Първата среща между президент на САЩ и лидер на Северна Корея в историята, която бе запланувана за 12 юни в Сингапур, няма да се проведе. Тези безпрецедентни преговори трябваше не само да са път към разрешаване на проблема със севернокорейския ядрен арсенал, но и да дадат надежда на Корейския полуостров най-после да се възцари мир. Тези надежди бяха попарени, след като в четвъртък Доналд Тръмп отмени срещата с Ким Чен Ун с официално писмо, което може да се определи единствено като странно – при все че напълно се вписва в стила на обитателя на Белия дом.
Макар Тръмп да уверява Ким, че усеща „изграждането на чудесен диалог” помежду им и че е очаква с нетърпение евентуалната им среща някъде в бъдещето, той заявява, че „за съжаление, предвид огромния гняв и откритата враждебност, демонстрирана в последните ви заявления, считам за неподходящо в този момент да проведа дълго планираната среща”. И както може да се очаква от Тръмп, писмото съдържа и детински звучащо натякване, че никой не трябва да се съмнява чий (ядрен арсенал) е най-голям: „Вие говорите за ядрени възможности, но нашите са толкова огромни и мощни, че се моля на Бог никога да не трябва да бъдат използвани”.
Макар тонът да не може да се сравнява с инфантилните обиди, които Тръмп и Ким си разменяха миналата година, това развитие е показателно както за особеностите на президента на САЩ и неговите съветници, така и за външната политика на САЩ като цяло. Особено показателно е, че язвителното фръцване на Тръмп дойде само часове, след като Северна Корея унищожи ядрения си полигон в знак на добра воля.
Под „огромния гняв и откритата враждебност”, които са засегнали така силно Тръмп, вероятно трябва да се разбира изявлението на севернокорейския зам.-министър на външните работи и преговарящ за ядрената програма Чо Сон Хуи. Макар то също да включва не особено любезен и дипломатичен език, няма как да не се отбележи факта, че тази корейска позиция идва като отговор на поредица от откровени заплахи от страна на Тръмп и екипа му, че страната може да сподели съдбата на Либия.
Мантрата за „либийския модел” в преговорите със Северна Корея бе наложена от войнолюбивия психар Джон Болтън, който Тръмп наскоро назначи за свой съветник по националната сигурност за ужас на мнозина. Няколко дни преди да встъпи в длъжност, Болтън заяви в интервю пред радио Free Asia, че „трябва да настояваме, ако тази среща се осъществи, тя да бъде подобна на дискусиите с Либия преди 13-14 години”.
Впоследствие Болтън продължи шумно да защитава тезата за „либийски модел” при преговорите с Пхенян. През миналия месец той даде няколко телевизионни интервюта, в които повтори, че САЩ искат да повторят „либийския модел от 2003-2004 г.”
Под „либийски модел” Болтън има предвид споразумението от декември 2003 г., с което Кадафи се съгласи да се откаже от наченките на либийска ядрена програма и в следствие на което центрофугите за обогатяване на уран бяха предадени на САЩ. Разбира се в днешно време „либийски модел” навява асоциации най-вече с интервенцията на НАТО и подкрепата за ислямистки бунтовници в Либия, която доведе не само до публичния линч на Кадафи, но и до разрушаване на инфраструктурата на страната, превръщането ѝ в арена на перманентна гражданска война между многобройни групировки и в център на модерната търговия с роби.
Ако Болтън не е имал предвид това под „либийски модел”, то той не е успял да го обясни ясно дори на политическия лидер, когото съветва. В свое изявление по-рано този месец Тръмп ясно показа как интерпретира „либийски модел”, като заплаши Ким Чен Ун, че ще последва съдбата на Муамар Кадафи, ако „не сключи сделка” за ядрената програма. „Този модел, ако погледнете модела с Кадафи, означава тотална децимация. Ние отидохме там да го победим. Сега този модел ще се приложи, ако не направим сделка, най-вероятно. Но ако направим сделка, аз мисля, че Ким Чен Ун ще бъде много, много щастлив”, заяви „лидерът на свободния свят”.
И може би за да няма съмнение, че това е сериозна заплаха, а не просто поредната срамно глупашка изцепка на Доналд Тръмп, в края на миналата седмица вицепрезидентът Майк Пенс я повтори. „През последната седмица се говореше за либийския модел. Както знаете, президентът даде ясно да се разбере, че това може да свърши само като в Либия, ако Ким Чен Ун не сключи сделка”, заяви той пред Fox News.
