Стивън Вертхайм, Foreign Affairs
Преди двадесет години Съединените щати нахлуха в Ирак. В продължение на десетилетие те разрушаваха страната, а след това се опитваха да я сглобят отново. Още едно десетилетие се опитваха да забравят. „Изпълнихме отговорността си“, заяви президентът на САЩ Барак Обама пред нацията през 2010 г., обявявайки краткотрайния край на американската бойна мисия в Ирак. „Сега е време да обърнем страницата.“
За Обама продължаването напред означаваше да се пребори с “Ал Кайда” и талибаните в Афганистан чрез увеличаване на американските войски. Критиците на Обама от своя страна скоро намериха друга причина да кажат на американците да „забравят за Ирак“: според тях провалът е накарал президента и обществеността да бъдат твърде резервирани към използването на военна сила, този път за разрешаване на гражданската война в Сирия, която избухна през 2011 г. Обама се въздържа от нанасяне на удари по Дамаск, но в крайна сметка през 2014 г. изпрати войски в Ирак и Сирия, за да се борят с „Ислямска държава“ (известна още като ИДИЛ), която се появи от водовъртежа на първоначалната инвазия на САЩ.
През 2021 г. беше ред на президента Джо Байдън да призове страната да се отърси от провалите след 11 септември. „За пръв път от 20 години стоя тук, без САЩ да са във война“, заяви той през септември. Байдън току-що беше изтеглил американските сили от Афганистан. Въпреки това Съединените щати продължиха да провеждат антитерористични операции в множество държави, включително в Ирак, където останаха 2500 войници от сухопътните войски. „Обърнахме страницата“, каза Байдън.
Дали е така наистина? В продължение на две десетилетия американците упорито отказваха да се оттеглят от Ирак. Това отчасти се дължи на факта, че американската армия все още се сражава там, а и на много други места. Още по-важно е, че страната не може да „отгърне страницата“, без да я прочете и осмисли – без да си даде реална сметка за причините за войната. Може да е болезнено да се върнем към въпроса какво е накарало американските лидери да искат да нахлуят в страна, която не е нападнала Съединените щати и не е имала планове да го направи – факти, които по онова време бяха широко осъзнавани. И все пак, ако не погледнем назад, страната няма да продължи напред с увереност и единство.
Със сигурност Вашингтон е усвоил няколко тежки урока от този конфликт. Сега американските политици и експерти като цяло отхвърлят войните за смяна на режими или изграждане на нации. Когато преценяват използването на сила, те са преоткрили добродетелта на предпазливостта. Сега те оценяват факта, че демокрацията рядко се налага с оръжие в ръка и че за нейното установяване и запазване е необходима упорита работа, дори в дълбоко вкоренени демокрации като Съединените щати.
Това са необходими уроци, но те не са достатъчни. Те свеждат войната в Ирак до политическа грешка, която може да бъде поправена, докато Съединените щати продължават да преследват хегемонистичната световна роля, която си самовъзложиха след края на Студената война. Всъщност решението за нахлуване в Ирак произтичаше от стремежа към световно първенство. Този стремеж насочва Съединените щати да финансират огромна армия и да я разпръснат по целия свят с една по същество превантивна цел: да възпрат други държави да се издигнат и да оспорят американското господство. Обещавайки да поддържа ниски разходи, първенството предполага, че американската хегемония няма да предизвика съпротива – и нанася силни удари, за да потуши всяка появила се такава. То разглежда глобалното господство почти като самоцел, пренебрегвайки богатите стратегически алтернативи, които широките океани, приятелските съседи и ядрените възпиращи сили предоставят на САЩ.
Нахлуването в Ирак произтече от тази логика. След атентатите от 11 септември архитектите на инвазията се стремяха да укрепят военното превъзходство на САЩ в Близкия изток и извън него. Действайки смело, насочвайки се към един дразнещ противник, който не е замесен в 11 септември, Съединените щати щяха да демонстрират безсмислието на съпротивата срещу американската мощ.
След като „шокът и ужасът“ отстъпиха място на хаоса, въстанията, разрушенията и смъртта, войната трябваше да дискредитира породилия я проект за първенство. Вместо това преследването на такова първенство продължава. Силата на САЩ среща все по-голяма съпротива по целия свят и Вашингтон желае да противодейства на почти всички и навсякъде, все още сливайки проекцията на американската мощ с американските интереси, все още опитвайки се да надвие съперниците и да избегне ограничаването на американските амбиции. Резултатите бяха достатъчно пагубни по време на еднополюсния момент на Съединените щати. Срещу големи сили, въоръжени с ядрени оръжия, те могат да бъдат много по-лоши.
