Мартино Комели и Вера Ховрат, Jacobin
За мнозина Унгария изглежда като пример за успеха на капитализма. Страната преживя гладко прехода от диктатура с централно-планирана икономика към демокрация с капиталистически свободен пазар и се радва на постоянен икономически растеж благодарение на помощта на Европейският Съюз, на който Унгария е членка от 2004 г.
В Будапеща наистина се виждат много признаци на този ренесанс. Някога мръсната и порутена архитектура от 19 век отново блести; строителни обекти се появяват навсякъде; туристите са наводнили центъра на града; заплатите растат, а чуждият капитал тече. Всичко това изглежда като доказателство, че демокрацията с отворени пазари и икономическата либерализация работят.
Но нещо не е както трябва. Крайнодясната партия „Фидес“, която спечели властта през 2010 година, управлява страната по все по-авторитарен начин. Премиерът и лидер на партията Виктор Орбан си осигури парламентарно мнозинство от две трети през 2010 г., което позволи на „Фидес“ да промени конституцията и избирателния закон без да има нужда от сътрудничество на другите партии. В резултат на това, когато „Фидес“ спечели едва 44% от вота през 2014 г. партията успя отново да се доближи до мнозинство от две трети в новия парламент. Изключително разединената опозиция също спомага за това „Фидес“ да задържа хватката върху властта.
По време на управлението на Орбан Унгария успя да влезе в новинарските заглавия благодарение на действията на своя премиер – той изгради стена на сръбската граница и поиска от Европейския съюз да я плати; той е гласовит противник на политиките на ЕС, използвайки го като изкупителна жертва във вътрешната си пропаганда; той потиска свободната преса и прави публичния сектор по-малко отговорен пред гражданите; той е обсебен от „скритите сили“, ръководени от НПО-та, всички предполагаемо свързани с милиардера Джордж Сорос и за капак – той открито флиртува с авторитарни лидери като Владимир Путин и Реджеп Тайип Ердоган.
Макар „Фидес“ да се самоопределя като консервативна партия, все повече международни наблюдатели я класифицират като „екстремно дясна“. Междувременно, разцепената опозиция варира от центристи технократи и елитарно настроени либерали до дясно екстремистката партия „Йобик“. Разкъсвана ли е днес Унгария между дясното и най-крайните му форми? Защо малка страна с отворена икономика, която като че ли се възползваше изключително много от присъединяването си към ЕС и отварянето на пазари си, направи такъв екстремен завой?
Разбира се, Унгария не е единствената постсоциалистическа страна, която страда от тези симптоми: в Полша и Русия също протичат подобни регресивни и авторитарни процеси. А както показа Брекзит и последните избори в Италия, Германия, Франция и Съединените щати – консервативната вълна не се ограничава до постсоциалистическия контекст.
Но случаят в Унгария сякаш изглежда по-екстремен, показвайки признаци на подхлъзване към една авторитарна система като турската. Нейният консервативно-националистически завой е по-отдавнашен и предхожда, а не следва подобните тенденции на Запад. От тук сякаш тръгва и един порочен кръг: западните медии и общественото мнение първоначално пренебрегваха или осмиваха националистическите, ксенофобски и авторитарни действия на Орбан. Сега обаче те посрещат подобни развити на други места като легитимни, благодарение на това, че те влязоха в мейнстрийма благодарение на унгарската управляваща класа.
В крайна сметка всичко тава са симптоми, а ние е редно да се запитаме – Каква е болестта?
Уроци от историята
Някой прозрения на унгарския социолог и икономист Карл Полани (1886-1964) могат да ни помогнат да разберем повече за политическото развитие в неговата родина. В своята книга „Великата трансформация“ Полани обяснява как икономическите елити са стимулирани да поставят интересите на капитала пред тези на труда и природата. За да максимизират своите печалби, капиталистите имат изключителен интерес да трансформират възможно най-голям дял от социалните взаимоотношения в пазарни отношения, дори това да става за сметка на сплотеността на обществото и неговата стабилност.
