Веднага след създаването на Централното разузнавателно управление през септември 1947 г., двама от офицерите му шофират от Бейрут към Дамаск, за да се срещнат с техен колега, който току-що е пристигнал там. Арчи и Ким Рузвелт са братовчеди – при това и внуци на енергичния 26-ти президент на САЩ. Макар само на 29 и 31 години, те са вече ветерани в шпионския занаят. Арчи, който доскоро е бил под прикритието на военен аташе в Иран, сега оглавява централата на ЦРУ в Бейрут. Ким пък, който по време на войната е служел в Управлението на стратегическите служби, се представя за журналист, работещ на хонорар в списание Harper’s. Човекът, с когото отиват да се срещнат, в последствие също се прочува. Името му е Майлс Коупленд.
След като Рузвелтови се срещат с Коупленд, тримата мъже предприемат обиколка на Сирия. Привидната им цел е да разгледат многобройните крепости, останали от кръстоносците в страната. Реално обаче те търсят таланти. Конкретно искат да идентифицират сирийци на влиятелни позиции, които са се облагодетелствали от американско образование, и които може да са склонни да им помогнат по въпрос от най-голяма стратегическа важност. Прикритието и реалната цел на мисията съвпадат доста подходящо: към есента на 1947 г., Сирия е станала за Съединените щати толкова важна, колкото е била за кръстоносците осем века по-рано.
Тогава, както и сега, местоположението на страната ѝ придава ключово значение, а не ресурсите. Сирия е била нужна на кръстоносците от 12 и 13 век защото стои на пътя между Европа и Йерусалим. А за тримата американци през септември 1947 г. е имала значение, защото е лежала на пътя за тръбопровод, който е трябвало да пренася огромни количества петрол от Саудитска Арабия до Европа през терминал на средиземноморския бряг. Този проект е бил от толкова голямо значение, че хората на ЦРУ предприемат два извънредни хода, за да подсигурят реализирането му. Те не само саботират британски план, който изглежда като заплаха, но и се намесват в местната политика до степен, която дотогава е безпрецедентна.
Макар този епизод да бележи началото на щатския интервенционизъм в Близкия Изток, той е почти напълно забравен – включително от управниците в САЩ. Сирия очевидно все още има геополитическа важност за някои държави. Съединените щати просто не са една от тях.
Идеята, че Сирия ще бъде арена на конфликт между Съединените щати и Великобритания заради ресурси от Саудитска Арабия би била немислима само десетилетие преди пристигането на двамата Рузвелт през 1947 г. Между световните войни страната е управлявана от французите. Американското присъствие е много слабо, освен това се е свеждало основно до мисионерска активност. През 1938 г. обаче американо-саудитското дружество Aramco открива петрол в Саудитска Арабия. Макар производството първоначално да е ограничено заради войната, при посещение на страната през 1944 г. изтъкнатият петролен геолог Еверет Лий Деголер стига до стъписващ извод. Той вярва, че под пустинята на Саудитска Арабия може да се крият до 100 млрд. барела петрол. Затова решава, че центърът на гравитацията в петролния бизнес ще се измести с 13 хил. километра на Изток – от Мексиканския залив към Персийския.
Това има дълбоки последствия за американците, тъй като отношенията на Aramco със саудитския крал Ибн Сауд, който им е дал концесията, са доста лоши. Войната е откъснала Aramco от основния ѝ далекоизточен пазар, а недостигът на стомана е ограничавал и плановете за разрастване на дейността. В резултат на краля, който е разчитал на нарастване на приходите от петрол, не му достигат пари, и той периодично подсказва, че може да отнеме концесията от Aramco и да я даде на британците.
В опит да закрепи отношенията с Ибн Сауд като позволи на компанията да се конкурира на жадния за петрол европейски пазар, както и за да разшири влиянието си в Йордания, Сирия и Ливан, които са станали независими скоро след войната, правителството на САЩ предлага изграждане на транс-арабски тръбопровод от саудитските петролни находища до средиземноморския бряг. Макар че проектът, наречен Tapline, в крайна сметка ще бъде финансиран от самата Aramco, той винаги е бил стратегически привлекателен за Вашингтон.