Кварталният побойник
Идеологическите основи на войната в Ирак се оформиха много преди американските танкове да влязат в Багдад през 2003 г. Малко повече от десетилетие по-рано трима от хората, които ще станат най-влиятелните служители в администрацията на Джордж Буш – Дик Чейни, Колин Пауъл и Пол Улфовиц – работят в Пентагона, където разработват нова концепция, която да ръководи стратегията на САЩ в света след края на Студената война. Въпреки че Съветският съюз се беше разпаднал, те искаха Съединените щати да продължат да проектират изключителна военна мощ по целия свят. През 1992 г. Пауъл, тогава председател на Обединения комитет на началник-щабовете, формулира целта ясно. Съединените щати трябва да притежават „достатъчна мощ“, за да „възпрат всеки претендент да мечтае да ни предизвика на световната сцена“, заяви той пред Конгреса. „Искам да бъда най-големият побойник в квартала.“
Същото се отнася и за Чейни, по онова време служи като министър на отбраната на президента Джордж Буш. Той възлага на заместника си Улфовиц да контролира изготвянето на Ръководството за планиране на отбраната – цялостна рамка за политиката на сигурност на САЩ, написана през 1992 г. В 46 страници Улфовиц и колегите му обясняват как да се поддържа глобалното господство на САЩ при липсата на могъщи съперници. Ключът, според тях, е да се мисли и действа превантивно. При липсата на претенденти, срещу които да се балансира, САЩ трябва да не допускат появата на нови. Те трябва да работят, за да разубедят „потенциалните конкуренти дори да се стремят към по-голяма регионална или глобална роля“. За тази цел Съединените щати ще поддържат огромна армия, чиито размери ще превъзхождат всички останали и която ще може да води две големи войни едновременно. Те ще поддържат съюзи и ще разполагат с гарнизонни войски във всеки регион на света, който Вашингтон смята за стратегически значим. Накратко, това би заменило баланса на силите с американски превес на силите.
В тази визия за американска хегемония Съединените щати ще бъдат благосклонни. Те ще възприемат основните интереси на съюзниците си и ще действат в полза на голяма част от света. При формулирането на собствената си външна политика, препоръчват планиращите от Пентагона, Съединените щати трябва „да отчитат в достатъчна степен интересите на развитите индустриални държави, за да ги възпрат да оспорват нашето лидерство или да се опитват да преобърнат установения политически и икономически ред“. По този начин първенството на САЩ би потиснало ролята на съюзниците и противниците на САЩ в областта на сигурността. Всяка нация, с изключение на една, няма да има какво да спечели и ще загуби, ако изгради собствена военна мощ. По този начин Съединените щати биха могли да останат завинаги на върха, осигурявайки глобална сигурност на разумна цена.
Има два основни проблема с тази теория, които изплуват на повърхността веднага след като проектът на Улфовиц изтича до репортерите през март. Първият недостатък е, че стремежът на Съединените щати към хегемония може да накара другите да отвърнат на удара. Вместо да се подчинят на вечния мир при условията на Вашингтон, другите държави биха могли да развият способности, за да се противопоставят на американската мощ. При положение, че Русия е в криза след разпадането на Съветския съюз, а Китай е все още беден, Съединените щати нямаше да се сблъскат с решителна съпротива през следващите години. Но колкото повече единствената свръхсила разширяваше отбранителните си ангажименти и военния си обхват, толкова повече можеше да срещне и дори да стимулира съпротива. С течение на времето Съединените щати може да се окажат пренапрегнати и да рискуват войни, които са отделени от американските интереси, с изключение на онези интереси, които са кръгово създадени от стремежа за глобално господство на първо място. Пентагонът на Чейни искаше американското превъзходство да направи съпротивата безполезна. Какво би станало, ако вместо това съпротивата направи американското превъзходство безполезно?
Не беше ясно също така дали американският народ ще бъде готов да поеме разходите за глобално господство, особено ако тези разходи се увеличат. Документът на Пентагона предизвика незабавен отзвук. Консервативният коментатор Пат Бюканън, в разгара на своята бунтарска президентска кампания, осъди плана като „формула за безкрайна американска интервенция“. Голата амбиция за надмощие отблъсна и водещите демократи, които предпочитаха мирен дивидент за американците и колективна сигурност за света. Байдън, тогавашен сенатор, се подиграва: „Визията на Пентагона се връща към старата представа за Съединените щати като световен полицай – представа, която неслучайно ще запази големия бюджет за отбрана.“ Консенсусът от Студената война в полза на сдържането на съветския комунизъм беше създаден в отговор на съществуваща заплаха от страна на велика сила. Да се охранява светът след края на Студената война, който се характеризираше с различни предизвикателства, но не и с голям враг, беше ново и неизпитано предложение, което немалко американци смятаха за съмнително.