От тези пазарни отношения следва, че оцеляването зависи от достъпа до капитали. Хората без такива трябва да ги спечелят, а това става като продават труда си като стока. Но Полани смята труда за „фиктивна стока“, която очевидно не може да бъде третирана като другите стоки на пазара. Трудът не може да се съхранява, когато търсенето е ниско, нито пък може лесно да се премести, ако някъде другаде има по-голямо търсене.
Полани нарича тези противоположни гледни точки „двойно движение“. Капиталистическите сили се стремят да отворят икономиките и да превърнат своя собствен интерес в основа на всички социални процеси, докато работниците от своя страна настояват за социална защита. Тази теория хвърля светлина върху съвременната система за социално подпомагане, която позволява (частичното) отстъпване на пазара от някои негови завоевания.
Тези случаи на декомодификация обаче не винаги са прогресивни. Полани твърди, че възходът на италианския фашизъм представлява опитът на обществото да се предпази от пазарните ексцесии. „Победата на фашизма стана практически неизбежна заради упоритото нежелание на либералите да позволят дори минимална реформа, включваща планиране, регулиране или контрол“, пише Полани. Именно същата регресивна декомодификация е налице днес в Унгария.
Ужасен махмурлук
По време на прехода към капитализъм Унгария пострада значително от нерегулирания либерализъм, споделяйки съдбата на много съседни държави. Основните елементи на икономическото преструктуриране бяха наречени „шокова терапия“, а пациентът все още не се е възстановил от нея.
С идеята да повиши своята конкурентноспособност и за да намали огромния си външен дълг, Унгария бързо стартира приватизация, разпродавайки своето държавно имущество. На това се гледаше и като на начин за „приемане“ на капитализма и привличане на чужди инвеститори. Постепенно Унгария не просто се либерализира – тя стана по-либерализирана от повечето „стари“ капиталистически страни.
Отварянето на пазарите бе толкова успешно, че днес чуждестранните компании доминират икономическия живот на Унгария – най-големите банки са австрийски, немски и италиански, такива са IT компаниите, мобилните оператори и дори супермаркетите. Същото важи и за производството: най-големите компании там са Audi, General Electric, Mercedes Benz и Bosch. Унгария се е превърнала в същинска неолиберална колония.
Състезавайки се за вниманието на инвеститорите, правителствата едно след друго понижават ставките на корпоративния данък, за да достигне до ниво от 9% – в сравнение с родината на либералния капитализъм САЩ, където доскоро ставката бе 35%. Унгарските политици, както и политиците навсякъде по света, обичат да хвалят дребния и среден бизнес, но истинските движещи сили на икономическия растеж са чуждестранните корпоративни гиганти. Унгарските работници имат малък достъп до средствата за производство, но за да сме честни – същото важи и за унгарските капиталисти.
Данъците върху потреблението осигуряват основната част от приходите в хазната, а Унгария има един от най-високите ДДС-та в света. Икономиката е изцяло ориентирана към износа. Икономическите промени в страната намалиха заплатите и стимулираха укриването на данъци. В резултат на това много публични услуги, включително здравеопазването и образованието, са сериозно недофинансирани – инвестициите в тези програми са в застой или се свиват от години, а тяхното намаляващо качество редовно предизвиква обществен дебат.
Първоначално Унгария запазва социалните си програми от социалистическо време, но правителствата постоянно ги свиват и орязват, оправдавайки се с бюджетни ограничения. Днес скромните обезщетения за безработица се изплащат само 3 месеца, а социалното осигуряване е оскъдно.
Унгарците вече имат минимален контрол над своя икономически живот; всъщност те самите са станали стока. В една отворена икономика, доминирана от международни компании, огромното мнозинство от унгарците изкарват прехраната си, като продават единственото, което могат: труда си. Това поставя хората в постоянно състояние на отчуждение, тъй като цялото изработено с техни труд допълнително богатство изтича навън.