As @POTUS Trump made clear, this will only end like the Libya model ended if Kim Jong-un doesn’t make a deal. pic.twitter.com/wE68qh8u25
— Vice President Mike Pence (@VP) May 22, 2018
Това изявление на Пенс стана повод и за отговора на Северна Корея, написан в подобаваш стил: „Като човек, занимаваш се с отношенията със САЩ, не мога да потисна изненадата си от подобни невежи и глупави забележки, идващи от устата на щатския вицепрезидент. Ако наистина е вицепрезидент на „единствената суперсила”, какъвто се води, би било подходящо да поназнайва поне малко за текущото състояние на международните отношения и да усеща поне донякъде тенденциите в диалога и климата на разведряване. Достатъчно показателни за това каква политическа марионетка е той са опитите му да сравнява КНДР, ядрена държава, с Либия, която просто бе инсталирала малко оборудване и се хвалеше с него”, заявява преговарящият Чо Сон Хуи.
Въпреки острия тон, Северна Корея се опитва да остави отворена вратата за директна среща между Ким Чен Ун и Доналд Тръмп. В петък Пхенян заяви, че такива преговори са „отчайващо необходими” за разрешаване на потенциалните конфликти. „Ние изразяваме готовността си да говорим лице в лице със САЩ и да разрешим проблемите по всяко време и във всякакъв формат”, се заявява в изявление на севернокорейския външен министър Ким Киегуан. „Ангажиментите ни да направим всички възможно в името на мира и стабилността за света и Корейския полуостров остава непроменени”, уверява той и допълва, че са готови да дадат на САЩ „време и възможност” да се включат.
Участието на САЩ в мирния процес на Корейския полуостров бе един от малкото, ако не и единствен позитивен аспект на външната политика на Тръмп – особено след като направи всичко по силите си, за да дестабилизира окончателно Близкия Изток с изтеглянето от иранското ядрено споразумение и преместването на посолството на САЩ в Йерусалим. Въпреки порива да сравнява ядреното си мъжество с това на Ким, Тръмп изглеждаше ентусиазиран и ангажиран с преговорите, въпреки явното недоволство на „ястребите” във Вашингтон.
Белият дом дори емитира специални възпоменателни монети за „мирните преговори с върховния лидер”, които се превръщат в колекционерска рядкост след отмяната на срещата. Започнаха дори да се появяват идеи, че Тръмп заслужава да бъде номиниран за Нобелова награда за мир, макар реалните заслуги за пробива да са най-вече на южнокорейския президент Мун Дже-Ин. Тази идея вероятно също е поблазнила честолюбието на Тръмп, тъй като така той би се изравнил с предшественика си по този показател (Разбира се никога не е късно – връченият на Барак Обама Нобел не му попречи да бомбардира официално седем държави, да организира поредица от „смени на режими” от Европа до Латинска Америка, да подслушва масово собствените си граждани и съюзници и да преследва като шпиони хора, чрез които е изтекла неприятна за властта в САЩ информация. Така че, освен ако не започне Трета световна война, Тръмп все още има шансове).
Отказът на Тръмп от срещата – резултат от натиска на съветници като Болтън, личният му темперамент и инерцията на щатската външнополитическа машина – е резюмиран чудесно в следния коментар на фейсбук потребител по повод новината:
„Буквално един от малкото случаи, в които светът искаше Тръмп да постигне целите си, и той успя да изтръгне загуба от челюстите на победата”
Но очевидно войната – или поне постоянно надвисналата заплаха за военна ескалация на най-различни фронтове, която е толкова рентабилна за военнопромишления комплекс и толкова удобна за разсейване на електората – за пореден път се оказва по-ценена от мира.
Along with the breakup letter, Trump also sent Kim half of the Peace Summit Coin, imploring him to wear it around his neck until they’re reunited, in love pic.twitter.com/USjVHiDoWh
— Adam Blickstein (@AdamBlickstein) May 24, 2018
Извън ужасяващата опасност някой самовлюбен лидер наистина да натисне копчето, текущата ситуация има един непосредствен и значим ефект за глобалната политика. Вместо да правят Америка „велика отново”, Тръмп и екипът му правят САЩ все по-нерелевантни на международната сцена. Двете Кореи и Китай остават ангажирани с мирния процес на полуострова, а европейските страни остават ангажирани с ядреното споразумение с Иран – въпреки натиска на САЩ и всички потенциални последствия от гнева на Вашингтон.
Всъщност в създалата се ситуация единственият начин САЩ да запазят позициите си като глобален попечител е да провалят тези международни инициативи. Само преди няколко години не би имало съмнение, че ще успеят, но сега реалностите се оказват различни. Вашингтон изглежда все по-малко като незаменим посредник и все повече като непредвидим и рисков фактор в глобалната политика – дори в очите на някои от най-верните си съюзници и васали. Освен ако не доведе до глобален конфликт, затвърждаването на един многополюсен модел в международната политика в дългосрочен план би могло да е нещо хубаво – включително за самите САЩ. И в този процес Тръмп е по-скоро следствие, отколкото причина.