Остатъкът от 90-те години на ХХ в. представляваше разцветът на американската еднополярност, но въпреки това признаците на международно противопоставяне и вътрешна апатия бяха многобройни. Китай и Русия работиха за разрешаване на двустранните си спорове и започнаха да създават това, което се превърна в Шанхайска организация за сътрудничество. Заедно те рекламираха „многополюсното развитие на света“. В писмо до Съвета за сигурност на ООН от 1997 г. Пекин и Москва заявяват: „Никоя държава не трябва да се стреми към хегемония, да участва в политиката на силата или да монополизира международните дела.“ Дори някои американски съюзници изразиха подобна загриженост. Две години по-късно френският министър на външните работи Юбер Ведрин нарече Съединените щати „хиперсила“ и призова за „истински мултилатерализъм срещу унилатерализъм, за балансиран мултиполяризъм срещу униполяризъм“.
По онова време най-притеснителни бяха т.нар. разбойнически държави – Иран, Либия, Северна Корея и особено Ирак. След като изгониха иракските войски от Кувейт през 1991 г., американските военни не се опитаха да свалят иракския диктатор Саддам Хюсеин, но американските официални лица се надяваха, че Саддам ще падне, и насърчаваха народните въстания на шиитското мнозинство в южната част на страната и на кюрдското малцинство в северната. Когато Саддам се задържа, потушавайки тези въстания и убивайки хиляди иракчани, Съединените щати не се оттеглиха. През останалата част от десетилетието те сдържаха Ирак чрез забранени за полети зони, рутинни бомбардировки, оръжейни инспекции и икономически санкции. За тази цел, наред с другото, Съединените щати разположиха за неопределено време десетки хиляди войници в Персийския залив, включително в Саудитска Арабия, за първи път в историята.
Президентът Бил Клинтън прегърна целта на предшественика си за хегемония в Близкия изток и се зае с „двойното сдържане“ на Иран и Ирак. И все пак това не беше достатъчно, за да задоволи десните привърженици на първенството. През 1997 г. интелектуалците Уилям Кристол и Робърт Кейган създават Проекта за новия американски век – мозъчен тръст, посветен на външна политика на „военна сила и морална яснота“. За тях Ирак на Саддам представляваше недовършена работа. Според отвореното писмо на групата от 1998 г., подписано от Доналд Ръмсфелд, Уолфовиц и още няколко бъдещи служители в администрацията на Джордж Буш-младши, диктаторът „почти сигурно“ ще се сдобие с оръжия за масово унищожение – ОМУ – и ще ги използва, за да предизвика американските сили и партньори в региона. Според тях Съединените щати трябва да се стремят към смяна на режима в Ирак – цел, залегнала като политика на САЩ в Закона за освобождение на Ирак по-късно същата година. Резолюцията е приета от Камарата на представителите с огромно мнозинство – 360 на 38 гласа, а от Сената – единодушно. Възходът на този „консенсус за смяна на режима“, както пише историкът Джоузеф Стиб, не направи пълномащабната инвазия сериозна възможност преди 11 септември. Но той делегитимира алтернативната политика на оставяне на Саддам на власт, като го държи под контрол. Вашингтон беше определил желаната цел: свалянето на Саддам.
Средствата бяха друг въпрос. След като спечели Войната в Залива и помогна за обединението на Германия в рамките на НАТО, президентът Джордж Буш-младши беше свален от поста си през 1992 г. Гласоподавателите предпочетоха избегнал наборна военна служба във Виетнам, който обещаваше „да се съсредоточи като лазерен лъч върху икономиката“. Клинтън, от своя страна, се стараеше да сведе до минимум американските жертви, въпреки че често използваше военна сила и разширяваше американските съюзи. Смъртта на 18 американски рейнджъри в Могадишу през 1993 г. го накара да се изтегли напълно от Сомалия и въведе в американската лексика понятието “ пълзяща мисия“. Най-смелата интервенция на Клинтън, целяща да спре етническото прочистване в Косово, разчиташе само на въздушна сила. Самолетите на НАТО летяха достатъчно високо, за да премахнат всякакъв риск за пилотите, въпреки че това правеше прицелването по-малко точно.
Мадлин Олбрайт, държавен секретар на Клинтън, е запомнена с провъзгласяването на САЩ за „незаменимата нация“. Често се забравя, че тя направи това през 1998 г. в Кълъмбъс, щата Охайо, по време на излъчвано по телевизията общо събрание, по време на което защитата ѝ на американската политика в Ирак беше посрещната с враждебни въпроси и от време на време заглушавана от скандиращи. Първото десетилетие след Студената война показа, че подобна опозиция няма да се превърне в решителна политическа сила, докато Съединените щати могат да упражняват глобална хегемония на ниска цена. Ако обаче разходите се увеличат, кой би могъл да каже? Как би могло да се накара една „безразлична Америка“, както оплакват Кристол и Каган на тези страници, да „приеме възможността за национално величие и да възстанови чувството за героичност“?