Унгарците все повече сравняват заплатите си с тези на западноевропейците. Несъответствието не само създава усещане за несправедливост, но също така подтиква все повече работници да напускат страната с надеждата да създадат по-сигурен живот на друго място. Защо някой да остава в Унгария, когато може да спечели три пъти текущото си възнаграждение, и то на място с по-добри обществени услуги и по-високи обезщетения за безработица, което е само на три часа път?
Неотдавнашните увеличения на заплатите се компенсират от контролирано обезценяване на унгарския форинт, целящо да запази евтиния износ на световния пазар. Политиците често посочват рекордно ниската безработица в страната, но Унгария скоро ще бъде изправена пред сериозен недостиг на работна сила в недофинансираните си обществени услуги, особено в здравеопазването.
За да разберем наистина настроенията в страната, трябва да оставим процъфтяващата столица и околностите ѝ, която е дом на около 20% от населението на Унгария, но осигурява 40% от нейното БВП. Качеството на живот се подобрява и в някои по-малки градски центрове, но нивата на заплати извън Будапеща изостават не само от Европейския съюз, но и от средни унгарските стойности. И колкото по-провинциално е мястото, толкова по-лош е достъпът на хората до обществените услуги.
Медийната доминация на „Фидес“ следва тази тенденция наопаки – жителите на Будапеща четат онлайн медиите, критични към управляващите, докато населението в селските райони има значително по-голяма вероятност да следи само държавните медии, от където „Фидес“ ги предупреждава за опасностите, идващи от бежанците, Джордж Сорос и Брюксел, напомняйки им за героичните усилия на правителството да се справи с тези заплахи.
Като се има предвид историята, силните предпочитания на хората по селата и бедните в градовете за някой, който твърди, че се застъпва за тях, са напълно рационални. Пост-преходните елити ги изоставиха и хората усещат това много ясно.
Какво разбира Орбан, а либералите – не
Личната история на министър-председателя Орбан е любопитно преплетена с тази на нацията. Той започва политическата си кариера през 1988 г. в редиците на „Фидес“ (тогава съкращението означава Съюз на младите демократи). Тази новосформирана либерална партия възхвалява капитализма и демократичния преход.
Но когато все повече и повече унгарци започват да виждат негативните на преходната либерализация, „Фидес“ – водена от желязната ръка на Орбан – се отклонява от първоначалната си идеология. Партията се плъзва първо към консерватизма. Когато през 2002 г. визията на Орбан за „буржоазна“ Унгария губи на изборите, партията се придвижва още по-надясно, правейки и завой към авторитаризма. Орбан умело разчита чувствата на народа, по-специално разбирайки нуждите на тези, които често наричат „Губещите на прехода“.
След формирането на своето правителство през 2010 г. Орбан се бори срещу това, което той нарича „Западна финансова криза“. Орбан дава зелена светлина на една „неортодоксална“ икономическа политика и в крайна сметка разкрива визията си за „нелиберално общество“, което обещава „да донесе успех на нация“. От 2010 г. правителството му е наложило „кризисни“ данъци върху сектори, доминирани от западноевропейски компании. Орбан наложи и една от най-високите банкови такси в Европа, което „удари“ предимно чуждестранните банки в страната.
Когато Орбан е обвиняван в корупция, той заявява, че Унгария трябва да създаде своя „национална капиталистическа класа“, което изисква запазването на унгарски капитал в Унгария, позволяване на вътрешните инвестиции и насърчаване на развитието на вътрешната икономика. Неговото правителство направи опити да национализира компаниите за комунални услуги и голяма част от банковия сектор в името на „икономическия патриотизъм“. Тези мерки често се оказват прибързани и зле планирани, но иначе биха могли да се разглеждат като опит за изцеление на раните, нанесени от либерализацията и „шоковата терапия“ през 90-те години.