Като направи саудитският петрол по-евтин от американския на европейския пазар, тръбопроводът ще подсигури позиции на саудитците в следвоенното възстановяване, докато САЩ запазват вътрешните си залежи в случай, че има друга война. Още повече, че търговията ще генерира печалби за Aramco и дивиденти за собствениците ѝ, които могат да бъдат облагани с данъци от щатската хазна. Така този тръбопровод ще помогне за възстановяване на част от милиардите, които Съединените щати ще изхарчат чрез плана “Маршал” , обявен от държавния секретар Джордж Маршал през юни 1947 г.
Единственият недостатък на Tapline е, че може да конфронтира Съединените щати с британците. Той ще се конкурира с вече съществуващия тръбопровод на контролираната от Великобритания Иракска петролна компания, който пренася петрол от Киркук до Хайфа. Tapline също така ще разшири саудитското влияние в регион, който иракчаните и други британски съюзници считат за свой заден двор.
Седмица, след като Маршал обявява плана си по време на лекция в Харвард, той разбира, че йорданският крал Абдула е отишъл на преговори в Багдад, и че е потвърдил целта си за ново обединяване на Сирия, Йордания и Ирак в Арабска федерация. Маршал правилно предполага, че британците имат пръст в това.
Ким Рузвелт е този, който успява да спъне британския план. В момент, в който британското правителство отказва да заяви дали е за или против предложението на Абдула, Рузвелт, използвайки прикритието си на репортер, се обръща към главния британски съветник на йорданския крал – Алек Кикбрайд. Според описанието на прочутия си колега-агент и съименник Ким Филби, Рузвелт е “приятен и непретенциозен”, и е “последният човек, когото бихте заподозрели, че е пълен с мръсни номера”. Рузвелт успява да изкопчи от Кикбрайд информация, че британците наистина тайничко подкрепят амбициите на Абдула. Знаейки, че новината, че британците подкрепят Абдула за крал на евентуална арабска федерация ще вбеси иракчаните, американците препращат разузнавателата си информация към Багдад. Точно докато двамата Рузвелт и Коупленд обикалят Сирия, иракското правителство открито осъжда плана на Абдула, с което фактически слага неговия край.
Макар тримата агенти на ЦРУ да са можели да се поздравят с успешното предотвратяване на британската заплаха, това не е било единственото предизвикателство пред тях. Сирийският президент Шукри Ал Куатли е дал разрешение за изграждането на Tapline, но сделката се нуждае и от ратификация в парламента. Усилията на Aramco и ЦРУ да подкрепят приятелски настроени кандидати на изборите през лятото на 1947 г. не са успели да изгладят пътя пред ратификацията. Хората, с които се срещат тримата агенти по време на обиколката си, също не са били достатъчни.
Проектът продължава да не бъде ратифициран и на 29 ноември 1947 г., когато Съединените щати гласуват в подкрепа на разделянето на Палестина в ООН. Този ход създава недоволство в целия арабски свят. В Дамаск тълпа щурмува посолството на САЩ, а лагер на строители на Tapline в Йордания също е атакуван. Куатли, нежелаещ да се конфронтира с общественото недоволство, отлага ратификацията за неопределено време.
В края на 1948 г. един от колегите на Коупленд в Дамаск – Стивън Мийди, решава, че е открил човека, който може да намери изход от задънената улица. Хусни Аз Заим е амбициозен и надут полковник от сирийската армия. “Единственият начин да подкараш сирийския народ по пътя на прогреса и демокрацията е с бич”, заявява той на Мийди, докато удря по бюрото с камшика си за езда. След като с помощта на ЦРУ овладява властта на 30 март 1949 г., Заим почти веднага обявява, че ще ратифицира Tapline. След премахването на последното препятствие, тръбопроводът е завършен през септември 1950 г. и започва да функционира три месеца по-късно.