Дори и в самия Вашингтон дълбочината на подкрепата за мускулестата външна политика на САЩ беше под въпрос. Когато администрацията на Клинтън приключваше, Улфовиц с основание се хвалеше, че идеите в неговото Ръководство за планиране на отбраната, силно охулвани при представянето му преди години, са се превърнали в общоприета мъдрост и в двете политически партии. През 2000 г., пишейки в The National Interest, той все пак признава: „В действителност днешният консенсус е повърхностен и самодоволен“. Както оплаква Улфовиц, в страната се наблюдава „липса на загриженост за възможността за нова голяма война, да не говорим за съгласие за това как да се предотврати такава“. По-голямата част от Вашингтон вече пееше от един и същи химн, но според Улфовиц истински вярващите бяха тревожно малко.
Демонстриране на господство
Това започна да се променя на 11 септември 2001 г. Атентатите от 11 септември създадоха усещане за екзистенциална заплаха, което даде смисъл на американската мощ след десетгодишно търсене. Но атаките можеха да бъдат интерпретирани и по съвсем различен начин: като ужасяващ случай на ответен удар и като предзнаменование за съпротива срещу американската хегемония. В дните и седмиците след 11 септември немалко американци се замислиха за тази възможност, докато се опитваха да разберат защо 19 терористи са дали живота си, за да убиват хора на другия край на света. Писателката Сюзън Зонтаг предположи, че атаките са „предприети като следствие от конкретни американски съюзи и действия“. В крайна сметка Осама бин Ладен е обявил война на Съединените щати години преди това, като е посочил три основни причини за недоволство: присъствието на американски войски в Саудитска Арабия, американската принуда спрямо Ирак и подкрепата на САЩ за Израел. В „Ню Йорк Таймс“ журналистът Марк Данър посочва: „Американските войски и военни кораби в Персийския залив, непопулярността на нашето присъствие там, крехкостта на режимите, които подкрепяме – тези факти не са тайна, но сред американците те не са широко известни.“
След 11 септември тези факти можеха да станат по-широко известни, особено ако Съединените щати бяха останали фокусирани върху конкретния враг, който ги нападна: “Ал Кайда”. Американците може би щяха да стигнат до заключението, че начинът да се предпазят от терористите в Близкия изток е в крайна сметка да спрат да окупират региона и да убиват хората там. Може би щяха да се запитат, след като Съединените щати отвърнаха на удара от 11 септември, дали стремежът към глобално господство не намалява собствената им сигурност.
За президента Джордж У. Буш и неговите външнополитически ръководители беше от решаващо значение страната да стигне до друг извод: проблемът не е в прекалено голямата, а в прекалено малката американска мощ. Атентаторите, уверяваха те американците, са били мотивирани от чисто зло и изобщо не от нещо, което Съединените щати биха могли да направят. „Американците се питат: защо ни мразят?“ Буш заяви в обръщение към нацията девет дни след 11 септември. Неговият отговор: „Те мразят нашите свободи“.
Също толкова важно е, че „те“ не са само джихадистите от „Ал Кайда“. Ако се съсредоточим единствено върху групата, която беше нападнала Ню Йорк и Вашингтон, ще пропуснем по-големия залог, а именно борбата за поддържане на глобалната хегемония на САЩ срещу всякакъв вид опозиция. Както Улфовиц, вече като заместник-министър на отбраната, заяви пред Конгреса на 4 октомври 2001 г., „Осама бин Ладен, Саддам Хюсеин, Ким Чен Ир и други подобни тирани – всички те искат да видят Америка извън критично важните региони на света“. Атентатите от 11 септември бяха само един от случаите на съпротива, на която трябваше да се противодейства като цяло. „Ето защо нашето предизвикателство днес е по-голямо от спечелването на войната срещу тероризма“, продължава Улфовиц. „Днешната терористична заплаха е предвестник на още по-големи заплахи, които предстоят.“
Погледнато в тази светлина, атаките от 11 септември предоставиха на администрацията на Буш една възможност. Чрез грандиозен отговор Съединените щати можеха да потушат в зародиш надигащата се международна съпротива. Тя би могла да разубеди широк кръг от потенциални противници „дори да се стремят“ към по-голяма роля, както се настояваше в Ръководството за планиране на отбраната от 1992 г. Освен това този път лидерите на страната биха могли да мобилизират обществената подкрепа. Най-накрая американският народ щеше да приеме положително, а не само пасивно, някога абстрактната мисия за първенство.