Подобно на описанието на Полани, Орбан спечели подкрепата на недоволните и отчуждени граждани. В същото време опозицията няма какво друга да предложи освен същия този либерализъм. Опозиционните партии (освен „Йобик“, разбира се) обещават да направят Унгария „по-европейска“, но за повечето гласоподаватели на „Фидес“ усилията от миналото десетилетие за „европеизиране“ са катастрофални – те водят до изчезването на социалната държава, застрашават работните им места и правят живота много по-несигурен. За тези унгарци гласуването за „Фидес“ е напълно логично.
Орбан е следствието, а не причината
Нямаме намерение да описваме Орбан като светец. Голяма част от „нелибералната“ му реторика е просто политически трик. Орбан в края на краищата принадлежи към елита; той беше и е част от либералния преход, който разтърси страната. Но той използва изключителните си комуникативни заложби, включително и способността си да играе жертва на либералния ред, за да се позиционира като онзи, който се бори срещу злите глобалисти.
Неговият „икономически патриотизъм“ е типичният шуробаджанашки капитализъм, целящ да преразпредели богатствата към неговите приближени. Няма индикации, че неговите приятели ще задържат печалбите си в страната, вместо да ги изнесат в офшорни сметки. Объркването кое е национален интерес и кое корупцията дори се институционализира, както се вижда от това интервю на виден симпатизант от „Фидес“ :
„Това, което искам да кажа, е, че правителството си постави за цел формирането на класа от местни предприемачи, които да се превърнат в един от стълбовете на силна Унгария, както в селското стопанство, така и в промишлеността… Когато хората наричат това корупция, това е политическата гледна точка над нещата. Думата „корупция“ се превръща в нещо митично.“
Орбан дължи успеха си на разбирането на обществените настроения и способността си да се обръща към декласираните, маргинализираните и отчуждените, към губещите от глобализацията. Той е либерал, който е достатъчно умен, за да види, че либерализмът е провалил Унгария.
А къде е опозицията? Най-вече в Будапеща, където страда от остър случай на фалшиво самосъзнание. Градската интелигенция насочва своите изявени и послания към високообразованите гласоподаватели, разделяйки вота между петдесет нюанса либерално: изборът е между зелени либерали, социалисти от „третия път“ без социалистическа програма и просто либерали като Джордж Сорос. Младежките движения също са предимно либерални.
Будапеща имитира живота в западноевропейските столици, с хипстърски барове и нереално скъпи кафенета, а опозицията забравя, че мълчаливо мнозинство около тях, без достъп до власт и с ограничен достъп до медиите, вижда Орбан като човек, готов да ги слуша и да им обърне внимание.
Подобно на италианската левица по времето на управлението на Берлускони, унгарската опозиция е обсебена от Орбан, но не се интересува от това защо той е толкова популярен. Те обичат да мразят неговата крещяща реторика, очевидните му лъжи и абсурдите в управляваните от правителството средства за масова информация. Много хора разпознават всичко това като опасен авторитарен завой, но никой не се замисля защо той е толкова успешен.
Логично е, че старият унгарски елит е либерален: той преживя диктатурата от първа ръка и иска да се дистанцира от нея. Но тревожното е, че младите елити са също така либерални – те живеят в свят на относителна стабилност с илюзията, че скромното увеличение на заплатите им ги прави истински богаташи, които могат да се радват на „европейски начин на живот“. Повечето от тях обаче са просто нископоставени работници на информационната ера, чиято конкурентноспособностт се дължи точно на евтиния им труд, а самоидентичността им на членове на европейската средна класа е до голяма степен илюзорна. Неолибералната колонизация на Унгария не обхваща само супермаркетите и автомобилните производители – тя е и колонизация и на съзнанието на елита.
Има огромна възможност за млада, истинска анти-капиталистическа левица в Унгария. Парадоксално, Орбан проправи пътя ѝ. Подобно на него, опозицията трябва действително да слуша и да обръща внимание на хората в провинцията и на работещите бедни, вместо да си представя, че либерализацията може да ги измъкне от бедността, създадена от икономическото преструктуриране.
