на ролята му за 25 април”. На свой ред председателят на португалския парламент – социалистът Едуардо Феро Родригеш, го нарече „най-големият личностен символ на Движението на въоръжените сили” (така е преименувано след революцията Движението на капитаните – б. а.), „въпреки допуснатите крайности”. Португалската комунистическа партия посочва, че сега е моментът да се почете ролята му за 25 април, а не „да се припомнят действия и позиции, свързани с неговата политическа траектория”. Социалдемократическата партия (в Португалия това е дясна политическа сила – б. а.) отбелязва чрез лидера си Руи Рио „решаващата и смела” роля на Ди Карвальо в „отвоюването на свободата” и също отстъпва на историята задачата за „глобална преценка на всичко, което е правил добре или зле”, защото „днес не е моментът за това”.