За тези цели не е достатъчна дори „глобална война срещу тероризма“. Съединените щати трябва „да действат масирано“, казал Ръмсфелд на свой помощник четири часа след падането на кулите близнаци. Според записките на помощника от разговора Ръмсфелд казал: „Пометете всичко. Свързани и несвързани неща.“ Това означавало да се удари „С.Х. по едно и също време – не само ОБЛ“ (имайки предвид Саддам и Бен Ладен). Разузнаването на САЩ незабавно идентифицира „Ал Кайда“ като извършител на отвличанията, но въпреки това Ръмсфелд, заедно с Улфовиц и други служители, започна да се застъпва за нападение над Ирак. Идеята се струва безсмислена на Ричард Кларк, координатор на Съвета за национална сигурност за борба с тероризма. „След като бяхме нападнати от „Ал Кайда“, да бомбардираме Ирак в отговор би било все едно да нахлуем в Мексико, след като японците ни нападнаха в Пърл Харбър“, спомня си, че е казал на 12 септември Кларк. Докато страната започваше несигурна война в Афганистан срещу сенчест враг, който можеше да удари отново, за висшите служители беше забележително да обмислят и нахлуването в Ирак, да не говорим за ангажирането на 130 000 войници за тази задача в рамките на 18 месеца.
Администрацията на Буш изтъкна няколко причини за нападението над Ирак, но в центъра на вниманието бяха твърденията (някои от които, но не всички, бяха подкрепени от разузнавателните данни на САЩ), че Саддам складира химически и биологични оръжия и се опитва да разработи ядрено оръжие. Съединените щати може би нямаше да нахлуят, ако официалните лица знаеха, че оръжейната програма на Саддам е мираж, блъф, целящ да укрепи властта на диктатора и да отблъсне врагове като Иран. Въпреки това е трудно да се прецени каква тежест трябва да се придаде на страха, че Саддам може един ден да предаде оръжия за масово унищожение на терористи, които да ги използват на територията на САЩ – един кошмарен сценарий, който много привърженици на войната си представяха. Тази възможност винаги е била напълно спекулативна, въпреки че политиците не искаха да претърпят още един „провал на въображението“, след като не успяха да предвидят как търговските самолети могат да бъдат отвлечени и превърнати в ракети.
Но докато Саддам можеше никога да не използва оръжия за масово унищожение срещу самите Съединени щати, по-сигурно беше, че предполагаемите му оръжия ще представляват пречка за американските проекти в Близкия изток. „По-вероятният проблем беше, че те ще повлияят на готовността ни да защитаваме интересите на САЩ“, пише впоследствие Дъглас Фейт, който е заместник-министър на отбраната по време на подготовката на войната. Откровено казано, Фейт отхвърля като „без значение“ възможността Саддам да не е имал намерение да атакува Съединените щати. „Саддам може дори да е предпочел да ни остави на мира“, признава той. „Въпросът беше дали възможностите на Ирак за производство на оръжия за масово унищожение ще ни принудят да го оставим на мира, за да може да атакува американците и нашите приятели и интереси.“ Тоест един добре въоръжен Саддам би попречил на хегемонията на САЩ в Близкия изток. Премахването му би направило американското господство по-сигурно, независимо дали това е най-добрият начин за защита на самите Съединени щати.
Ретроспективните разкази, сред които и неотдавнашната книга на историка Мелвин Лефлър, се фокусират твърде тясно върху въпроса за оръжията за масово унищожение, което далеч не е достатъчна причина за инвазията. Дори ако служителите на администрацията на Буш не бяха изопачили някои от разузнавателните данни относно програмите на Ирак, желанието да се разоръжи Саддам не би могло да обясни ключови аспекти от похода към войната. Страхът от арсенала на Саддам е недостатъчно обяснение за това защо администрацията на Буш пристъпи толкова бързо след 11 септември към нападение срещу Ирак, за който не се смяташе, че е на крачка от придобиването на нов вид оръжие. То не може да обясни и защо администрацията на Буш изтегли оръжейните инспектори на ООН от Ирак през март 2003 г., когато екипът на ООН беше извършил повече от 550 инспекции без предизвестие, смяташе, че постига напредък, и искаше да продължи. Ако разоръжаването на Саддам беше първостепенният мотив, администрацията на Буш можеше да позволи инспекциите да продължат и евентуално да избегне войната. Напротив, някои привърженици на инвазията, като Чейни, никога не са искали да дадат шанс на оръжейните инспекции.
Стремежът към война се обяснява по-добре с желанието да се затвърди първенството на САЩ скоро след като Съединените щати бяха засегнати от опустошителна атака. „Ефектът на демонстрацията“ е начинът, по който заместник-съветникът на Чейни по въпросите на националната сигурност Аарон Фридберг по-късно характеризира това мислене. Целта на администрацията беше „не просто да бъде твърд играч, а да възстанови възпиращия ефект“, казва той пред журналиста Бартън Гелман. „Бяхме засегнати много тежко и трябваше да изясним цената за тези, които можеха да подкрепят или да укриват онези, които са замисляли тези действия.“ Беше наложително да се направи нещо голямо, да се възстанови общото чувство на страх, без което глобалната хегемония на САЩ можеше да предизвика безкраен антагонизъм. „Ако войната не промени значително политическата карта на света, САЩ няма да постигнат целта си“ – пише Ръмсфелд на Буш на 30 септември. Съединените щати трябва да се стремят, наред с други неща, към „нови режими в Афганистан и още една (или две) ключови държави“.