Тръбопроводът носи и ненадминато влияние на Съединените щати в Сирия в началото на 50-те, което дълго можеше да се види и от многобройните стари таксита марка „Додж“ и „Шевролет“ в Дамаск. Това обаче не продължава дълго. Американският съюзник – президентът Адиб Шишакли, е свален през 1954 г. Страната започва да се придвижва наляво, за което Москва помага с доставки на оръжия в замяна на сирийска пшеница и памук, както и с изгодни заеми. След три неуспешни опита за контрапреврат – последният от които провокира съветският лидер Никита Хрушчов да заплаши с ядрена война – през 1957 г. щатският посланик в Дамаск признава, че страната му вече няма какво да направи, за да спре привличането на Сирия към съветската орбита. “За нещастие, поне доколкото мога да видя, няма задоволителна алтернатива на това да оставим с проблема да се занимава крал Сауд и другите умерени араби. Най-доброто, на което можем да се надяваме за Сирия за дълго време напред, е страната да поддържа искрен неутралитет”, казва той.
Основанията да се рискува конфликт със Съветския съюз за Сирия скоро започват да намаляват. От средата на 50-те години новите супертанкери започват да предоставят по-рентабилен и надежден превоз на петрол, отколкото Tapline. Преносът по тръбопровода все по-често е нарушаван от войни или от искания за по-високи плащания от държавите, през чиито територии преминава. Когато най-северната част от тръбопровода в Сирия и Ливан е затворена през 1976 г., американците вече нямат финансово участие в проекта, защото по-рано същата година саудитците са национализирали Aramco.
Геополитическите факти, които превърнаха Сирия в арена на сблъсък, обаче останаха валидни. Страната е част от естествения коридор между Персийския залив и Европа. Вероятно имайки предвид как това е дестабилизрало страната в миналото, през 2009 г. сирийският президент Башар Асад отхвърля катарско предложение за газопровод през сирийска територия. Вместо това той одобрява проект за тръба, която за пръв път ще свърже иранските находища със Средиземно море, и която ще представлява стоманена пъпна връв, свързваща го с покровителите му в Техеран.
След избухването на гражданската война през 2011 г. Катар, както и другите държави в региона, настроени срещу Асад, очакваха САЩ да се намесят, защото сирийският президент е използвал химическо оръжие срещу собствения си народ. Но Съединените щати, които отдавна са се отказали от Сирия като загубена кауза, нямаха дълбок интерес да се намесват по начина, по който са го направили преди повече от 60 години. Това се вижда и от половинчатите усилия да въоръжават опонентите на Асад. Отрезвяващият опит от Ирак, както и хаосът, причинен от англо-френската интервенция в Либия, осигуряваха допълнителни причини за инертност. Разрастващата се шистова индустрия означава, че поне в близко бъдеще аргументите за енергийната сигурност няма да имат такава тежест, каквато в края на 40-те.
Причините, поради които Съединените щати някога проявяваха такава готовност да се намесват директно в Сирия, до голяма степен са същите, които мотивират руснаците днес. Голямата цел на президента Владимир Путин е да преобърне тенденцията на отслабване на влиянието на страната си, като постави под контрол енергийните потоци от всички посоки – Русия, Близкия Изток и Каспийския регион. Контролът над Сирийския коридор ще подобри шансовете му в бъдеще да може да монополизира доставките за Европа.
След като е защитил Асад от западната намеса и Съвета за сигурност на ООН, Путин без съмнение ще поиска отплата от клиента си в бъдеще. Американският момент в Близкия Изток свършва. Руската ера, от друга страна, изглежда тепърва започва.
Тази статия е адаптирана от книгата на Джеймс Бар “Господарите на пустинята: Битката между Съединените щати и Великобритания за превъзходство в Близкия Изток”