От тази гледна точка едва ли има значение дали Ирак е свързан с атентатите от 11 септември, какво е точното състояние на оръжейната му програма или дали правителството на САЩ може да съгласува план за управление на Ирак, преди да премахне режима му. Това, което имаше значение, беше „мащабът на необходимата промяна“, както се изрази Ръмсфелд. Както твърди политологът Ахсан Бът, важното беше, че Съединените щати ще унищожат един противник и ще изпратят послание: не подценявайте нашата сила или готовността ни да я използваме.
Архитектите на войната несъмнено са вярвали, че защитават националната сигурност на САЩ. Но това, което се опитваха да постигнат, беше нещо съвсем различно: укрепване на водещата позиция на Съединените щати чрез превантивна война. Въпреки че те предполагаха, че това превъзходство е необходимо за американската сигурност, самият аргумент за войната в Ирак би трябвало да подсказва обратното. Свалянето на Саддам изискваше от Съединените щати да платят предварителни разходи в човешки живот и богатства в замяна на силно спекулативни ползи. (Ако в началото разходите изглеждаха минимални, то това беше само защото поддръжниците на войната отхвърляха възможността американските сили да бъдат третирани като нашественици и окупатори. „Всъщност ние ще бъдем посрещнати като освободители“, обеща Чейни през март 2003 г.) Потенциалните ползи от отстраняването на Саддам биха били за Израел, Саудитска Арабия и други партньори на САЩ в областта на сигурността в региона. Съединените щати биха имали полза само дотолкова, доколкото поддържането на американската хегемония в Близкия изток си струва. Но биха ли могли Съединените щати да постигнат по-добра сигурност за себе си, като намалят участието си в региона? Въпросът остана неразгледан, тъй като стремежът към надмощие по ирония на съдбата отклоняваше вниманието от смъртоносните разходи, като пораждаше нови и по-смъртоносни мисии.
Вътрешен отпор
През следващото десетилетие американците ще чуят немалко причини, поради които войната в Ирак се е провалила: администрацията на Буш не е успяла да планира следвоенното възстановяване. Тя позволи на иракската държава да изпадне в гражданска война. Демокрацията рядко се налага с помощта на оръжие. Изграждането на нации не върши работа.
Всички тези прозрения са верни и значими. Но те са и недостатъчни. Парадът от малки поуки позволи на по-големите поуки да останат неизучени – и позволи на поддръжниците на войната да избегнат анализ на основните си погрешни схващания. Година след началото на войната Кристол и Кейгън признават, че Буш „невинаги е вземал правилни решения за това как да се действа“ при възстановяването на Ирак, като същевременно призовават американските сили да останат „толкова дълго, колкото е необходимо“. Във влиятелната си книга за войната от 2005 г. писателят Джордж Пакър упреква екипа на Буш в „престъпна небрежност“. Според него проблемът с инвазията не е толкова в нейния замисъл, колкото в нейното изпълнение. „Войната в Ирак винаги е можела да бъде спечелена и все още е“, заключава той. „Точно поради тази причина безразсъдството на нейните автори е още по-трудно да бъде простено.“
Не е чудно, че и адресатите на критиката на Пакър заеха подобна позиция, за да реабилитират решението за война и да спасят продължаващата кампания за борба с бунтовниците и терористите и за създаване на жизнеспособна иракска държава. През 2006 г. Буш и държавният секретар Кондолиза Райс признаха за грешки в „тактиката“ – „хиляди от тях, сигурна съм“, добави безпомощно Райс. Въпреки това те определиха инвазията като стратегически обоснована.
По това време американската общественост се обръща срещу войната и оправданията на Вашингтон. През следващото десетилетие избирателите поднесоха три изборни изненади, които разкриха дълбочината на тяхното недоволство. Нахлуването в Ирак трябваше да демонстрира американската мощ и волята на Вашингтон да оформя света, без да бъде ограничаван от вътрешни съмнения или външни норми. Когато политическите елити продължиха да третират войната като тактическа грешка, породена от неправилно разузнаване или недостатъчно планиране, те не премахнаха чувството за екзистенциална цел, с което първоначално натовариха инвазията. Вместо това те се опитаха да премълчат по-дълбокия смисъл на войната, само за да се сблъскат с ответни удари както в страната, така и в чужбина.
Първата изненада дойде на изборите за Конгрес през 2006 г. Белият дом на Буш очакваше да използва войната в полза на Републиканската партия, обвинявайки демократите в „отстъпление и пораженчество“, по думите на Чейни. До деня на изборите републиканците бяха тези, които се оттеглиха от дебата. Водени от Нанси Пелоси, която обяви инвазията за „гротескна грешка“, демократите спечелиха Камарата на представителите след 12 години управление на републиканците. Мнозинството от избирателите смятаха войната в Ирак за най-важния въпрос на изборите и очакваха демократите да намалят или прекратят военното участие на САЩ в страната.
Въпреки това Буш нареди да се увеличи броят на войниците в Ирак като последен опит за стабилизиране на страната. Следващите избори през 2008 г. поднесоха още по-голяма изненада: победата на Обама, млад, чернокож и либерал, над по-възрастните сенатори Хилари Клинтън и Джон Маккейн. И Клинтън, и Маккейн бяха гласували за разрешаването на войната в Ирак. Обама се открои с това, че се противопостави на нея през октомври 2002 г. като “ глупава“ и „прибързана“. Позицията му по въпроса за Ирак представляваше може би главното му предимство в първичната кампания. „Аз не искам просто да прекратя войната“, заяви той. „Искам да сложа край на мисленето, което ни вкара във войната.“ Обама сякаш предлагаше категорично откъсване не само от администрацията на Буш, но и от „външнополитическия елит, който до голяма степен се качи на борда на вагона за войната“, както той се изрази по време на кампанията.
Но отварянето на чиста страница се оказва фалшиво. На поста си Обама разглеждаше „начина на мислене“ зад войната най-вече като психологически недостатък. Докато Буш действаше импулсивно, Обама щеше да мисли внимателно. Той щеше да пресметне последствията, преди да открие огън. През 2011 г. Обама изтегли американските сили от Ирак, но продължи войната в Афганистан и в крайна сметка през 2014 г. изпрати войски обратно в Ирак. Междувременно той поддържаше наследените от него партньорства в областта на сигурността и разшири и рутинира програмата за убиване на терористи чрез безпилотни самолети и специални сили. Обама затъна в Близкия изток, може би противно на добрата си преценка, поради същата причина, поради която неговият предшественик започна войната в Ирак: Съединените щати се стремяха да останат доминиращата сила в региона и, както повтаряше Обама, „незаменима нация“ в световен мащаб.
На следващите президентски избори Вашингтон предполагаше, че по-малкият брат на Джордж Буш-младши Джеб ще бъде лидер на републиканците. Бившият губернатор на Флорида стана политическа жертва на войната на брат си. Първоначално, запитан дали би нахлул в Ирак, дори „знаейки това, което знаем сега“, той отговори с „да“. След това се опита да заобиколи последващите въпроси. Накрая реши, че все пак не би нахлул. На Доналд Тръмп се падна задачата да се възползва от неовладяното възмущение на обществото. Демагогът нанесе третия шок на политическия естаблишмънт, когато през 2016 г. обяви войната за възможно „най-лошото решение“ в американската история. Тръмп излъга, когато твърдеше, че през цялото време се е противопоставял на инвазията, но поне призна в ретроспекция, че войната е била катастрофа. Това беше достатъчно доказателство за някои гласоподаватели, за да му се доверят като главнокомандващ и да пренебрегнат хора от елита, които го смятаха за неподходящ да ръководи.
Недовършена работа
Днес политическите лидери отново се опитват да обърнат страницата. Може би появата на враждебни противници ще им позволи да успеят там, където предишните усилия са се провалили. Пред лицето на възхода на Китай и агресията на Русия, Съединените щати придобиха нова цел за своята глобална мощ. Няма значение, че балансиращото поведение на големите сили беше точно това, което глобалното първенство на САЩ трябваше да предотврати: сега, когато теорията му за случая се е провалила, Вашингтон иска да гледа напред, а не назад. Понякога войната в Ирак сякаш изобщо е изчезнала от колективната памет. Наскоро Байдън нарече войната на Русия срещу Украйна единствената мащабна инвазия, на която светът е бил свидетел през последните осем десетилетия. „Идеята, че над 100 000 души ще нахлуят в друга държава – от Втората световна война насам нищо подобно не се е случвало“, обяви Байдън през февруари. Той изрече тези думи в рамките на един месец от 20-годишнината от нахлуването на САЩ в Ирак – война, за чието разрешаване тогава сенатор Байдън гласува.
Опитите да забравите са единственият начин да не успеете да извлечете поука. Ако Съединените щати приложат към равностойни конкуренти същата воля за господство, която ги доведе до Ирак, далеч по-слаба страна, последствията ще бъдат тежки. „Следващият Ирак“ може да придобие форма на война между великите сили. Малцина американци биха се стремили към подобен конфликт, но и мнозина не се застъпваха за пряко нахлуване в Ирак преди 11 септември или не предвиждаха мащаба и продължителността на операция „Иракска свобода“, преди тя да започне. Патологиите на първенството направиха така, че войната да изглежда необходима и да си заслужава цената, и тези патологии продължават да поставят Съединените щати на курс на сблъсък с други държави. Първо, Вашингтон смесва интересите на САЩ с отдалечените си военни позиции и съюзнически ангажименти, като почти предварително изключва възможността прехвърлянето на някои отговорности да повиши американската сигурност и да подобри американската стратегия. Второ, Вашингтон системно не отчита как неговата сила заплашва другите, които след това действат по съответния начин. Заедно тези грешки принуждават американската външна политика да се бори с тенденцията на силата да балансира силата, точно когато претоварените Съединени щати се налага да впрегнат тази тенденция.
От февруари 2022 г. насам Съединените щати основателно помагат на Украйна да се защити от бруталното нахлуване на Русия. Въпреки това Вашингтон избягва сериозното разглеждане на грешките в политиката си, които създадоха предпоставки за този конфликт и за потенциално предстоящи такива. Като разшириха НАТО чрез процес с отворени врати и безсрочен мандат, Съединените щати разшириха господството си в европейските въпроси на сигурността, като същевременно се надяваха, че Русия няма да стане враждебна. Тази надежда беше наивна от самото начало. Създаването на разделителна линия в Европа, която се приближаваше все повече до Москва, направи особено уязвими онези страни, които НАТО нямаше да приеме.
Следователно разширяването на НАТО става за сметка на Украйна и на САЩ. Укрепвайки доминиращата си роля в европейската отбрана, Съединените щати дадоха на съюзниците си достатъчно основания да възложат сигурността си на Вашингтон. В резултат на това сега на Съединените щати се пада основната отговорност да организират международната помощ за Украйна и да поставят на карта своите войници и градове, ако в бъдеще Русия нападне страни от НАТО. Единственият изход от този самоналожен капан е да се скъса с логиката на първенството и постепенно, но решително да се предаде ръководството на европейската отбрана на европейците, които могат да мобилизират достатъчно ресурси за възпиране на Русия и защита на своята територия.
Докато рискува повече в Европа, Вашингтон се насочва към конфронтация с Пекин. Възникващият двупартиен консенсус се стреми да стане все по-строг спрямо световната сила номер две. И все пак това, което Съединените щати искат да представляват отношенията им с Китай през следващите десетилетия, остава зле определено и повърхностно обмислено. Враждебната посока без желана дестинация е неразумна политика. Въпреки че страстите са по-малко изострени и обществеността е по-малко ангажирана, обстановката във Вашингтон все повече прилича на подготовката за март 2003 г., когато политиците и служителите, нетърпеливи да се справят с противника, пренебрегнаха оценката на потенциалните траектории на Ирак след Саддам и подцениха ролята на другите за определяне на резултата.
Ако Съединените щати и Китай искат сериозно да избегнат студена война или гореща такава, която да доведе до края на света, двете страни ще трябва да работят за установяване на условия за съвместно съществуване. Но тези условия стават все по-недостижими с всеки изминал ден. Сред потока от възражения срещу китайските практики често изглежда, че Съединените щати изобщо се противопоставят на възхода на Китай. След като администрацията на Тръмп определи Китай като заплаха, Байдън предприе потенциално съдбоносни мерки, ерозирайки политиката на “ единен Китай“, която позволи на Вашингтон и Пекин да се съгласят да не се съгласяват по отношение на Тайван, и налагайки широки ограничения на достъпа на Китай до технологии, включително модерни полупроводници. Все още не е известно как ще реагира Китай, но възможностите му да навреди на Съединените щати са значителни. Защитавайки позицията си на превъзходна сила – която би трябвало да бъде средство за постигане на целта – САЩ поемат огромни рискове, без да оценяват как засиленото съперничество може да направи американците по-бедни и по-малко сигурни.
Съществуват и по-добри варианти: Съединените щати трябва да се откъснат от Близкия изток, да прехвърлят тежестта на отбраната върху европейските съюзници и да се стремят към конкурентно съжителство с Китай. Ако понякога изглежда, че политиците правят точно това, фактите говорят друго. Въпреки всички приказки за стратегическа дисциплина, днес в Близкия изток са разположени около 50 000 американски войници, колкото бяха и в края на управлението на Обама. Вашингтон все още е в плен на първенството и е попаднал в обречен цикъл, като се лута от проблеми, които сам си е причинил, към още по-големи проблеми, като поддържа вторите, докато прикрива първите. В този смисъл войната в Ирак остава недовършена работа за Съединените щати.
